Селки точно минаваше покрай входа. Алекс я забеляза и кимна усмихнато:

— Здравейте.

— Добър вечер, младежо — поздрави го благовъзпитаната дама. — Приятно време за разходка, нали?

— О, да — и той се наведе да погали кученцето.

Скаут доволно помаха с опашка. Алекс беше клекнал и го чешеше зад ушите.

Селки се усмихна — в този миг всички карти бяха в ръцете й. Можеше да реши проблема с един замах на бастунчето. Щеше да прониже скалпа му с хирургическа точност и Алекс щеше да умре от обилната кръвозагуба за броени минути, без да може дори да извика.

Имаше и друга възможност. Можеше да го помоли за чаша вода и доколкото го познаваше, той нямаше да я остави да чака пред вратата. Щеше да я покани вътре — още по-благоприятна възможност. И отново — твърде лесно…

Усмихна му се. Изпитваше приятен гъдел при мисълта, че го държи в ръцете си.

Е, сега ли? Имаше пълна власт над живота му — неописуемо усещане. Реши да изчака.

— Хайде, Скаут, ах, ти, глезльо…

Алекс се изправи.

— Довиждане, госпожо.

— Всичко хубаво, млади човече. — И възрастната дама закуцука надолу по улицата.

Сряда, 29.09.2010, 03:14

Някъде над Северния Атлантически океан

Двигателите на огромния самолет бучаха равномерно, приспивно и повечето пътници на борда се бяха унесли в сън. Настолната лампа на Джон Хауард светеше, но екранът на компютъра му беше угаснал.

— Какво ще кажете за малко топло мляко, полковник? С мелатонин.

Хауард го погледна някак разсеяно.

— Благодаря, сержант, но няма нужда. В момента обмислям доклада си.

— Както кажете, сър.

— Как ти се стори… тази операция, Хулио? Жалка работа, а?

— Защо, полковник? Разгромихме терористите с риск за живота си, без да загубим нито един от хората си. Това не е малко.

— Знаеш какво имам предвид, нали?

Преди да отговори, Фернандес се огледа, за да се увери, че наоколо нямаше будни.

— Виж, Джон, съгласен съм, че не беше някоя героична битка, но имахме поставена задача и я изпълнихме. Ако не бяхме действали бързо, последствията можеха да бъдат и по-лоши, не мислиш ли?

Хауард само кимна. Разбира се, Фернандес беше прав. Прибираха се у дома, изпълнили задачата, здрави и читави. Това наистина беше най-важното. По имейла бяха получили шифровано съобщение, в което ръководството ги поздравяваше за победата.

И все пак…

Всичко беше протекло според сценария — без спънки, без отклонения. Още повече, от самото начало беше ясно, че шансовете са на тяхна страна. Тогава? Не усложняваше ли прекалено нещата? Неговите бойци бяха от елитните части на Зелените барети. За тях подобна операция беше детска играчка. Докато терористите, въпреки че бяха въоръжени, нямаха никаква организация и също така най-вероятно никакъв опит. Какво излизаше тогава?

Фернандес изслуша съмненията на стария си боен другар и поклати глава:

— А ти какво предпочиташ? Да се бяхме изправили срещу хора, готови на всичко и при това достатъчно опитни, за да натръшкат половината от нашите момчета? Аз лично съм благодарен, че събитията се развиха така. Победата си е победа. А онези са знаели какво рискуват, щом са се захванали с това…

— Може би си прав, Хулио.

— Прав съм и още как. А сега смятам да подремна. Заслужил съм си го.

Хауард се засмя.

— Лека нощ, Хулио.

— И още нещо, сър. Мисля, че това не е краят. В смисъл, че според мен спечелихме само първата битка, не и войната. Така че можем само да се надяваме и следващия път късметът да е на наша страна…

И Хулио затвори очи. Хауард го гледаше замислено. Старият му боен другар никога не хвърляше думите си на вятъра.

Сряда, 29.09.2010, 22:54

Портланд, Орегон

Ружьо наблюдаваше входната врата на ресторанта на Маккормик. Заведението беше в покрайнините на града и предлагаше превъзходни рибни деликатеси. Намираше се недалеч от шосето за Бийвъртън и в непосредствена близост до сградата, където се помещаваше компанията за производство на компютърни чипове.

Ружьо седеше във взетата под наем кола, която беше паркирал на отсрещната страна на улицата, пред Корейската пътническа агенция. Беше достатъчно отдалечен от вратата на заведението, за да успее да се измъкне незабелязано. През обектива на холоскопа виждаше вратата в естествените й размери, но през червена лента, сякаш наложена върху нея. Холоскопът беше майсторска направа и за разлика от лазера, не излъчваше светлина, тъй че не привличаше вниманието. Беше умело монтиран върху ловната пушка и струваше дори повече от нея, въпреки че и самата тя не беше никак евтина. Беше си купил холоскопа от един магазин в Сан Диего, а с пушката се беше сдобил в Сакраменто, благодарение на една обява. Беше комплектувал придобивките си и сега разполагаше с истинско смъртоносно оръжие, безпогрешно в радиус от сто метра. Беше безсмислено да използва заглушител, тъй като разстоянието беше прекалено голямо, пък и звукът кънтеше сякаш отвсякъде и беше трудно да се проследи. Освен това служителите на местната компютърна компания едва ли ходеха нагоре-надолу въоръжени и така или иначе нямаше да успеят да реагират своевременно.

А докато пристигнеше полицията, Ружьо щеше да е на километри далеч оттук. Беше си набелязал три възможни пътя за бягство, включително и места, където би могъл да се освободи от оръжието. Беше с непромокаеми синтетични ръкавици и върху оръжието нямаше да останат никакви следи.

Погледна часовника си. Беше малко след единайсет местно време. Веселата компания беше прекарала в ресторанта повече от два часа. Всеки момент щяха да се появят и да се запътят към паркираните отвън автомобили.

Ружьо беше готов за стрелба. Снижи малко мерника.

След още десетина минути вратата на ресторанта се отвори.

Ружьо пъхна в ушите си силиконовите тапи — в противен случай гърмежът щеше да проглуши тъпанчетата му.

Видя шестимата мъже, които бъбреха нещо и се смееха. Вдигна оръжието, пое си дълбоко дъх и се прицели в челото на единия от мъжете. Изтрещя изстрел.

Мъжът се строполи, преди да разбере какво става. Ружьо остави оръжието в краката си и запали мотора. Движението тази вечер не беше натоварено. Наближаваше магистралата, когато покрай него профуча с включена сирена първата полицейска кола. Нямаше място за притеснение. Щеше да им се измъкне, преди да са се усетили.

Четвъртък, 30.09.2010, 08:01

Грозни

— Отново ви търсят, доктор Плеханов! — извика Саша от приемната. Интеркомът вече беше почти неизползваем, но на този етап това едва ли имаше значение. — Мистър Сайкс, от градоустройствения отдел в Бомбай.

Плеханов се ухили. През последните няколко дни телефонът беше прегрял. Точно както и очакваше.

Усилията започваха да дават плодове. След като сривовете в компютърните системи бяха причинили смъртта на стотици в Бомбай, властите бяха потърсили помощта на Бертранд — компютърен експерт много под класата на Плеханов. Той, разбира се, беше в състояние да констатира повредата, без обаче да може да помогне. Тогава се бяха обърнали към Плеханов — което всъщност трябваше да направят още в самото начало, защото той беше единственият, достатъчно компетентен, за да намери изход от създалата се кризисна ситуация. Той например можеше да инсталира в компютрите им такава компютърна програма, която да осуети всякакви по-нататъшни набези на недобросъвестни типове. Налагаше се само едно уточнение, което обаче възнамеряваше да им спести: че съществуваха само една шепа компютърни специалисти, които разбираха достатъчно, за да се опитат да проникнат в защитната програма, както и само един способен да го направи, който обаче не би си направил труда, защото би отишъл срещу собствените си интереси, иначе казано срещу самия себе си. Ха-ха-ха.