Пол Манелауа стовари юмрук върху масата. Разпятието му се загърчи в такт с вибрациите.

— Не мога да приема това! Все пак можем да действаме, за да се спасим. Хаванските извънземни лъжат! Онзи камък трябва да бъде подложен на дисекция, а не този.

Мълчанието се проточи. Ян Шенсю, изглежда, не беше сигурен дали да разтълкува виковете на Пол като проява на неуважение, или просто като проява на културни и личностни разлики. Накрая ученият сви рамене и предложи:

— Ако нямате нищо против, да се върнем на темата.

— Именно — каза Ана. — Съмнявам се, че някоя група би държала активен камък в тайна от чист алтруизъм. Хората обикновено търсят предимства. И в същото време си мислят, че действат, водени от най-добри намерения, за доброто на всички. — Говореше иронично, като гледаше д-р Нгуен. — Но това е проблемът с хипотезата на Сян Бин. Ако някоя друга група вече разполага с такъв камък, няма ли вече да сме видели нови технологии, подобни на… подобни на…

Гласът й замря, сякаш изведнъж си даде сметка какво би трябвало да каже след това.

Пол завърши вместо нея:

— Подобни на напредъка, на който всички сме свидетели през последния век в индустрията на игрите и забавленията ли? Както казах, ние вече бързо вървим натам. По дяволите, дори военният хардуер не се развива с темповете на симулационните технологии на Холивуд. Методи за визуализация, реалистични аватари ииндроиди, които минават тестове на Тюринг…

— Всичко това може да е просто инкрементален прогрес, задвижван от пазара, от попкултурата и от човешката изобретателност — посочи д-р Нгуен. — Кажете честно, можете ли да посочите едно-единствено постижение, което не върви непосредствено по петите на други в една бърза, но естествена поредица от изобретателност и стремеж към нещо ново? Не е ли досадно клише да приписваме собствените си хитроумни открития на намеса отгоре, като твърденията, че древните пирамиди са можели да бъдат построени единствено от извънземни? Трябва ли да се върнем към онези зловещи сценарии за тайни лаборатории, в които пълчища безлики специалисти анализират извънземни трупове и летящи чинии, без да казват нищо на гражданите? Мислех си, че сме надскочили подобни глупости.

Всички се взираха в лидера си и Бин усещаше, че всички си мислят едно и също.

„Нима ние тук не правим именно това?

Пък и — добави мислено той, — ако някой знае нещо за някакъв друг, пазен в тайна камък, то това със сигурност е той.“

— Но, разбира се — продължи д-р Нгуен и разпери ръце с мека усмивка, — според хипотезата на Сян Бин ние би трябвало да се вгледаме внимателно в онези, които се облагодетелстват най-много от подобни технологии. Магнатите от Боливуд. Собствениците на „Приказен свят“ и „Нашата вселена“. „Ей Айс Хевит“ и „Фабрик Заир“.

Бин изпита задоволство, че едно от предположенията му е определено като „хипотеза“. Знаеше, че неговата гуанси, или репутация, се е издигнала в последно време. Въпреки това изпитваше безпокойство от посоката, в която вървеше всичко това.

— Но това прави целта ни тук още по-належаща — продължи Нгуен. — Ако съществуват групи, които вече притежават това преимущество, тоест достъпа до извънземни технологии, то те могат да предприемат отчаяни стъпки, за да не допуснат международната комисия да продължи да изучава Хаванския артефакт. Даже нещо по-лошо: не знаем колко време ще можем да запазим нашата собствена тайна. Почти всичко, което правим, всяко кодиране и всички стени, които използваме, могат да бъдат разбити от онези, които вече разполагат с тези методи. Не. Единственият ни безопасен курс е да ги настигнем, като измъкнем колкото се може повече от този камък-свят, при това възможно най-бързо.

Докато следеше как Нгуен навързва логическите си построения, а другите кимат в знак на съгласие, Бин осъзна нещо. „Той използва аргументите си, за да подкрепи решение, което вече е взето на много по-високо ниво.“

Ян Шенсю направи един последен опит.

— Дори преди да не е имало такива пазени в тайна камъни, вече по цял свят се откриват парчета и фрагменти от тях. Пратеници, които привлякоха вниманието към себе си, като жертваха части от самите себе си.

— Но вие видяхте отчетите — отвърна Ана. — Повечето от тях са твърде повредени, за да предложат нещо смислено.

— Засега. Минаха обаче само няколко седмици. И не забравяйте сигналите, които бяха засечени в космоса! Те несъмнено идват от други камъни, които привличат вниманието ни към себе си. Те ще са непокътнати и със сигурност…

— … не могат да бъдат достигнати от никого поне в близките две-три години — прекъсна го отново Ана, при което Бин се намръщи неодобрително. — Толкова време ще ни е необходимо да задействаме космическите програми и да изпратим автоматични, а след това и пилотирани мисии, та дори подготовката да се проведе с главоломна скорост.

— Именно! — възкликна Пол. — Сега тези неща са рядкост. След няколко години могат да се окажат многобройни като обикновените камъни! Онези, които разполагат с предимство, със сигурност ще действат преди това да се случи.

И примигна, сякаш не беше сигурен чия страна в спора всъщност е подкрепил.

— Нищо от това не променя същността на нашата задача — отбеляза решително д-р Нгуен. — Сян Бин, искам да започнете да питате Куриера неща, които могат да са ни от полза. Край на историите и носталгичните образи от родния му свят. И на отричанията на твърденията на камъка от Вашингтон. Нуждаем се от технологии и методологии, при това колкото се може по-бързо и по-практично. Дайте му ясно да разбере колко много зависи от…

И млъкна, защото на десет метра от тях, в другия край на просторната зала, се отвори врата. В същия миг над масата се спусна завеса с безброй проблясващи искри, които не позволяваха на новодошлия да види камъка-свят.

Жалко, че завесата изпълни въздуха с остра миризма на озон. Бин сбърчи нос. Не разбираше как прикриващата завеса се получава от „лазерна йонизация на молекулите на въздуха“, но знаеше, че най-обикновено черно кадифе може да постигне същото. Или пък заключването на вратата.

В залата забързано влезе млада жена с ливрея и коса с ягодов цвят. Бин беше разговарял с нея няколко пъти — беше бегълка от Нова Зеландия.

— Казах да не ни прекъсват при никакви… — започна Нгуен.

— Сър, ужасно съжалявам, сър. — Жената се поклони, сякаш беше японка, където подобни любезности все още се спазваха. — Надзирателят Чен ме изпрати да ви предам, че трябва да се явите в командния център. Веднага.

Нгуен се надигна от мястото си. Тонът му си оставаше безупречно любезен.

— Бихте ли казали за какво става дума?

— Сър… — Младата жена преглътна и отново се поклони. — Надзирателят Чен се безпокои, че системата ни за сигурност е пробита.