Никой не се спусна след тях.

А отгоре вече се чуваше шумът на кораба на Стен — цивилния лайнер, който Еку знаеше, че трябва да очаква. Той също се снижи над площадката, премина от двигатели „Юкава“ на маклийнови генератори и се опря на разгънатите подпори. Люкът в основата се плъзна встрани и през отвора излязоха две същества. Стен и Алекс Килгър.

Килгър носеше всички почетни знаци на земен шотландски лорд, от баретата през наметалото до карираната пола. Само дето не беше затъкнал кинжал в пояса си и ножницата за меча му бе пуста. Дори не бе скрил пистолет в торбичката, завързана над слабините му.

Стен бе облякъл синя туника и панталон в същия цвят. Беше гологлав и не носеше никакви отличия.

Не ги придружаваше никаква охрана. Двамата изминаха известно разстояние под меката слънчева светлина, спряха и зачакаха.

В другия край на площадката охраната от Вътрешна сигурност изтрака с токове.

По стълбата се спуснаха Вечният император и неговият антураж. Както се очакваше, той бе облякъл семпла униформа с имперската емблема на гърдите. На шията си носеше само един медал — този на Даряващия мир, получен след потушаването на Мюлеровото въстание.

Говорителите пламенно обрисуваха Императора и се прехвърлиха на неговите придружители. Аври, началникът на политическия щаб. Тайрен Уолш, управник на Дюсейбъл и негов верен поддръжник. И така нататък, от граф Този до секретаря на протокола Онзи. Репортерите не можаха да разпознаят само един от присъстващите, но Еку знаеше кой е: солон Кенна. Вечният император водеше за срещата своите най-умни помощници. Еку отново почувства разгарящия се пламък на надеждата.

Но което му се стори най-благоприятно — нямаше и следа от Пойндекс. Още един обнадеждаващ признак, че срещата им може би наистина е посветена на мира в Империята.

Стен и Алекс се отправиха към имперския антураж. Охраната спря и Императорът излезе напред.

— Стен — рече той с напълно безстрастен тон.

Стен едва успя да се сдържи да не козирува. Прокле се за глупостта, но трупаните с години навици трудно се забравят.

— Ваше Величество.

— Да започваме ли?

Стен се усмихна пресилено и кимна.

Стен и Вечният император останаха сами на балкони близо до купола на Центъра за гости. След като участниците в преговорите бяха отведени по отредените им стаи. Императорът помоли Еку да уреди кратка среща на четири очи със Стен. Срещата не биваше да се записва.

Еку предаде молбата на Стен, който се поколеба, преди да се съгласи.

Здрачаваше се и небето над тях бе обагрено в пурпурни светлини, озаряващи широката долина около Центъра. Младите манабийци, които ги отведоха на балкона, ги увериха, че е екраниран срещу всякакви опити за подслушване, особено видеонаблюдение. Стен и Императорът се спогледаха и Стен се подсмихна. Не вярваха особено на каквито и да било предпазни мерки, когато става въпрос за репортери.

В дъното на балкона имаше две кресла и количка, оборудвана с маклийнов генератор. Императорът доближи количката и отвори капака.

— Скоч. Стрег. Бира. Чай. Дори вода. Манабийците са изплашени да не ни пресъхнат гърлата. — Той се обърна към Стен. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна Стен. — Благодаря ви.

Императорът взе манерка със стрег и я завъртя в ръце.

— Някога пиех това — рече той. — Но, изглежда, вече не ми допада. Не е ли странно?

Той погледна втренчено Стен, местейки поглед нагоре-надолу. Стен се почувства неудобно, но се постара да не си проличи. След няколко секунди Императорът отмести поглед, доближи края на балкона и приседна на ниския парапет, загледан към долината.

— Странни същества са тези манабийци — поде. — Единствените истински следи за тяхната цивилизация са под земята. Бих се чувствал объркан, смутен, изплашен дори, че ако изчезна в нощта, няма да остане никакъв знак от моето съществуване… никаква следа на повърхността на планетата.

Стен не знаеше какво да отговори. Императорът отново го погледна и очите му затанцуваха безумния си танц.

— Помниш ли първата ни среща?

— Официалната ли, сир?

— Не. Говоря за нощта на Деня на Империята. Когато ти беше началник на моите телохранители. Сигурно си чул, че освободих гурките. Имат сантиментална стойност, но възможностите им са ограничени. Както и да е, говоря за нощта, когато поисках да ми покажеш ножа си. Все още го носиш, нали?

— Да.

— Ще ми го покажеш ли?

Стен си позволи една усмивка.

— Надявам се, не сте разположили наблизо постове, които да възприемат погрешно жеста ми? — Той сви пръсти и позволи на оръжието да се плъзне надолу покрай ръката му. Подаде го на Вечния император, който го разгледа с любопитство, сетне го върна.

— Точно както го помня. Знаеш ли, понякога сънувах този нож. Но не помня други подробности от съня. Да. Трябваше още тогава да забележа колко е символично всичко това.

Изминаха няколко секунди, преди Стен да разбере за какво говори Императорът. Преди обаче да възрази, Императорът продължи:

— Това беше интересна нощ. Доколкото си спомням, ти ме научи да пия стрег. И да готвя. Но не помня…

— Наричаше се задушено „Анджело“.

— О, да. — Вечният император замълча. — Още нещо, което от дълго време не съм имал време да правя. Готвенето. Но сега… това недоразумение между нас ще бъде изчистено и ще мога да се върна към старите навици. Кой знае? Може дори да се опитам да си направя китара. — Лицето му придоби суров вид. — Хубаво е да имаш хоби в залеза на своя живот, а?

Стен реши, че ще е най-добре да запази мълчание.

— Денят на Империята. Тогава се е посяло семето на злото, предполагам. Халкон. Таан. Махони. Алтайците… За Бога! — Императорът отново втренчи поглед в Стен. — Не знаеш какво си пожелаваш, Стен. Как всички тези неща се въртят, повтарят и никога не виждаш края, нито пък някой прави опит да ти благодари.

— Сир, нищо не съм си пожелал. Това споделяне на властта е…

— Разбира се, че не си — прекъсна го нетърпеливо Императорът. — Но след толкова много векове да не мислиш, че не зная? Не ме мисли чак за такъв глупак, бъди любезен.

— Никога не съм си го помислял, Ваше Величество.

— Не си ли? — Отново трепкащият по тялото му поглед. — Колко безсмислено е всичко. — Той се надигна. Смятам да се нахраня в покоите си. — Предполагам, че официалните тържества и банкети трябва да почакат, докато постигнем някакво съгласие. Ти какво мислиш?

— За мен няма значение — отвърна Стен. — Но някак си не се чувствам примамен от идеята за десетина отбрани ястия и вежливи тостове.

Усмивката на Императора се разшири.

— Това е една от причините, поради които те уважавах навремето. Дори може би те харесвах. Не си падаш по помпозните представления. Понякога се питам как си бил способен да постъпиш така.

Той кимна, усмихна се и излезе.

Алекс Килгър изпрати Стен до стаята му, прозя се и се прибра в своята.

Веднага щом се затвори вътре, той смъкна от себе си маскарада, наричан „лорд Килгър“, и от лицето му изчезнаха всякакви следи от умора. Извади от куфара си фототропичен камуфлажен костюм и го навлече. Закопчалките на куфарчето се превърнаха в катераческо столче, от кожената кесия измъкна алпинистко въже.

„Сега остава да ме споходи и късметът на шотландците, само да не е Боби с остърганите лакти“ — помисли си насмешливо той.

Проблемът беше, че не знаеше как точно да дефинира понятието късмет.

Операторът от ВС прегледа за пореден път записите. Опитваше се да разбере откъде идва това досадно нискочестотно бръмчене. Не беше от „Нормандия“, нито от имперския екип. Не се пораждаше и от оборудването на репортерите.

Беше проследил статичния шум до самия Център за гости, но причината не се коренеше и в манабийската електроника.