Въпреки това положението все още не беше на живот и смърт.

„Като не се брои майка ми, брат ми, трите приятелки, четирите клуба и инвестиционната ми компания, която я кара на самотек без мен. И всичките спасители, които Лейси е изпратила да преровят Карибско море.“

Как бе възможно спасителите да не го открият досега? Да не би всички чипове, включително и тези в костюма, да бяха излезли от строя?

Хрумна му нещо — че онзи жалък глупак лорд Смитс може да е използвал нещо по-мощно от сигнален лазер при краткия и тъп опит да си играе на космически войни. Може би онзи надут продукт на кръвосмешение бе използвал насочен електромагнитен импулс, който е изпържил иилектрониката на Хакер. Това обясняваше защо капсулата така бързо бе излязла от строя в най-критичния момент.

В такъв случай това си беше чиста проба опит за убийство…

Но дори това не го изпълни с очаквания прилив на ярост. Гневът изглеждаше някак не на място тук. Може би заради неумолимите приливи и отливи под въздействието на луната, които бяха много по-осезаеми и силни от атмосферните ветрове. Или заради заразното настроение на спътниците му. Не че бяха абсолютно весели и винаги добродушни… Имаха си своите страхове и грижи… но въпреки това бяха скроени по съвсем различна мярка. Мярка, която сякаш бе не така егоцентрична. И която рядко виждаше смисъл в сляпата ярост.

# Морето дава…

# … макар че трябва да го оставяме…

# … да диша…

Така обясни Жълтия корем. Или поне Хакер успя да преведе по този начин една от звуковите му картини.

# И Морето накрая взема всичко.

Разбира се, беше несигурна работа да се опитва да разбере кратката звукова скулптура, възприета грубо от имплант, който не бе проектиран за тази цел. Обяснението на Жълтия корем като някакъв вид поетическо богословие като нищо можеше да е продукт на въображението на самия Хакер. И все пак изглеждаше изумително, защото той никога не си бе падал по богословието. Или пък по поезията.

„Каквото и да е, успях да го разбера без помощ. Без хитроумни механизми, наети експерти или ИИ помощници. — Изпита някакво мрачно задоволство от тази мисъл. — Дори и да съм полудял, поне съм успял да го направя съвсем сам!“

Животът продължаваше в постоянен ритъм — лов, хранене, общуване, изследване и грижи за Племето, следвани от нощи, окъпани в еднакво количество топла вода и звук. Когато през района преминаваше буря или дъжд, Хакер слушаше песента на делфините, която бе в съзвучие с плясъка на вълните и падащите дъждовни капки.

А после настъпи денят, в който цялото стадо изведнъж се развълнува и зацвърча нервно във всички посоки. Насред вихрушката от сиви форми и брътвеж на Хакер му бе нужно известно време, за да схване какво става. Делфините явно бяха стигнали до някакъв групов консенсус да се насочат към едно от обичайните си свърталища, нещо като любимо място. Място, за което като че ли мислеха като за дом.

От доста време Хакер се опитваше да поддържа темпото на групата, риташе с плавници и плуваше все по-добре. Чувстваше се заякнал и се гордееше с резултатите си… макар да знаеше, че делфините се отнасят към него с дружелюбна снизходителност, развеселени от тромавите му напъни. Сега обаче в поведението им се долавяше нетърпеливост. На няколко пъти възрастните се приближаваха до него и предлагаха гръбните си перки, като рисуваха звукови картини, за да го накарат да се хване за тях. Той обаче упорстваше.

„Е, в края на краищата им се налага да излизат на повърхността за въздух, а на мен не. Това пак е нещо.“

След като отказа три пъти и с все сили се мъчеше да поддържа ускоряващото се темпо, Хакер изведнъж усети тесен лъч на неодобрение, който заблъска челюстта му отстрани. Обърна се и беше блъснат в лицето от вълна остро порицание — нямаше как иначе да интерпретира резките звуци, — пратена от един раздразнителен делфин, който бе кръстил Дърлещия се.

По дяволите, по-скоро Адски дърлещия се! Караше му се по типичния за делфините начин, като създаваше около главата му назъбена форма, състояща се от начупени и неравни звукови вълни. Видимо това изобщо не проличаваше. В измамната, подвеждаща делфинска усмивка нямаше никаква промяна.

„Добре. Добре. Щом толкова искаш.“

Доминиращата женска — Сладураната — предложи на Хакер перката си и този път той прие. След малко се носеха напред с увеличаваща се скорост, като ритмично се спускаха в студения пласт вода, след което се устремяваха към повърхността. Всеки път издишаната струя блъскаше шлема му, докато тя се носеше във въздуха и поемаше дъх, преди гравитацията да надделее отново. Хакер неволно се свиваше, премигваше и надаваше дрезгав вик. Не беше ракета, но возенето си го биваше.

Опитваше се да се възползва от всеки скок, за да се огледа. След известно време зърна нещо — някаква размазана линия от бяло, кафеникаво и зелено напред. Трудно беше да я разгледа ясно покрай всички тези пръски и радостна възбуда. Не смееше да задържа мисълта си върху така желаната дума — земя.

Шеметното пътуване, изглежда, приключваше, защото делфините намалиха темпото. „Сега ще разбера какво означава «дом» за една група диви…“

От синия сумрак изникна нещо масивно, лежащо върху полегатия склон на някаква плитчина. Беше на не повече от десет метра под повърхността, в широка бразда в утаечните пластове. Беше ъгловато, явно дело на човешки ръце. Отначало Хакер реши, че е корпус на някой потънал кораб. А после рязко пое дъх, когато осъзна, че вижда нещо съвсем различно. Съоръжение, направено нарочно на тинестото морско дъно.

Приближаваха подводен дом, скрит в тесен каньон — един от хилядите, произвеждани масово през двайсетте години, по време на краткия подводен бум, когато някои бяха решили, че това ще е следващата златна мина в областта на недвижимите имоти. „Татко беше инвестирал в няколко подводни хотели и мини — спомни си Хакер. — Твърдеше, че покрай покачването на морското равнище човечеството трябва да се адаптира към новите условия и че ние трябва да сме част от тази промяна. И дори да правим пари от нея.“

Жалко, но нито едно от начинанията на баща му не му беше донесло печалба.

Забеляза още няколко неща. Формата на каньона, явно образувал се от движещите се пясъци и тиня, трупани през годините. Подобен терен се формираше само там, където океанското дъно приближаваше континентална суша. Всъщност имплантът му вече улавяше някакво ръмжене и повтарящи се ритми — сложни звуци, които можеше да познае всеки сърфист… звуците на разбиващи се в брега вълни.

„Бряг…“ Думата беше необичайна след всички тези дни — или седмици? — лениво плуване, ядене на сурова риба и слушане на звуците на океана. Изведнъж му се стори странно, че може да напусне този воден свят и да се върне горе, при въздуха, сушата, градовете, машините и деветте милиарда човешки същества, които на всяка крачка вдишваха влажния дъх на околните.

„Сигурно затова се потапяме така страстно в собствените си светове. В хилядите си хобита. В милионите начини да сме различни, всеки да бъде специалист в някакво свое странно изкуство… като летенето с ракети например.“

Психолозите одобряваха това поведение и казваха, че пламенното аматьорство е много по-здравословна реакция от най-вероятната алтернатива — войната. Бяха нарекли тази епоха Век на ентусиастите — време, в което правителствата и професионалистите едва смогваха да не изостават от частната експертиза, която се разпространяваше със скоростта на светлината из Мрежата.

Ренесанс без кауза

, на който му липсваше само едно — ясна цел.

Ренесанс, който приличаше на танц върху тънък лед — трябва да движиш краката си бързо от страх, че стоенето на едно място може да се окаже фатално. Перспективата да се върне в тази култура изненадващо го стресна и дори го накара тъжно да се замисли за нещо, което изобщо не би му минало през главата преди злополучния полет.

„Какъв е смисълът от толкова много трескава, налудничава активност, освен ако не те води към нещо, което наистина си заслужава?“