Алекс се разположи на дивана и кученцето скочи до него. Намести се в скута му и започна да ближе лапичките си, напълно доволно от живота и от себе си. Майкълс го почеса зад ушите — кученцето изобщо не му беше в тежест, дори напротив — действаше му успокояващо.

Замисли се за Сузи — тя винаги беше мечтала за кученце. Меган й отказваше, под предлог, че все още не е достатъчно голяма, за да поеме отговорността. А на него му се струваше, че дъщеричката му расте не с дни — с часове. Имаше чувството, че докато се озърне — и тя ще стане на осемнайсет. И тази мисъл малко го плашеше.

Самият Майкълс също обичаше кучетата. Единствената причина досега да не си вземе едно, беше, че според него кученцето щеше да е доста самотно — при неговия начин на живот.

Предишните собственици на къщата бяха гледали котка и бяха оставили в килера старата котешка тоалетна — тя вършеше работа и на Скаут — спасяваше положението, когато дребосъкът не можеше да излезе навън.

Скаут близна ръката на Майкълс.

— Ти не ми се сърдиш, когато се наложи да закъснея, нали, момчето ми? Независимо от всичко винаги си щастлив да ме видиш.

Кученцето джафна и завъртя опашчица, сякаш в потвърждение на думите на Майкълс.

Той се засмя. Това се казваше да те приемат безусловно. Ако всеки стопанин на куче отговаряше на възвишените представи на любимеца си за него, земята щеше да е рай.

Е, време беше денят да започне — да вземе душ, да се обръсне набързо, да се настрои на делова вълна.

Мина му през ум да вземе Скаут със себе си. Защо не? Кученцето нямаше да прави бели, нито заемаше кой знае колко място.

Какво му пречеше? Да не би да беше забранено?

Отправи се към банята, зарадван от хрумването си.

Неделя, 03.10.2010, 07:40

Куонтико

Джон Хауард беше с армейските си ботуши и маскировъчна униформа. Само вместо войнишкото кепе беше сложил хавлиена лента на челото си — потеше се много и това беше най-доброто решение. Освен него на бойното поле тази сутрин имаше още около петдесет войници.

Джон Хауард участваше в тренировката наравно с тях — не би накарал хората си да направят нещо, което самият той не бе в състояние да извърши.

Фернандес даде сигнал със свирката си.

Хауард хукна към пълния с вода ров, скочи, хвана въжето и се залюля над рова. Трябваше да се засили достатъчно, за да скочи на второто залюляване и да се прехвърли от другата страна.

Хауард се прицели на две педи от рова и без да губи време, хукна към оградения с бодлива тел тунел. Стрелците днес имаха почивен ден, иначе над тунела прелитаха картечни откоси, които не можеха да те улучат, освен ако не си подадеш главата през бодливата тел, но бяха в състояние да изкарат акъла на новаците. Неговите момчета обаче бяха стари пушки, врели и кипели — те не се стряскаха лесно.

— По-живо, полковник, времето ти изтича! — викна зад гърба му Фернандес.

Хауард се ухили и запълзя на лакти и на колене под бодливата тел, като се опита да ускори темпото. Цаката му беше да се пълзи ниско долу, при което рискуваше само да се изкаляш, но по-лошият вариант беше да опиташ бодливата тел…

Най-после се измъкна.

Оставаше му да преодолее стената. За тази цел трябваше да е развил достатъчно добра скорост, за да се набере догоре.

Хауард скочи, сграбчи провисналото въже и за няколко секунди успя да се прехвърли от другата страна.

Следващото препятствие бе един дълъг телефонен стълб, проснат на дължина по няколко Х-образни подпори. Трябваше да се изкатериш и да минеш от единия до другия му край, запазвайки равновесие. Тук тънкостта беше да се придвижваш с равномерен ход — нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Не беше кой знае колко страшно да паднеш — височината не беше голяма. Най-много да си изкълчиш някой крак или ръка. Един-единствен път едно от момчетата се беше ударило наистина лошо, тъй като падна на главата си.

Хауард беше минавал по стълба стотици пъти и вече му беше свикнал, нямаше опасност да се изтърси.

От другия край на стълба имаше яма, пълна с талпи или по-скоро някакви изкуствени стърготини. Там трябваше да се скочи, като за предпочитане беше да се приземиш в седнала позиция.

Полковникът стигна края на стълба и скочи в ямата с разперени ръце — тупна, претърколи се, затъна една-две педи в стърготините, но бързо се измъкна навън.

Войникът пред него беше по-бавен, Хауард се изравни с него и подвикна:

— Направи ми път!

Войникът отстъпи встрани и Хауард го задмина.

Беше развил добра скорост — е, не беше най-доброто му постижение, но все пак беше доволен от себе си.

Минното поле беше пясъчен коридор с дължина трийсетина метра. Мините бяха елементарни и не бяха опасни, защото се произвеждаха с учебна цел. Ако стъпиш на някоя от тях, разнасяше се оглушителен писък. Освен това ти се отнемаха петнайсет секунди от времето. Мините можеха да се забележат по вдлъбнатините в пясъка, но колкото повече войници бяха минали преди теб, толкова по-набразден беше пясъкът и задачата ти ставаше по-трудна.

Когато Хауард стигна до минното поле, там имаше двама войници, които бяха стигнали почти до края. Новаците се изхитряваха да минават по стъпките на войниците преди тях, без да подозират, че всъщност електронните мини променяха местонахождението си всеки две минути и човек не можеше да разчита на следите, оставени от минаващите преди него.

Техниците бяха действали по изрично настояване на Хауард, който държеше хората му да тренират рефлексите си. Тук трябваше да си внимателен, но не прекалено предпазлив, почнеш ли да се бавиш, щеше да се паникьосаш — навсякъде щяха да ти се привиждат мини.

Хауард пристъпи напред. След около четиридесет секунди беше прекосил полето и оставил двамата войници зад гърба си.

Последното изпитание за днес беше сержант Арло Филипс — 120-килограмовият боен инструктор. Трябваше да успееш да минеш покрай него, за да се добереш до един стълб в центъра на очертан с бяло кръг и да натиснеш сигналния бутон. Междувременно пък сержантът трябваше да направи всичко възможно, за да ти попречи. Ако успееше да те изтласка извън очертанията на кръга, трябваше да се върнеш и да започнеш от самото начало. Също беше и условието, ако времето ти изтечеше, докато си вътре в кръга. Филип беше як, мускулест, изключително силен и… въобще не обичаше да губи. Тоест, разбираше си от работата и единственият шанс да не те направи на пух и прах беше да си достатъчно пъргав, за да му се изплъзнеш.

Когато дойде редът на Хауард, той се насочи право към Филипс, после изведнъж рязко сви вляво, после вдясно, после отново пак вляво и се претърколи. Всичко това — за частица от секундата. Все пак Филипс успя да го докопа за десния глезен, но твърде късно — Хауард вече беше натиснал сигналния бутон с върха на пръстите си, миг преди Филипс да го просне на земята.

Тъкмо навреме — таймерът отчете, че времето му беше изтекло.

— Имахте късмет, сър — рече Филипс запъхтян.

Хауард се изправи, изтупа дрехите си и се ухили.

— Понякога и това помага…

— Хайде, да идва следващият! — изрева Филипс и запретна ръкави.

Хауард се приближи към Фернандес, който точно отчиташе времето.

— Остаряваш, полковник — поклати глава сержантът. — Имал си и по-добри постижения. Засега си трети.

— Отзад напред ли? — уморено се пошегува Хауард. По челото му се стичаше пот.

— Е, сър, капитан Маркус е пръв и те води с някакви си шестнайсет секунди. Да беше видял как майсторски се справи с Филипс — с една от любимите си жиу-жицу хватки.

— А кой е втори?

Фернандес се подсмихна.

— Скромността не ми позволява… сър.

— Ами! Направо не е за вярване!

— Невероятно, но факт, сър. Бях две секунди по-бърз.

— Хм…

— Можех да бъда и пръв, сър. Спрях да глътна една бира. Реших, че времето ми позволява.

Хауард въздъхна и се отправи към съблекалните. Тренировката си я биваше. Щеше да си вземе един душ, да се преоблече и да се прибере точно навреме за неделната служба.