Хачи забърбори тревожно и се изкатери на рамото му.

„Не засичам електрически или магнитни полета. И въпреки това нещото сякаш реагира на светлината. И не става дума само за степента на отражение. Ето! Онази част продължи да блести повече от секунда след като лъчът мина през нея!

Всъщност отразяването се променя с времето.“

И не само с времето, но и по блестящата повърхност на обекта. Различните отразяващи или поглъщащи светлината райони като че ли ставаха по-плътни, по-фино оформени с всеки следващ момент — наблюдение, което се потвърждаваше и от двете програми за анализ на изображението. Значи не беше просто субективно възприятие. Умът му не се самозалъгваше, защото така му се иска.

„Дано Акана да гледа и данните, а не само това колко свободно тълкувам заповедите й“ — помисли Джералд.

Прати нова команда на пълзача. Да съкрати разстоянието наполовина. След малко лъчът и камерата показаха много по-фини детайли на обекта. Тоест на онази част, която можеше да се види. Повече от половината беше скрита от очуканите щипци. Затова Джералд насочи вниманието на робота към онова, което се виждаше.

„Отразява, и още как. Почти мога да различа пълзача. И не само лъча на прожектора, а и кожуха на камерата…“

И изведнъж, докато се мъчеше да разгадае променящите се отражения, Джералд рязко се дръпна назад, защото повърхността сякаш се изглади до почти огледална повърхност, която отрази лъча на прожектора обратно към обектива на камерата и заслепи оптиката.

Той нареди намаляване на чувствителността и въздъхна с облекчение, когато диагнозата показа, че заслепяването е временно. Мъглата и искрите постепенно се разпръснаха и картината отново се проясни. Продълговатият обект все така бе стиснат в щипците и проблясваше, но вече не отразяваше светлината. Джералд се опита да успокои разтуптяното си сърце. За миг му се беше сторило, че е бил атакуван нарочно!

Сякаш в отговор на тази мисъл се чу ясен звън. Обаждане от Земята, с мелодията на генерал Акана Хидеоши.

Имаше начини да се обясни видяното току-що. Умните материали можеха да бъдат програмирани да променят отражателната си способност по модел, който да наподобява конкавна повърхност. За целта обаче имаше нужда от иинтелект, особено за бързите отговори на променящи се външни стимули. Обектът явно беше усетил по някакъв начин присъствието на пълзача и бе реагирал.

Джералд знаеше, че разполага само със секунди, така че нареди на робота да измине остатъка от разстоянието.

— Джералд Ливингстън, какво правиш, по дяволите? — разнесе се гласът на генерал Хидеоши. Един бърз поглед показа на Джералд, че образът на Акана е заел един от мониторите. Навремето човек е можел да игнорира телефонните обаждания, ако иска. Днес шефът винаги се добираше до теб.

— Обектът има вградена способност за усещане и реакция — каза той. — А също и сложен контрол на повърхността си…

— Още една причина да внимаваш! Малко по-плътен фокус и може да изпържи оптиката на пълзача. Хей, да не би да го приближаваш още повече?

Джералд намали малко силата на прожектора в случай, че обектът повтори номера си, но в същото време нареди на механичната ръка да придвижи камерата напред. Вече ясно личеше, че обектът наистина е с гладки страни, макар че в единия му край имаше някакви малки издутини с неизвестно предназначение. Джералд не можеше да определи точно къде свършва обектът и къде започва космическата чернота. Повърхността отразяваше звездна светлина или Земята отдолу почти като развълнувана течност, създавайки плетеница от променящи се проблясъци, които объркваха човешките възприятия. Дори анализът на изображението даваше несигурни очертания.

Върху най-близката заоблена повърхност видя отражението на пълзача точно в центъра, огънат като в някакво криво огледало. Все пак успя да различи някои емблеми на компании и институции върху кожуха на камерата. NASA, BLiNK и Canon.

— Джералд, това… не мога да го позволя.

Той усещаше вътрешната борба на Акана. Любопитството й се сблъскваше с желанието да защити кариерата си. Не можеше да я вини. Астронавтите се обучаваха да вярват в процедурата. Да изпълняват буквално правилата. Да бъдат „възрастни“ до n-та степен.

„И аз бях такъв — живеех по правилник.

Кога съм се променил?“

Това беше нещо, върху което трябваше да се замисли по-късно. Сега накара пълзача да измине останалото разстояние и да вдигне манипулатора си и попита генерала:

— Още ли мислиш, че това е някакво обикновено парче космически боклук? — Около нея се бяха насъбрали подчинени, взираха се изцъклено в екрана и мърдаха пръсти. До него Ганеш и Салех също бяха зарязали задълженията си и гледаха заедно с туриста сеньор Вентана.

— Добре. Добре — най-сетне се предаде Акана. — Но действай бавно. Ще отменим изхвърлянето, но искам да дръпнеш пълзача на два метра назад. Веднага. Време е да преценим…

И млъкна, защото изображението се промени отново.

По страната на обекта, върху която все още се виждаше отражението на камерата на пълзача, сякаш премина вълна. Картината се изкриви още повече. А после, докато обективът на камерата си оставаше в центъра, буквите на фирмените знаци започнаха да се движат.

Някои се преместиха наляво, други надясно. Едното A в NASA прескочи C в Canon. L в BLiNK се завъртя в една посока, после в обратната, като сякаш подритна i-то.

Един от екипа на Акана започна да коментира и пъргавината на мисълта му буквално порази Джералд.

— Символи. Казва ни, че разпознава символи. Но в такъв случай защо не ги използва, за да ни съобщи нещо?

Друг отговори почти незабавно:

— Точно там е работата. Разпознава, че това СА символи. Но не знае значението им и как да ги използва. Засега. Това е само началото.

Джералд си отбеляза наум да се отнася по-уважително с Акана. Всеки, който може да наеме и задържи екип като този… Умните й момчета изпреварваха собственото му мижаво въображение и вече обмисляха различните възможности. Възможности, които той бавно започна да осъзнава.

Обектът. Не беше просто артефакт. Беше активен.

Привидно жив.

Може би ИИ.

Може би нещо повече.

Пред очите им започна нова фаза. Латинските букви започнаха да се променят, да се преобразяват в нови форми…

… първо в серия знаци, които бяха вариации на разпятие — яки тевтонски стълбове и кръстове…

… след това се трансформираха в по-заоблени фигури, които се гърчеха и въртяха в спирала…

… последвани от знаци, които приличаха на някаква наклонена, свръхсложна версия на китайски йероглифи.

— Не намирам съответствие с известен език — отбеляза Ганеш и махна към виртуалните обекти, които можеше да види само той. В знак на съгласие малкият Хачи уплашено закри очи.

— Не е задължително това да означава нещо — съсредоточено и тихо отвърна малайзийката Салех. — Всеки по-добър художник може да напише програма за създаване на необичайни емблеми, азбуки и шрифтове. Непрекъснато го правят за филмите.

„Така е — помисли си Джералд. — За научнофантастичните филми. За контакти с извънземни раси.“

Нямаше съмнение, че останалите започват да споделят тази изнервяща възможност, и той изпита необходимост да предложи някаква по-земна алтернатива.

— Може да е някакъв номер. Някой може да го е поставил тук нарочно, за да се натъкнем на него. Подобни неща са се случвали и преди.

Дори някои да бяха намерили за странно не друг, а именно той да каже такова нещо, никой не го показа. Предположението на Джералд остана да виси между останалите наблюдатели на Земята и в станцията, въртейки се като буквите и символите, които проблясваха и се местеха по повърхността на обекта.

— Сега не сте ли доволен, че предпочетохте да дойдете тук вместо във „Високия Хилтън“? — обърна се Ганеш към сеньор Вентана.

— Това е истинска наука. Истинско откритие! Със сигурност е по-вълнуващо от големите прозорци и глупавите игри при нулева гравитация. — И го посъветва като истински търговец: — Не забравяйте да разкажете на приятелите си.