Идеята й беше съвсем друга. Щеше да прегледа компютъра и да си набележи някой от помощния персонал на Мрежата, някоя чистачка или секретарка, която отскоро работеше в системата. По възможност някоя, която не беше омъжена и живееше сама. След което нямаше да е проблем да постигне абсолютна прилика с оригинала.

Изборът падна на Кристин Уесън, трийсетгодишна грозновата брюнетка, която трябваше да се прости с краткия си и по всяка вероятност не особено съдържателен живот, докато нейната двойничка, облечена, разбира се, в нейните дрехи, продължеше към югозападния (най-натоварения) вход на сградата. Беше петък и по лицата на върволицата служещи, наредени на опашка на пропуска, се забелязваше известно оживление. Един по един те прекарваха картите си за самоличност през скенера. Процедурата вървеше доста бързо — святкаше зелена лампичка и можеше да влезеш навътре и да отстъпиш място на следващия.

Селки беше спокойна, че картата й е валидна — с нея беше влязла и на паркинга зад волана на осемгодишния форд на Кристин (между другото голяма бракма).

А самата Кристин или по-скоро това, което беше останало от нея, беше увито в найлонови чували, напъхано във ваната и покрито с буци лед от фризера — за да мине известно време преди съседите да започнат да се оплакват от непоносимата воня.

Вече вътре в сградата, Селки знаеше къде би могла да отиде, за да не се размотава насам-натам по коридорите. Тоалетните например бяха едно от местата, които не се наблюдаваха с видеокамери, откак преди години възникна скандал по повод онова, което охраната в Пентагона се забавлявала да гледа в свободното си време. Така че можеше да си седне с книжка в една от тоалетните и да убие времето. Можеше да хапне в кафето. Можеше да изпуши една цигара отвън, на алеята за пушачи. Цигарите бяха взети от чантичката на Уесън — за всеки случай. Така или иначе тук всички се подминаваха, без да си обръщат особено внимание — типично за голяма бюрократична институция.

А междувременно „обектът“ щеше да навлезе в някоя „неохранявана“ зона. Оставаше да измисли подходяща причина да го „примами“ натам, без, разбира се, той да заподозре нещо.

Междувременно в отдела, в който работеше Уесън, по някое време щяха да забележат отсъствието й, може би щяха да й позвънят у дома и да оставят съобщение на телефонния секретар. Би възникнал известен проблем само ако им хрумнеше да проверят на пропуска — тогава щяха да установят, че лицето Кристин Уесън тази сутрин е пристигнало на работа в обичайното време. За да избегне това, новоизлюпената Кристин беше позвънила на пряката си началничка, за да я предупреди, че ще закъснее няколко часа — трябвало да си направи някакво спешно изследване. Началничката на отдела прояви разбиране и увери Кристин, че няма да има никакъв проблем. Към обяд съответно щеше да се получи имейл от Кристин, съдържащ извиненията й, че нещата са се проточили и ще се забави повече, отколкото е предполагала.

Това щеше да бъде достатъчно, за да не възникнат усложнения.

Петък, 08.10.2010, 12:18

Куонтико

Тони правеше хватките „джуру“ в обичайната им последователност и спираше след всяка за съответния „самбут“. В залата нямаше други жени освен нея. Мъжете бяха няколко, но Ръсти не беше сред тях. Когато му съобщи решението си, той го прие доста спокойно — без гняв, без молби и увещания, без излишни въпроси. В погледа му се четеше единствено изненада.

Но оттогава не й се беше обадил, въпреки че се бяха разбрали да тренират заедно. Днес например трябваше да бъде тук — досега не беше пропуснал тренировка.

Може би все пак не го беше преглътнал толкова лесно.

Тони клекна, отскочи, замахна с десен юмрук, после с ляв и пак с десен…

Щеше да е жалко, ако Ръсти зарежеше тренировките заради случилото се. Беше напреднал бързо и можеше да постигне още много.

Но в края на краищата той сам щеше да си прецени.

Имаше пълното право да не иска да я види повече, поне от мъжка гледна точка. Защо не можеше да си останат приятели и всичко да е както преди?

Приключи цикъла и се разкърши. Все още усещаше тялото си стегнато.

Една брюнетка влезе в залата, но само за да пие вода. Усмихна се на Тони и й кимна. Не си спомняше да я е виждала — сигурно беше от новопостъпилите.

Освен проблема „Ръсти“ съществуваше и проблемът „Алекс“. Отношението им не беше претърпяло никакво развитие — така не можеше да продължава…

Брюнетката влезе в съблекалнята, но след малко излезе забързано. Имаше угрижен вид. Насочи се право към Тони.

— Извинете, мис… Бихте ли дошла за малко? Вътре има една дама, която е получила някаква криза… Повиках лекар, но ако можем да й окажем първа помощ…

Тони избърса с ръка челото си.

— Идвам веднага.

Петък, 08.10.2010, 12:18

Куонтико

Майкълс се срещна с Джей Гридли и Джон Хауард в заседателната зала. Знаеше, че според протокола не би следвало да провежда този разговор с двамата едновременно, но не смяташе, че е редно лявата му ръка да не знае какво върши дясната.

— Слушам те, Джей.

— Ето как стоят нещата, шефе — започна Джей и включи с едно замахване на ръката си компютъра. — Успяхме да установим някои от маршрутите на Плеханов през последните няколко месеца. Искате ли да чуете подробности и да се уверите какъв забележителен усет сме проявили, за да сглобим отделните факти в цялостна картина?

— Разчитам на забележителния ви усет — усмихна се Майкълс, — но, моля те, давай накратко.

— Добре тогава… Не е сто процента сигурно, но по всичко личи, че нашият човек възнамерява да купи едно-две правителства.

Майкълс кимна. Това не го изненадваше кой знае колко. Плеханов нямаше да е нито първият, нито последният, който се опитва да го направи.

— Някои от хората, с които е установил контакт, за наш късмет не са предпазливи колкото него… И така, Плеханов е човекът, който ще определи президентите и министър-председателите на няколко републики, между които и Чечения. Засега обаче не можем да подкрепим с доказателства тази информация. Както знаете, файловете му се засекретени…

— След като нещата стоят така… какви се шансовете ни да издействаме екстрадирането му?

Въпросът беше по-скоро риторичен.

— Тази работа никак не ми харесва… — поклати глава Майкълс.

— Почакай само да чуеш какво следва… Плеханов държи в ръцете си и няколко наши генерали.

— Страхотно — намръщи се Хауард.

— Възможно ли е да замисля някакъв преврат? — запита Майкълс.

— Не е изключено… Обаче няма как да разберем. Все пак си мисля, че точно това цели.

— Вие как смятате, полковник?

Хауард се изкашля:

— Фактите навеждат на тази мисъл… За да върши безнаказано компютърните си престъпления, би следвало добре да си подсигури гърба. А двата начина са точно тези. Там, където политиците не могат да му свършат работа, ще му я свършат военните.

Майкълс го погледна замислено.

— А ако успеем да докажем, че се готви да купи изборите, и се обърнем за съдействие към най-висшите държавни кръгове?

— Той няма да падне по гръб… Като нищо ще разпали гражданска война и докато някой отвън успее да се намеси, нещата ще са се развили в негова полза.

— Шибана работа.

— Сър — вежливо се обади Хауард, — току-що изразихте и моето отношение.

Майкълс въздъхна.

— Полковник, и вие ли нямате с какво да ме зарадвате?

— Разработих десетина сценария, сър, но максималните шансове, които компютърът дава на най-добрия от тях, са едва седемдесет и осем процента.

— Е, това не е толкова зле.

— Не е резултат, който ме задоволява, сър, но може да се сметне за приемлив. За съжаление, практиката показва, че резултатите обикновено са по-ниски от очакванията. Това ме притеснява.

— Искам да погледна сценария.

— Разбира се, сър. Веднага.