Глория говореше толкова бързо, че на Лейси й беше трудно да схване значението на думите.
— В момента Марк е на място — продължи адвокатката. — Помоли ме да ви предам добрата новина и обещава, че ще ви се обади лично до един час.
Лейси кимна. Мъчеше се да приеме чутото като добра новина. Преглътна няколко пъти.
— И какво следва?
— Търсенето продължава, мадам. Моля, разберете, мястото е на доста голямо разстояние от очакваната точка на приводняване и това е причината за дългото забавяне. Освен това разчитахме да засечем радарни или сонарни отражения от капсулата. Вече е ясно защо не успявахме. Но все пак успяхме! Не може да се е отдалечил на повече от няколко десетки километра с плуване или носен от местните течения. Така че просто ще съсредоточим всички екипи в този участък. Всеки момент очакваме резултати.
Беше страшно трудно да разговаря, още повече да запази вежливите обноски, които бяха станали част от нея.
— Благодаря, Глория. Моля те, благодари на… на всички.
Безсмислено беше. Не можеше да намери повече думи. Стисна обицата, за да прекъсне разговора, след това я стисна отново, когато тя се опита забързано да съобщи за чакащите съобщения от важни хора като водача на коалицията на надеритите, директора на чилийската й обсерватория и…
„Не. Подреди нещата по приоритет. Първо подпиши петицията на Ортега, за да накараш този воден от честта, но досаден дребосък да се разкара… после се съсредоточи… съсредоточи се върху нещо важно, като доклада на шпионина в Алпите. Или се потопи изцяло в занимателните брътвежи на гения ти под наем. Профноо би се зарадвал на малко внимание.“
Едно нещо нямаше намерение да прави. Да очаква новини. И да се надява.
Пък и онова, което се спотайваше в дълбоко в съзнанието й, бе отвъд надеждата. Може би дори обидно отвъд надеждата. Не можеше да се отърси от силното чувство — може би резултат на пожелателно мислене или дори на истерично отричане на противното, — че Хакер е не само жив, но и в безопасност.
И че може би дори се забавлява.
„Не би ли било типично за него?“
Подозрението й донякъде се основаваше на опита.
„Задължително би се свързал с мен, ако е в беда. От друга страна, Хакер по принцип ме пренебрегва като майка, когато нещата са интересни и вървят добре. Изобщо не си прави труда да отговаря на обажданията, когато се забавлява страхотно.“
ЕНТРОПИЯ
Да предположим, че успеем да избегнем най-лошите беди. Онези, които унищожават света, предизвикват измиране, правят цивилизацията на пух и прах. Да си представим и че никакви черни дупки не гризат Земята. Че се разминем с големите войни, способни да ни върнат в каменната ера. Да си представим, че сме избегнали екокатастрофата и че икономическата система се запази жива и работеща.
Да си представим също, че не сме сами в това чудесно постижение. Че много други разумни форми на живот също са успели да се измъкнат от най-лошите капани и са преживели непохватното си детство. Е, все още има куп начини някой обещаващ разумен вид да се издигне, да погледне към небето с надежда, но въпреки това да не успее да достигне потенциала си. Какви капани може да ни очакват заради това, че сме толкова умни?
Да вземем една от най-ранните и най-велики човешки иновации — специализацията. Трудът ни е бил разделен още по времето, когато сме живеели в пещери и колиби. Най-добрите ловци са ловували, най-добрите събирачи са събирали, а най-добрите майстори са прекарвали дълги часове по бреговете на реката, за да изработват сложни кошници и каменни сечива. Когато земеделието и скотовъдството създали излишък, който можел да се съхранява, се появили пазарите, владетелите и жреците, които разпределяли излишната храна, за да издържат дърводелци и строители, писари и астрономи, които се грижели за календара. Разбира се, самите владетели и жреци вземали лъвския пай. Нима администрацията не е също специалност? И тъй, не след дълго едно малцинство започнало да управляват мнозинството. И това продължило през 99 процента от историята ни.
Накрая уменията и знанията се разпространили и довели до увеличаване на скъпоценния излишък. Това позволило повече хора да се научат да четат, да пишат и изобретяват… което създало още по-голямо богатство, още по-тясна специализация и така нататък, докато накрая на нивите и пасищата останали съвсем малко фермери, които също били предимно добре образовани специалисти.
На Запад през целия двайсети век се наблюдава една характерна тенденция — постоянна професионализация във всичко. Към края на хилядолетието почти всичко, което съпругата и съпругът някога правели за семейството, вече се предлагало като стока или услуга, осигурявани от пазара или от държавата. А в замяна? Пилотът трябвало просто да пилотира, а пожарникарят — да се бори с пожарите. Професорът просто преподавал, а зъболекарят само лекувал зъби. Изгодата станала още по-голяма. Продуктивността рязко се увеличила. Евтини стоки залели света. Граждани от средната класа можели да си позволят ягоди през зимата, докарани от другото полукълбо. Науката процъфтяла, а знанията се увеличавали по-бързо от вещите, които притежавали хората.
И именно тук нещата започват да изглеждат тревожно — за някои от нас.
Нека ви върна малко назад, в началото на дългия ми живот, преди експлозивното разрастване на кибернетиката, преди интернет и Мрежата, чак до 70-те години на миналия век, когато постъпих в Калифорнийския технологичен институт. Често се събирахме и до късно през нощта обсъждахме киселата логика на специализацията. Изглеждаше ясно, че след като сме обрали плодовете на труда на много поколения, се задава криза.
Науката продължаваше да прави открития с все по-бързо темпо. Един изследовател вече трябваше да е в течение с все по-голямо количество адаптации, за да може да открива нови неща. Изглеждаше, че самата необходимост да си в крак с тенденциите те принуждава да се съсредоточиш във все по-тясна област, да загърбиш гората, за да насочиш цялото си внимание върху отделни части от едно-единствено дърво. Накрая можеше да се стигне дотам новите поколения студенти да прекарват половината си живот в научаване на достатъчно неща, за да могат да започнат да пишат дипломните си работи. А дори и тогава как можеше да се каже дали някой не се занимава със същия проблем в другия край на света или в дъното на коридора?
Тази перспектива — да се налага да знаем все повече и повече за все по-малко и по-малко — изглеждаше плашеща. Неизбежна. Като че ли нямаше начин да се избегне…
… докато изведнъж, почти за една нощ, човечеството рязко зави в нова посока! Цивилизацията ни избегна тази криза с технологична крачка настрани, крачка, която изглеждаше толкова очевидна, така лесна и грациозна, че малцина я забелязаха и коментираха. В края на краищата епохата на интернет имаше толкова много вълнуващи аспекти. Старият страх от тясна свръхспециализация изведнъж се оказа отживелица, биолози започнаха да си сътрудничат с физици, настъпи бум в интердисциплинарните изследвания. Вместо да бъдат спъвани от специализирана терминология, експертите започнаха да общуват помежду си по-оживено от когато и да било!
Днес почти никой не говори за опасността, която ни плашеше толкова много навремето. Тя бе заменена от противоположната тревога, върху която ще се спрем следващия път.
Но нека първо разгледаме следното:
Вярно, засега може да сме избегнали капана на специализацията, но дали всички други там, между звездите, са успели да го направят? Сега нашето решение изглежда очевидно — да сърфираме върху цунамито! Да посрещнем потопа знание с жизнена и еклектична гъвкавост. С отказа си да се ограничаваме с официални класификации ние оставихме знанието да се движи и да приема нови форми, да допълва професионалните умения с вълни от пламенно аматьорство.
Но не приемайте това за даденост! Този подход може и да не съществува другаде. Не и ако се е появил поради някакво уникално качество на нашата маймунска природа. Или по чиста случайност.
Подходът не е бил позволен и в повечето човешки култури! Коя от военните, търговски или наследствени империи от миналото би позволила пускането на нещо толкова силно като интернет и би позволила той да се разпространява без ограничения и напълно свободно до всяка кула и колиба? Или да позволи толкова много сложни задачи да бъдат изпълнявани от хора без нужния лиценз?
Можем да си представим как безброй други видове — и нашият собствен крехък ренесанс — затъват в онзи безрадостен сценарий, върху който размишлявахме като студенти в мрачните нощи. Как попадат в безкрайния смазващ цикъл, в който някогашният ни приятел специализацията се превръща в най-големия враг на мъдростта.
Рогът на изобилието на Пандора
