Майкълс се ухили, въпреки че не му беше много до смях. Тони имитираше великолепно диалекта на тексаското момиче.

— „… И, значи, Ърнест става една сутрин и какво мислиш — изтупва се с вратовръзка и с единствената си снежнобяла риза, с панталони с ръб и всичко… и се стяга да ходи на интервю за работа. Знае, че ако получи тази работа, ще си върне Лорета, нали разбираш… Междувременно обаче става време за обяд и… наш Ърнест влиза в «Барбекюто на Рик». Поръчва си двойна порция свински ребърца и халба бира — да ги прокара. И докато чака да му донесат ребърцата — най-апетитните в цял Тексас, плувнали в мазнина… наш Ърнест решава да свърши нещо важно — обажда се на Лорета по телефона и й казва: «Миличка, довечера си облечи най-хубавата рокля и ме чакай — ще те водя на танци. Трябва да отпразнуваме новата ми работа.»

Та това е то — да си цветнокож, да си тръгнал на интервю, облечен с единствената си свястна риза, и да седнеш да ядеш мазни свински ребърца… На това му се вика «сигурен» в себе си човек, момичета.“

Майкълс се разсмя с глас.

— Струва ми се, че имаш нужда от това, Алекс. Като те гледам, отдавна не ти се беше случвало. Ако знаеш колко ти отива…

Погледна я. Имаше нещо в изражението, в гласа й. Не се лъжеше. Тази жена го харесваше. Което, честно казано, не му беше неприятно. Никак даже.

— Права си. Напоследък… не ми е много до това. А какво стана с тези момичета — приятелките ти?

— Мари Луиз отиде в Харвард — да учи право — и сега работи във фирмата на баща си. А Дириша стана професионална волейболистка. Три години игра в отбора на „Nike“, написа книга, стана спортен журналист в „Ню Йорк Таймс“, омъжи се преди няколко години и сега си има момченце, което се казва…

— … Ърнест.

Двамата се разсмяха, Тони имаше право. Наистина му се отразяваше много добре.

Точно сега обаче беше малко нервен. Хауард не му излизаше от главата. Досега трябваше вече да са се обадили… Какво ставаше с тях?

Дори всичко да беше минало благополучно, Карвър пак щеше да го стисне за гушата… Но ако на всичко отгоре акцията се беше провалила, направо не му се мислеше…

Неделя, 10.10.2010, 00:12

Грозни

— Движим се с максимална скорост, сър! — извика пилотът, за да надвика шума на мотора и насрещния вятър.

— Колко ни остава?

— Две-три минути. Ето я реката.

Мъжете в хеликоптера бяха въоръжени с белгийски пистолети, немски автомати и японски ножове и носеха защитно облекло, произведено в Израел.

Едно беше сигурно — дори да оставеха някакви улики, нищо не би насочило местната полиция към Съединените щати.

— Ето го камионът! — изкрещя Фернандес.

— Задават се големи неприятности… — поклати глава Хауард.

Военен конвой се приближаваше към спрелия камион: полицейска кола със запалена синя лампа, джип с картечница и полицейски микробус, също с включена сирена.

— Дявол да го вземе!

— Мога ли да се свържа със С-2? — обърна се Хауард към пилота.

— Опитайте, сър — би трябвало да можете.

— С-2, тук Алфа. Чувате ли ме? — запита Хауард командира на втория хеликоптер.

— Алфа, чуваме ви — отговориха в слушалките.

— С-2, стойте настрана. Повтарям — искам да стоите настрана. Ако се наложи, ще ви повикаме. Сега-засега нека не им предоставяме още една мишена.

— Разбрано, сър.

Хауард отново се обърна към пилота:

— Спускаме се надолу, Луут. Между камиона и онези…

— Дадено.

Хауард усети, че настръхва. Даде последни инструкции на хората си:

— Никой да не стреля без нужда! Излизаме в разгърнат строй, при пълна бойна готовност.

Огледа се. Нямаха никакво прикритие, но на мястото на онези не би започнал стрелба край складове за гориво просто така… Със сигурност първо щяха да си зададат някои въпроси — все пак виждаха само един камион, спрял насред пътя, и войници, които може би изпълняваха някаква секретна задача. Едва ли биха предположили, че това са американци, дошли, за да отвлекат един техен гражданин. Човек трябва все пак да знае по кого стреля и защо. Нали така?

Хеликоптерът се приземи.

— Всички долу! — даде команда Хауард, провери за последно оръжието си и хукна навън. Трябваше да приберат хората си.

Неделя, 10.10.2010, 00:18

Грозни

Военният конвой също спря. Чеченците бързо излязоха, готови за стрелба зад прикритието на автомобилите. Бяха петнайсетина души във военни униформи.

Хауард и хората му бяха на открито — в по-неизгодна позиция.

— Маркъс! — тихо каза Хауард в предавателя. — Качвайте вътре пратката и да се омитаме.

Зад гърба му момчетата помъкнаха Плеханов към хеликоптера. Когато го качиха вътре благополучно, Маркъс притича към Хауард.

Тъкмо навреме. Един от чеченците викаше нещо на руски. Нещо в смисъл „Кои сте вие, по дяволите?“ — това дори Хауард успя да си го преведе.

— Как се казват секретните им полицейски части? — запита той тихичко Маркъс.

— „Жали Кюлк“.

— Добре, кажи им, че сме от тях. И изпълняваме секретна мисия, така че да се разкарат, преди да са отнесли някой и друг куршум.

Можеше и да не се хванат. Но поне Хауард и хората му щяха да спечелят време — докато онези осмислят ситуацията.

Маркъс закрещя нещо на руски.

Междувременно Хауард даде заповед в предавателя: „Изтегляйте се по двойки към хеликоптера!“.

Чеченският командир извика нещо в отговор, а войниците му заеха позиции за стрелба.

— Надушват нещо гнило — подхвърли Фернандес.

Хауард се обля в студена пот.

Включи предавателя, като се молеше чеченците да са достатъчно далече, за да не чуят нищо.

— С-2, тук Алфа… С-2, отговори!

— Алфа, тук С-2.

— Имаме нужда от помощ. Трябва да отвлечете вниманието им, докато се изтеглим. Искам да се приближите и да стреляте отгоре по покрива на микробуса.

— Дадено, Алфа. Идваме. След около четиридесет и пет секунди.

— Хайде, момчета, да изчезваме — обърна се Хауард към хората си в предавателя.

Видя, че чеченците отклониха за момент вниманието си от тях. Гледаха нагоре и сочеха нещо. Сигурно бяха чули хеликоптера.

— Готови…

Отгоре зачатка картечница.

— Хайде, бегом!

Чеченците откриха огън по хеликоптера във въздуха.

Хората на Хауард вече бяха вътре. Отвън останаха само Хауард и Фернандес.

— Хайде, Хулио, влизай!

— Възрастните са с предимство.

Хауард се ухили и скочи в хеликоптера. Фернандес го последва.

— Бързо, нагоре!

Пилотът запали мотора и се издигнаха.

Чеченците схванаха каква е цялата работа и откриха огън и по втория хеликоптер.

Фернандес прати надолу няколко откоса. Чеченците се снижиха зад автомобилите си.

— С-2? Чувате ли? Къде сте?

— Точно зад вас, Алфа.

— Има ли пострадали?

— Не, сър, всичко е наред.

Хауард въздъхна облекчено. Всичко свърши. И този път успяха.

— С какво право ме отвличате!?! Това е незаконно! — негодуваше руснакът. — Глупаци! Това е международен скандал! Познавам влиятелни хора, които ще ви потърсят сметка! Много ще загазите… Няма да ви се размине!

Хауард сви рамене.

— Мисля, че току-що ни се размина.

Плеханов започна да псува на руски, обзет от безсилна ярост.

— Приятелю, ти уби човек, когото много уважавах. Не си ми симпатичен и не съм длъжен да те слушам. Ако не млъкнеш, току-виж си изпаднал от хеликоптера. Стават злополуки…

Руснакът явно осъзна сериозността на положението.

Събота, 09.10.2010, 18:54

Куонтико

Телефонът в заседателната зала иззвъня, Майкълс грабна слушалката.

— Сър, свързвам ви с полковник Хауард.

— Командир Майкълс?

— Слушам ви, полковник.

— Мисията изпълнена, сър. Летим към къщи.

Огромна тежест се свлече сякаш от гърдите на Майкълс.