Неделя, 03.10.2010, 08:45
Въздушното пространство над Мариета, Джорджия
Мора Съливан погледна през прозореца на самолета. Както винаги, си беше купила два билета за първа класа и до нея на седалката нямаше никой — в случай, че се наложеше да се дегизира по време на полета.
И без това имаше много свободни места — никой не би си позволил нахалството да й се натрапи.
Есента беше в разгара си и гледката отгоре си я биваше — великолепни наситени оранжеви, жълти и червени цветове, редуващи се с вечнозелени борови горички.
Обикновено Мора си подремваше по време на полета, но тази сутрин й беше доста напрегнато.
Само два пъти досега й се беше налагало да ликвидира клиент. Първият, Марсел Тулие, по една случайност се беше оказал в черния списък на друг неин клиент само шест месеца след като беше работила за него. Жалко наистина, но беше принудена да изпълни поръчката. Бизнесът си е бизнес, не бива да се влагат излишни емоции.
Вторият клиент, търговец на оръжие на име Дентън Харисън, прояви непредпазливостта да попадне в ръцете на полицията и като нищо щеше да се разприказва, за да смекчи присъдата си. Трябваше да се предприеме нещо, преди да е станало късно. В противен случай, току-виж Харисън им подхвърлеше информацията за Селки с надеждата, че ще отърве кожата. Не че можеше да им предложи кой знае какво, освен няколко разписки — Селки се беше погрижила за всичко, но по-добре беше изобщо да не подозират за съществуването й, нали така?
И така, на излизане от сградата на съда в Чикаго Харисън получи един куршум в гърдите от шестстотин метра разстояние и дори бронежилетката не му свърши работа. Куршумът разкъса аортата му и излезе откъм гърба, като остави дупка, голяма колкото юмрук.
Сега беше наред Геналони.
— Ще желаете ли нещо за пиене? Сок? Кафе? — надвеси се над нея усмихнатото лице на стюардесата.
— Не, благодаря.
Но налагаше ли се наистина да приключи с него?
Не заприличваше ли прекалено много стилът й на неговия, а босът беше известен с това, че се бои и от сянката си. Нямаше ли друг, по-елегантен начин да реши проблема, въпреки че, естествено, най-добре би се справила с обичайните си средства? Трябваше да го обмисли добре. Нали, така или иначе, беше взела решение да се оттегли и всичките й предишни самоличности, адресни регистрации, кредитни карти и други подобни щяха да останат зад гърба й?
Би могла да натопи Геналони за нещо сериозно (разполагаше с достатъчно факти) и да се отърве от него. Но той би могъл да вземе мерки за елиминирането й и дори и зад решетките не биваше да изключва подобна възможност. Само че там едва ли щеше да му е до това. А след няколко години щеше изобщо да е забравил за нея. Да се надяваме.
Мъже като него свършваха в затвора или — направени на решето. Бяха си заслужили напълно едното или другото, така че съдбата им не изненадваше никого.
Заслужаваше ли си изобщо да се безпокои?
Знае ли човек. Всичко се случва. Срещат се и престарели мафиотски босове на инвалидни колички. Нали искаше да отвори нова страница и да започне на чисто?
Така че… да се озърта и да пази гърба си не се вписваше в плановете й.
Селки въздъхна. Не разполагаше с много време за мислене.
Неделя, 03.10.2010, 13:28
Вашингтон
Тайрън стоеше пред входната врата на Бела и пристъпваше от крак на крак.
После си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. Вчерашният ден беше преминал чудесно — Бела се беше представила доста добре. Във всяко отношение. А най-важното — беше го докоснала два-три пъти съвсем случайно, но лицето му още пламтеше само при спомена за този допир.
Бела отвори вратата. Този път беше облечена с анцуг, а косата й беше вдигната нагоре. Миришеше на свежо и чисто.
— Здрасти, Тай! Тъкмо излизам от банята. Съжалявам, че съм в такъв вид…
— Какво му е на вида ти? Чудесен е. — Стори му се, че гласът му прозвуча някак напрегнато.
Самата мисъл — Бела, излизаща от ваната — го караше да настръхва. Стегни се, момче, какво ти става? Само не си гълтай езика…
— Заповядай, влез.
Седнаха зад компютъра, допрели колене, и веднага се хванаха за работа.
— Днес ще използваме моята виртуална програма. Искаш ли да се повозим на мотор?
— Иска ли питане?!
— Добре тогава. Ето как функционира програмата.
Неделя, 03.10.2010, 21:45
Грозни
Плеханов включи виртуалната програма и изведнъж се сети, че още не беше унищожил синия корвет от предишния сценарий. Автомобилът беше паркиран в една отбивка. Поклати глава — това беше пропуск. Помисли малко и реши да го използва за последно — отиваше по работа в Швейцария и не искаше да губи време. Но при завръщането си щеше да се отърве от него. Това щеше да бъде първата му работа.
Неделя, 03.10.2010, 13:50
Вашингтон
Пришпорил своя „Харли Дейвидсън“ по шосето, което прекосяваше Швейцарските Алпи, Тайрън подхвърли през рамо, като се опитваше да надвика воя на вятъра.
— Разбираш ли сега как функционира програмата?
— Моят компютър преобразува техните сценарии в съответстващи визуални представи. Например оня камион в друг вид сценарий би бил кораб или някакъв шлеп…
— Конкретният образ е само условен.
— Но как по-точно става така? — извика на свой ред Бела.
Тайрън хвърли поглед назад.
Насрещният вятър разпиляваше косите на Бела като златист плащ — прекрасна гледка.
— Много лесно! Ако сценариите ни са съвсем различни, моята програма просто ги наслагва върху неговата, като някои основни характеристики остават същите, а всичко останало се трансформира. Ако програмите ни са сходни, моята чисто и просто приема неговия конкретен образ. Винаги можеш да избереш една или друга програма, а конкретните образи, например този камион, се явяват носители на определена информация — в този случай доста голяма по обем, затова се и движи толкова бавно.
— Мисля, че започвам да схващам.
Тайрън увеличи скоростта и моторът профуча покрай тромаво движещия се камион само секунди преди в другото платно да се зададе един автомобил.
— Уау! — затаи дъх Бела.
— Само се дръж здраво — засмя се Тайрън.
— Значи използваш готов сценарий?
— В този случай, да. Но съм направил някои промени…
— Нима си могъл?
— Разбира се. Мога дори да създам своя собствена програма, от начало до край, но предпочитам да си избера някоя готова и да си я дооформя по мой вкус.
— Колко интересно… Ще ми покажеш ли как става всичко това?
— С удоволствие. Не е толкова сложно.
— Страхотно!
В този миг Тайрън си спомни разговора с баща си. „Предложи им нещо, което противникът ти не може…“
Ако условно приемем Менгемето за „противник“, баща му беше напълно прав. В едно отношение Ле Мот не можеше да се мери с него и Тайрън щеше да се възползва от това. А Бела беше в състояние да оцени предимството му и ако е рекъл Господ, може би беше на път да я спечели!
Спряха на светофара на едно кръстовище. Вляво от тях се падаше Кибердържавата. Дали пък да не се поразходеха из нея? Тайрън я беше посещавал два-три пъти и всичко му се беше сторило много интересно, при положение, че само ако се включиш, имаш достъп до най-забележителните неща… Според него си струваше, но баща му, като човек от старото поколение, беше на съвсем друго мнение: „Да станеш гражданин на някаква си измислена компютърна държава… врели-некипели!“.
Потънал в мислите си, Тайрън за малко да не обърне внимание на синия корвет, който профуча.
Но някъде в периферията на съзнанието му светна червената сигнална лампичка: „Тревога! Син корвет… Син корвет…“.
Имаше нещо, но какво… Тайрън трескаво се мъчеше да си припомни.
