— Ще ида да се освежа — рече. — Когато разберете какво става… можете да ме събудите.

Той се надигна, избягвайки обидения поглед на Рут, и излезе. В коридора продължаваше да чува приглушена караница. За негова изненада банята не беше заета. Останалите членове на екипажа — общо петнайсетина — или бяха на смяна, или почиваха. Рядка възможност да изстърже част от мръсотията, натрупана от задушевната атмосфера на „Дестини I“. Той смъкна комбинезона от потното си тяло и се насапуниса енергично. После изпръхтя под напора на водата. Никой не можеше да е чист на борда на „Дестини I“. Месеци наред живееха в собствената си воня. Хранеха се с полусухи, застояли порциони, тъй като недостигът на прясна вода не позволяваше да разчитат на пресни зеленчуци от хидропонната лаборатория.

Водата секна внезапно веднага щом бе изхабил квотата си. Кеа се почувства гузен, когато натисна копчето за втори душ. Майната им на ограниченията, наложени от компанията. Насапуниса се отново.

Експедицията до Сектор Алва бе организирана в невероятно съкратени темпове. Кеа се беше записал въпреки желанието си. Да си инженер на едно раздрънкано серийно корабче не беше неговата представа за цел в живота. Навремето имаше големи мечти. Мечти, които, изглежда, си заслужаваха усилието. После забрави всичко заради една самовлюбена хубавица от висшето общество. Ако се беше случило с друг, щеше да му се стори смешно. Но споменът за онзи смях на Марс щеше да го преследва още дълги години. Беше млад и глупав и не си зададе въпроса защо първата космическа компания, към която се обърна за работа, скочи върху него, сякаш е златна мина. Очакваше да го отхвърлят въпреки високите резултати от изпитите. В края на краищата той нямаше никакъв опит. Освен това предполагаше, че конкуренцията за кариера в открития космос ще е жестока. Особено сега, когато, надушили огромни печалби и гарантиран монопол, частните компании посягаха към няколкото предмостия за далечните звезди, построени с държавни средства.

Започна да си дава сметка колко греши още при първата си работа като чистач на борда на един товарен шлеп, който летеше до Епсилон Инди. Съекипажниците му бяха почти толкова тъпи, колкото главния инженер. А неговите мозъчни клетки трябва да бяха по-малко от пръстите на осакатената му лява ръка. Това, което липсваше на моряците като интелигентност, се компенсираше от тяхната алчност и мързел. Всеки път, когато се отбиваха на някой порт, капитанът трябваше да полага нечовешки усилия, за да ги измъква от кръчмите и нарколеговищата и да ги връща на борда.

Следващата му работа — дълъг скок до Арктурус — доказа, че първият кораб не е бил изключение от правилото. Ако не друго, то екипажът и капитанът бяха още по-некомпетентни. Полетът едва не завърши с катастрофа, когато капитанът игнорира маркирания на картата астероиден пояс и след сблъсъка изгубиха собствен ход. Четирима от членовете на екипажа загинаха, докато Кеа успее да се добере до мястото на пробойната и да я затвори. Познанията му за двигателя „Юкава“ бяха изложени на изпитание, когато се оказа, че той също е повреден и никой на борда не знае как да го поправи. Доста молби бяха отправени от оцелелите, докато Кеа най-сетне съумя да ремонтира двигателя, и обратният път до дома премина без инциденти.

След този случай го взеха на работа в кампания „Галиот“ — същата, в която работеше и сега. „Галиот“ беше филиал на мегакорпорация „Космически пътища“.

— Синко, ще видиш места, за които не си и сънувал — обеща му човекът, който го взе на работа. — Мисията на нашата компания е да прокара нови пътища и да спечели пари. Влагат доста средства в „Галиот“. Само най-доброто за нас, момко. Само най-модерните технологии.

Взеха го като втори помощник-инженер и не след дълго се издигна до главен инженер.

Да, рече си той, пътят може и да не беше дълъг, но беше мъчителен. И не само заради рисковете. Напротив, рискът бе като подправка. Та нали най-сетне бе получил възможност да осъществи детските си мечти. Звездолети, които се носят към неизвестното. Ала компанията полагаше огромни усилия да развали удоволствието. Наемаха евтина работна ръка и оборудване и превръщаха и най-дребната работа в отчаяна борба при недостиг на средства и инструменти. Компанията притежаваше умението да превръща всяка задача в досадно занимание — примесено със страх от безсмислена смърт заради дефекти в оборудването.

Какво, за Бога, търсиш тук, Ричардс? С договор за минимум една година служба. Заобиколен от жалки, свадливи, дребнави служители на компания „Галиот“. Можеше да си останеш на Десета база. Да чакаш друг договор. Добре де, беше ти скучно. Но какво ново и различно в „Галиот“? Трябваше да се досетиш, че ще е същото. Ти го знаеше, Ричардс. През цялото време знаеше, че ще е най-добре да ги посъветваш да пъхнат договора си там, където слънце не огрява.

Вратата на банята се отвори. През облаците пара пристъпи женска фигура в плътно прилепнал комбинезон. В главата му екнаха предупредителни сигнали. Доктор Рут Юен му се усмихна през парата, сетне бавно се изтегна на пейката.

— Хмм — измърка тя. — Обичам къпани мъже.

Предния път, когато тя напусна койката му, Ричардс се закле, че ще е последен, че това е краят. Тази жена бе по-опасна от всичко на борда и отвън, в студения космос. Кажи й не, Ричардс. Просто й кажи не. Отпрати я при официалния й любовник и началник доктор Кастро Фалзур.

Хайде, Ричардс.

Но краката му сами го поведоха към нея. Усмивката на Рут се разшири. Тя го гледаше с полупритворени очи. Протегна ръка. Погали го по корема. Плъзна се надолу. Вдигна левия си крак и го положи на пейката. Отмести встрани другия.

— Какво чакаш, Ричардс? Трябва ли ти писмена покана?

Той се наведе и краката й го обгърнаха през кръста.

Да бе, Ричардс. Защо не й откажеш настина?

Също както отказа на компанията, нали?

Беше чувал разни неща за операция „Алва“ още преди капитан Селфридж да го покани да постъпи при него. Говореше се, че при рутинно проучване на сектора са се натъкнали на мощна фонова радиация. Сигналът идвал от район, където нямало нищо. Не било черна дупка или някоя от теоретично съществуващите формации, измислени от учените от двайсет и втори век, за да обясняват необяснимото. Освен това, доколкото успели да определят, сигналите, писуканията или бръмченето, засичани на фона на радиацията, изглеждали, сякаш са породени от „естествен“ източник.

Кеа бе заинтригуван от този странен феномен. Жаждата за приключения от младежките години отново се пробуди в него. Желанието да открива чудати неща. Но после се намеси придобитият с годините скептицизъм. Компанията не би се заинтригувала от нещо такова, ако не намирисваше на сигурна печалба. Докладът на научноизследователската експедиция щеше да остане на някое бюро и постепенно да се превърне в прашна купчина. Тъкмо се канеше да забрави случая, когато се разнесе вестта за пристигането на доктор Фалзур. Учен, който се занимавал с теорията за алтернативите вселени. Кеа щеше да пропусне и тази новина. И друг път се бе срещал с експерти на компанията. Неизменно се оказваха дребни учени, наети, за да изкривят фактите така, както е угодно на компанията. Съмненията му се потвърдиха, когато чу за красивата „асистентка“ на Фалзур. И за това как се държали двамата пред хората. Доктор Фалзур изглежда бе повече плейбой, отколкото учен. Ала междувременно стана ясно, че на борда на отделения кораб товарели тонове оборудване.

— Компанията включи машината за пари — подметна някакъв стар космически вълк в една от любимите кръчми на Кеа. — Нещо става там! Истинска малка гора от специални антени израсна на външната стена на Десета база за броени часове. Кеа я забеляза с почуда, след като се върна от поредното си едноседмично пътуване. Докато корабът му се снижаваше към площадката на Десета база, той разглеждаше странното съоръжение, конструирано по искане на Фалзур: сплетени жици, образуващи огромна, причудлива мрежа. Старият космически вълк не беше преувеличил, когато говореше за задействаната на пълни обороти машина за пари. Нещо наистина се готвеше.