– Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш – усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, – но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?

– Да.

Наистина имах най-високата оценка. За моя огромна изненада и за голямо щастие на майка ми.

– Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.

– Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин – свивам рамене. – Хората в това училище си измислят всякакви простотии.

– Да – казва той. – И аз така си помислих. До после, пич.

Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.

– Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос – пита Кармел, докато набира номера за поръчка. – Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?

– И домати – казва Томас.

– Просто обикновени, нарязани домати? – Кармел се обръща към мен невярващо. – Той не е от тази планета.

– Има нещо такова – казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.

У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел – решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.

– Може би се държи като джентълмен, Кармел – казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. – Избягва чесъна заради теб.

– Отврат – казвам аз и Томас се засмива.

Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.

– Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.

– Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.

Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.

– Какво има? – пита Томас.

– Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти – казва тя и излиза на верандата. – Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.

Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.

– Не те ли притеснява, като се изнизва така? – питам.

– Какво имаш предвид?

– Ами… – започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.

Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.

– Нали си ѝ гадже? – изтърсвам накрая. – Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?

Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.

– Не знам какво сме технически – казва тихо. – Но при нас нещата не седят така. Различни сме.

– Различни – промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. – Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“ да си остава класика?

– Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 – отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.

Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.

Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.

– Боже!

Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.

– Какво?

Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.

Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа ѝ.

– Кас, какво има? Какво стана?

Поглеждам Томас.

– Искаш да кажеш, че не я виждаш?!

Отново поглеждам през прозореца, като наполовина очаквам да я няма, наполовина се надявам да я няма, но тя е там, стои неподвижно. Томас проучва гледката от прозореца, като накланя глава, защото му пречат отраженията от светлината. Изглежда ужасéн. Нищо не разбирам. Би трябвало да я вижда. Нали е вещица, дявол да го вземе!

Не издържам повече. Изстрелвам се от дивана и се втурвам към вратата на верандата, като я отварям със замах и изхвърчам навън.

Всичко, което виждам, е изненаданото лице на Кармел, телефонът виси в ръката ѝ на половината път към ухото. В храстите пред прозореца няма нищо друго освен сенки.

– Какво става? – пита Кармел.

Спускам се по стъпалата и си проправям път през храстите, клоните им дерат ръцете ми.

– Дай ми телефона си!

– Какво? – гласът на Кармел е изплашен.

Майка ми също е излязла, и тримата са изплашени, а не знаят от какво.

– Просто ми го хвърли – изкрещявам аз и тя го прави.

Натискам един бутон и го насочвам към земята, използвайки синкавата светлина на дисплея, за да изследвам пръстта за стъпки или други следи. Няма нищо.

– Какво? Какво става? – писука Томас.

– Нищо – казвам на висок глас, но знам, че не е нищо.

Независимо дали всичко се случва само в главата ми или наистина, знам, че не е нищо. И когато се пресягам и докосвам камата в джоба ми, усещам, че е студена като лед.

Десет минути по-късно майка ми слага на кухненската маса пред мен голяма порцеланова чаша, от която се вие пара. Вдигам я и я подушвам.

– Не е отвара, просто чай – казва тя раздразнено. – Без кофеин.

– Благодаря – казвам и отпивам.

Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.

Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.

– Какво? – пита тя. – Какво знаете?

Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.

– Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.

Майка ми се обляга на кухненския плот.

– Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?

– Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?

Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.

– Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко – отпивам пак от чая. – А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха ѝ.

Клатя глава.

– Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.

Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.

– И камата я усеща – добавям и това привлича вниманието им.

– Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин – предлага майка ми.

Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.

Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът ѝ звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.