— Добре… Нямам повече нужда от теб засега…

Погледът му беше втренчен в отсрещната стена. Телохранителят се измъкна на пръсти. От къде на къде федералните го бяха взели на мушка? В какво се опитваха да го забъркат? Луиджи нямаше да пропее, на какъвто и разпит да го подложеха, но защо им беше междувременно да се правят на ни лук яли, ни лук мирисали? Какво целяха с всичко това? Шибана работа.

Той се наведе над компютърния телефон:

— Код две-четири-три-пет, строго секретно.

— Разбирам — отвърна Мора Съливан в слушалката. Говореше с нормалния си глас, сигурна, че компютърът го трансформираше в неузнаваем.

Остави слушалката и равномерно закрачи напред-назад. Опитваше се да осмисли задачата. Три крачки напред, кръгом, отново. Движението й помагаше да мисли, раздвижваше кръвта й.

Селки можеше да се преобрази в когото си поиска, обичаше предизвикателството, промяната, но последната й задача не беше шега работа. Изискваше перфектно изпипване — и никакви грешки, никакви импровизации. Този път не биваше да оставя следа след себе си — всъщност винаги се беше старала и се справяше доста сполучливо, но сега нямаше място дори за мъничък, незначителен пропуск. Удаваше й се да докаже, че действително беше най-добрата.

Честно казано, дребничките досегашни пропуски си ги отчиташе единствено тя самата — не беше дала на полицията нищо, за което да се залови. Работеше с артистичен замах и същевременно — прецизно, педантично. Беше свикнала да вдига летвата високо и този път това щеше да й е само от полза. Защото, когато се касаеше за убийство на полицай, ченгетата можеха да бъдат ужасно досадни. Нямаше да оставят и камък необърнат — щяха да дрънчат, да се ровят… Професионална солидарност. Убиецът на полицай се превръщаше във враг №1 — търсен жив или мъртъв, за предпочитане второто. Съливан лично се беше убедила в това — преди години баща й беше прострелял полицай и плати за това с живота си. Изобщо не стигна до съд — ченгетата го гръмнаха и никой не им потърси сметка.

Три крачки напред, кръгом…

Нямаше да е проблем да ликвидира жертвата.

Всеки би могъл да гръмне някой друг, ако се беше прежалил и не мислеше за последствията. Дори президентът беше лесна мишена за някой фанатик или хапльо, жадуващ лесна слава. Трудното беше да не те пипнат, да им се изплъзнеш дори когато те търсят под дърво и камък. Селки беше „неуловимата“, най-добрата, но опасността никога не бива да се подценява.

От друга страна, рискът я възбуждаше, зареждаше я с живот. Обичаше работата си заради тръпката, заради опияняващото усещане за игра с огъня, за танц на ръба на бръснача. Истината беше, че вече би могла да си даде заслужена почивка. Речеше ли, още утре можеше да е вън от играта и да живее в охолство до края на дните си. Но обичаше да изпълнява набелязаните цели и щеше да се заеме и с тази поръчка, за да закръгли тлъстата сумичка, натрупана в банката. Пък и… кого се опитваше да заблуди — беше с инстинкта на ловец и преследването я вълнуваше не по-малко от самата плячка. Ако успееше, това щеше да е коронният й номер — ликвидирането на агент от ФБР. Трябваше да успее.

Три крачки… кръгом…

Във всеки случай, планът й за действие трябваше да бъде безупречен, обмислен в детайли… и главното — никакви прибързани действия. Изпълнението трябваше да бъде брилянтно.

Преди всичко трябваше да проучи обстановката на място. За тази цел се налагаше да промени външността си до неузнаваемост и да си набави съответните документи за самоличност. Съливан се усмихна — вече предвкусваше удоволствието от пълното превъплъщение. Нямаше търпение да се заеме със задачата. Самата мисъл за това ускоряваше пулса й и караше кръвта й да закипи.

Превъплъщенията бяха нейната стихия. Тя сменяше облика си, както друга жена би сменила роклята си. Неслучайно си бе избрала името Селки.

Събота, 18.09.2010, 16:19

Лос Анджелис

Ружьо се изкачваше с ескалатора на летището към паркинга за коли под наем. Есента беше настъпила само по календар — лятото още не искаше да си тръгне и властно напомняше за себе си.

Задачата в Ню Йорк бе изпълнена в максимално кратък срок — цялото пътуване, отвличането на Луиджи Сампсън и ликвидирането му им бе отнело по-малко от двадесет и четири часа.

Остатъците от разчлененото тяло на мафиота сигурно вече бяха напълно разядени от киселината в оня контейнер. Григори Змията беше накълцал тялото на Сампсън, без окото да му мигне — чичо му беше месар и покрай него беше овладял касапския занаят още съвсем млад. Контейнерът беше в един изоставен фабричен склад в Ню Джърси и киселината в него беше толкова силна, че от Луиджи Сампсън в буквалния смисъл на думата нямаше да остане и следа.

Все пак за по-сигурно предварително бяха избили с чук зъбите му и ги бяха хвърлили през борда на ферибота „Стейтън Айлънд“ заедно с една шепа пуканки за чайките. Лакомниците нямаше и да усетят разликата.

От дегизировката на федерални агенти също нямаше и помен. Черните костюми, личните карти — всичко беше изгорено и пепелта — разпръсната. Автомобилът беше върнат на агенцията за коли под наем, а оръжията — почистени и изпратени в колет на несъществуващ адресат в щата Аризона. Накратко, бяха се отървали от всички улики.

Друг подобен случай едва ли щеше да им се удаде — хората на Геналони вече щяха да си имат едно наум. Важното беше обаче, че сто на сто се бяха хванали на въдицата. Малко им трябваше — и без това имаха зъб на федералните. Сигурно беше, че Геналони няма да повярва на уверенията им и, естествено, не би потърсил от тях съдействие за разплитане на случая. А те пък от своя страна също нямаше да се престарават за издирването на един изчезнал мафиот. Имаха си по-важни неща на главата.

Така че в крайна сметка ФБР щеше да приеме, че Геналони просто е ликвидирал един от хората си. А Геналони от своя страна щеше да е убеден, че зад всичко това стоят федералните. Това беше и целта. Геналони не беше от кротките и нямаше да остави нещата така. Ако пък нищо не предприемеше, Ружьо щеше да го стори вместо него — играта трябваше да продължи.

Това си беше стар, изпитан номер — да насъскаш две кучета едно срещу друго и междувременно да си свършиш работата. Плеханов беше играч от класа, опасен противник, който при това умееше да чака.

Но рано или късно плячката се хващаше в мрежата му.

Неделя, 19.09.2010, 02:30

Киев

Джон Хауард си помисли, че шефът на базата на ЦРУ, Морган Хънтър, започваше да го дразни. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, все още в добра форма. Беше работил за тайните служби повече от двайсет години — в Чили, Бейрут, Москва и тук. Следователно би трябвало да си разбира от работата.

— Съжалявам, полковник — разпери ръце Хънтър. — Нямаме никаква информация за това. Внедрили сме наши хора сред местните екстремисти, но и те не можеха да ни кажат нищо повече. Разполагаме само с официалните доклади.

— Но, мистър Хънтър, губим ценно време…

— Отлично съзнаваме сериозността на положението. И точно затова имаме нужда от помощта ви.

Двамата мъже разговаряха в малката заседателна зала в приземния етаж, оборудвана с телефони, компютри, принтери и телевизионни приемници.

Изведнъж в залата се втурна Хулио Фернандес и задъхано доложи:

— Сър, мисля, че изскочи нещо…

— Докладвай, сержант.

Фернандес хвърли поглед към Хънтър и Хауард едва сдържа усмивката си. „Мога ли да говоря пред този полковник, сър?“ гласеше немият въпрос на Хулио.

Хънтър долови разменените между двамата погледи и челюстта му се стегна.

— Сър, Люси… Люси Янсен от трета група… се е запознала с един тип от нашия списък. — И Хулио връчи на Хауард списъка със заградено с червено име. — Оказало се, че и двамата знаят немски и приказката потръгнала… Били в един от местните барове и оня изпил поне пет-шест чаши водка, след което се похвалил, че в най-скоро време с едни приятелчета ще спретнат голям екшън и че го сърбят ръцете да изпробва ракетното устройство…