— Какво го поражда? — попита Ричардс.
— Част от това се дължи на присъствието на тъмна материя — отвърна Фалзур. — Няма съмнение. Тук действа изключително по сила гравитационно поле и аз ще съм първият, който би признал, че не съм се замислял над това. Но отговорът съвсем не е изчерпан. Мисля, че това, което наблюдаваме, е изтичане на вещество от паралелна вселена през непоследователност. Добре известно е, че в ранния период от съществуването на нашата вселена положителните йони са били толкова сгъстени, че не са позволявали изпускането на светлина. С раздалечаване на йоните — поне така предполагаме сега — от плътната йонна мъгла е започнало изтичане на светлина. Предполагам, че нещо подобно се случва в нашата не съвсем теоретична вселена. Плътна йонна мъгла — или еквивалентът й в тази вселена. Светлина, която се опитва да си пробие път. И го намира по линията на най-малкото съпротивление — през непоследователността към нашата вселена.
— Добра работа, докторе — рече Мърф. — Предполагам. Но ще оставя това на нашите шефове. Честно казано, това, дето ни го разправяш, може да е обяснението. Но не виждам как точно ще ни осигури бонусите. Трябва да поработиш над него, докато летим обратно към Десета база.
— О, мога да се справя далеч по-добре — възрази Фалзур. — Мога да ви отведа там и… да го докажа!
— Ей, Фалзур, почакай малко! — провикна се Вазуван и на лицето й се появи хищна усмивка. — Да не постъпваме прибързано. Приемам теорията ти. Дори ще те подкрепя пред компанията, за да си получа бонуса. Но има нещо друго. С йонен облак, или без, нямаме представа как да стигнем от тук до там.
— Напротив, имаме — завъртя глава Фалзур. Той начерта линия право през наклоненото U. Направи кръг на единайсет часа. — Това е нашият курс за следващия скок.
Пълна тишина. Кеа видя, че Рут се е ококорила. После кимна. Тя смяташе, че той има право.
Пръв наруши тишината Мърф.
— Боже, докторе. Сладки приказки говориш, но мисля, че и това ни стига. Политиците ще са доволни от резултата. Което пък значи, че и компанията ще е доволна. Край на историята.
— Не ставай глупак — тросна се Фалзур. — Ако съм прав, става въпрос за най-великото откритие от времето на Галилей. За промяна на представите ни за реалността. Дори да забравим славата. Макар че всеки от вас ще остане завинаги в историята. Мислете за парите, хора. Ще получите истинско богатство.
Мърф се обърна към Кеа.
— Какво ни е състоянието?
— Двигателят е в добро състояние. Всичко останало е горе-долу. Включително и горивото. — Кеа нямаше друг избор, освен да отговори честно.
— Не зная — рече Мърф. — Някак си не ми се струва, че съм в правото си да взема подобно решение.
— Не бива да безпокоим космическите сили — заяви важно Вазуван. — Не сме от тяхната категория.
— Ако се върнем обратно точно сега — предупреди ги Фалзур, — кълна се, че ще се погрижа да ви уволнят и да ви лепнат черен етикет до края на живота.
— Стига де, докторе — опита се да го усмири Мърф. — Не бъди такъв. Просто казвам, че съм обезпокоен да взема решение от такъв мащаб.
— Аз поемам цялата отговорност — заяви Фалзур.
— И това няма да е редно — рече Мърф. Но всъщност искаше да каже, че няма да е достатъчно, за да му спаси задника. — Защо да не гласуваме? Само офицерите и вие двамата. Не е необходимо да питаме екипажа.
Кеа едва не се разсмя. Корабният капитан предлага гласуване. Но вместо това рече:
— Защо не? — Той вдигна ръка. — Започнете с мен. Аз казвам да продължим.
— Майната ти — наруга го Вазуван. — Аз гласувам да се прибираме у дома.
Фалзур и Рут се присъединиха към Кеа. Мърф вече виждаше накъде клонят везните.
— Добре. Присъединявам се към болшинството. Съжалявам, Вазуван, но трябва да опазя мира. Такава ми е работата.
И така бе сложено началото на последния етап от операция „Алва“. Цинично и безсърдечно. Кеа не даваше пукната пара. Беше твърдо убеден, че трябва да надзърне от другата страна. В главата му се въртеше откъс от стара песен: „Това е веществото, от което са сътворени мечтите“.
Ситен дъжд от искри се сипеше през космоса. И тази завеса сякаш се поклащаше и завихряше от невидим космически вятър. Това беше място, където се допираха две вселени… и кървяха през отвора.
Кеа не сваляше поглед от изображението на главния екран, където мънички частици от двете вселени се сблъскваха и избухваха в точици светлина. Отблясъците им трептяха върху люшкащата се завеса, която Фалзур наричаше „непоследователност“. По-скоро са Райските порти, рече си Кеа. Или тези на ада.
Гласът на Фалзур долетя отзад.
— Ричардс… опитай се да завиеш малко по-нататък…
Кеа работеше с джойстика. На екрана се появи сондата, която той, Фалзур и Рут разполагаха. Сондата всъщност представляваше сребрист цилиндър, тласкащ пред себе си специално изработена мрежа. На лентата под изображението непрестанно се меняха данни.
— Още малко… — подкани го Фалзур. — Още мъничко…
Внезапно върху лентата оживяха сребристи точици. Античастици, сблъскващи се с частици. Миниатюрна драма се разиграваше на малката мрежа. Кеа продължаваше да насочва сондата навътре. Не беше особено трудно. Сензорите на джойстика не улавяха смущения. Сетне светлинките внезапно угаснаха, сондата завърши обиколката си и се прибра в нормалния космос.
— Успях! — провикна се отзад Фалзур. — Направих го! — Кеа знаеше, че в този момент Фалзур вече вижда името си в книгите по история. Първият учен, изучавал друга вселена — макар и с дистанционно средство. Той въведе командата за автоматично прибиране и се облегна назад.
— Ти ли успя? — попита презрително Вазуван. — Нали всички сме част от екипажа! Така ли е, Мърф? Ще получим равни дялове.
— Уф… ще трябва да проверя какво пише в книгите — рече уклончиво Мърф.
Кеа не се съмняваше, че добрият стар Мърф би предпочел бонусът да се разпределя според ранга. Виждаше пресметливото изражение на лицето му. Дори знаеше какво си мисли… той и Фалзур вземат петдесет процента… това ще е. Най-големият бонус, изплатен някога от компанията.
— Не чета книги, Мърф — отвърна пискливо Вазуван.
— Такива са правилата на експедицията, приятели. Като шеф на екипа, Фалзур получава двайсет процента. Останалото се разпределя помежду ни. Поравно.
— Ще престанете ли? — ядоса се Фалзур. — Кой го е грижа за бонуса на компанията?
— Ами виж… — поде бавно Мърф. — Ако ти не желаеш своя дял, ние с радост ще го поделим. Нали, Вазуван?
— Прав си, Мърф.
Кеа се намеси.
— Фалзур, защо не им обясниш?
За трети път насочваше сондата по нареждане на Фалзур. Беше ги наблюдавал внимателно с Рут, докато събираха данните и ги анализираха. Струваше му се, че има известна представа какво са открили, но не беше сигурен.
Фалзур кимна и извърна настрани лице, сякаш за да им покаже профила си.
— Всичко е съвсем просто — заговори. — Успяхме да се пресегнем в друга вселена — и да приберем доказателства за нейното устройство. Споменатият материал — в нашата вселена — ще се превърне в източник на неизчерпаема енергия. Дори само шепа от него, приятели, може да задоволи нуждите на цял един град и обитателите му за стотици години. — Фалзур се изкиска. Постепенно кикотът му прерасна в смях. Когато млъкна, в каютата се възцари тишина. — Толкова по въпроса за проклетия ви бонус.
Кеа имаше чувството, че постепенно започва да проумява за какво става въпрос. Енергия… гориво. За такива неща се водеха войни. Стотици хиляди бяха загинали край нефтените полета. Власт… оръжия. Не по-малко бяха жертвите край атомните реактори. Богатство. Истинско, невъобразимо по размери. Той огледа помещението. Сега вече виждаше, че и останалите са започнали да разбират. Дори най-нискочелата маймуна би разбрала. Кеа погледна към Мърф. Лицето му бе изопнато. Замечтано. И някак сериозно. Вазуван: кожата й бе по-бледа от обичайното. Рут: блеснали очи. Червеното езиче потрепва отвън. И той самият.
