— А кой е начинът? — пита Ачири.

— Елате с мен там, където расте иреса. — Идеята се оформя в главата ми в момента, в който я изричам и знам, че това е единственото, което можем да направим. — Ако унищожим цветята, ще премахнем причината чужденците да са тук. Ако иреса изчезне, учените ще си отидат.

Отстъпвам назад, за да покажа, че съм свършила. Те започват да шепнат и шепотът става все по-силен, докато накрая Бурако надава рев, за да ги накара отново да утихнат.

— Не ми харесва това, което Неумиращата каза — обявява той и сърцето ми се свива. — Но думите й са истина.

Вдигам глава с надежда. Той кимва и ме поглежда сериозно.

— Ще отидем при иреса и ще ги унищожим до едно. Днес не бива да умират повече хора.

Ейми стиска ръката ми и надава радостен писък.

Искам да изпитам радостта й и наистина съм доволна, че Ай’оа ме послушаха. Но в този момент копнея единствено Ейо да е до мен и да поплача на рамото му.

Чак привечер стигаме до Долината на Глен. Има петима пазачи — явно чичо Паоло е очаквал да дойда тук. Но не е очаквал цялото племе Ай’оа. Да парализират пазачите с кураре, преди те дори да са успели да ни видят, е детска игра за тези ловци от джунглата.

И тогава започва истинската ни работа. Жените изпразват кошниците си от оръжията и започваме да ги пълним с цветя.

Учудвам се колко ми е трудно да го правя, макар и да знам каква е цената тези цветя да бъдат използвани. Те са напоени от кръвта на мнозина, но моето съществуване е свързано с тях. С тези цветя споделяме малко обща ДНК. Но трябва да бъда безпощадна. Трябва да си идат до едно.

Кошниците скоро преливат и хората започват да правят наръчи от цветя. Увиваме ги в тениски и в листа, а някои жени дори ги затъкват в косите си. Ай’оа превръщат лилавозлатните орхидеи в свое облекло — същите цветя, които са откраднали живота на толкова много хора от народа им. Лури ме намира и ме прегръща силно.

— Не бива да носиш тежестта на злото, сторено от други, Пиа. Вината не е твоя. Ние не обвиняваме теб.

Отдръпвам се от нея.

— Ако не бях аз, Лури…

— Ако не беше ти — промълвява тихо тя, — щеше да е някой друг. И кой би могъл да предположи? Ако беше някой друг, може би нямаше да има такова благородно сърце като теб. Може би щеше да е по-лошо за нас. Но не трябва да гадаем какво би било — а само да виждаме какво е сега. А именно, Пиа, че ти се доказа като приятелка на Ай’оа. Не… доказа, че си Ай’оа. — Тя е малко по-ниска от мен, но когато ме поглежда право в очите, имам чувството, че е много, много по-висока. — Ти каза, че във вените ти тече нашата кръв. Добре. Горди сме, че те имаме.

Стегналото сърцето ми менгеме леко отслабва хватката си. Искам да прегърна Лури и да заридая на рамото й. Искам тя да ме прегърне така, както майка ми никога не го е правила така, както я виждам да прегръща малката Ейми и искам да ми каже, че всичко ще бъде наред. Но в душата ми все още има твърде много болка и вместо това свивам юмруци и се втренчвам в земята.

Лури повдига брадичката ми с пръст.

— Малка Тапумири, на света има чудовища. — Тя затъква едно стъбло елизиум зад ухото ми, погалва косата ми и се усмихва. — Но ти не си едно от тях. Не поемай в сърцето си теглото на умрелите. Остави това на боговете. Смъртта невинаги е тъжна — за някои е вход към свят, в който всеки пие от иреса и става безсмъртен.

Взирам се в нея и усещам в очите си непотичащи сълзи. Това са красиви думи, но премахват съвсем малка част от болката ми.

Виждам през долината, че воините, изпратени да търсят Ейо, се връщат. Ейо не е с тях. Поемам дълбоко въздух и очите ми се премрежват от сълзи. Лури нежно обръща лицето ми към себе си, за да ме погледне в очите.

— Ейо е силен и знае как да се грижи за себе си. Не се тревожи за него сега.

Дъхът ми продължава да замръзва в гърлото и едва се сдържам да не се втурна в джунглата. Но му обещавам, че ще се грижа за Ай’оа и няма да добавя нарушено обещание към злото, което моят живот е причинил на света.

Когато събираме всички цветя, тръгваме към реката. Става късно — трябва да се движим по-бързо, но не мога да ги насилвам. Мисля си, че за Ай’оа това, което правим, е нещо като духовен ритуал. Може би ще се превърне в традиция. Може би всяка година ще идват в долината, изпълнена с някакъв вид цветя, ще ги берат и ще ги носят до реката. Може би след сто години ще продължат да го правят и ще разказват историята на птичката Пиа, без да са сигурни какво точно се е случило, но все едно ще я честват и ще й отдават почит.

Съжалявам, че не съм научила повече за религиите по света. Кой знае? Може би някъде там се крие истината за съществуването на всичко. Паоло обичаше да повтаря, че истината винаги намира начин да излезе на бял свят и според мен това е единственото вярно нещо, което някога е казвал.

Стигаме до реката и започваме да хвърляме цветята в нея. Скоро Литъл Мисисипи е препълнена от тях — никога не съм виждала по-красива гледка, освен може би онзи следобед, когато плувах с Ейо и Ейми и когато се смеехме, бяхме щастливи и нямахме представа за злото, което витае в света ни. Чудя се къде ли е Ейо и защо все още не ни е намерил. Може би е сам, кървящ и дори умиращ… насилвам се да спра да мисля за това и си спомням думите му: Джунглата ще ме пази.

Последното цвете е затъкнато зад ухото ми. Вземам го и се взирам в нектара му. Красота и смърт, толкова тясно свързани. Това май важи за целия ми живот.

Потапям го във водата. За разлика от останалите, които вече са отплавали надолу по течението и са се изгубили от поглед, то потъва и не се появява отново на повърхността.

Когато поглеждам нагоре, виждам две жълти очи сред листата на другия бряг. За момент застивам, а после се провиквам:

— Алай! Алай, ела!

Той излиза от храстите, застава върху меката кал до водата и ме наблюдава. Виждала съм и преди този му поглед, в нощта, която прекарах при Ай’оа, а Алай избяга в джунглата и едва се върна при мен. След една дълга минута кимвам.

— Сбогом.

Алай сякаш разбира, кимва с петнистата си глава и ми обръща гръб. Сърцето ми се свива, когато виждам как най-старият ми приятел изчезва в джунглата, но след миг изпитвам облекчение.

Време е и двамата да бъдем свободни.

— Сигурна ли си, че ще дойде? — пита Бурако. — Откъде да знаем какво ще направят тези чужденци? Ту ми се струва, че ще поемат по един път, ту — по друг. Няма смисъл. Няма причина. Как би могла да знаеш? — мърмори и клати глава той.

Ачири му отговаря спокойно:

— Не познава ли ловецът навиците на тапира? Така и нашата птичка Пиа знае навиците на чужденците. Послушай я.

— Той ще дойде — казвам и се мъча да мисля за работата, която ни предстои, а не за Ейо. Моля те, бъди в безопасност, бъди добре… — Трудът на живота му загива, а тази долина за него е центърът на света. Ще дойде.

Крием се из Долината на Глен или това, което беше долина. Сега е само гол склон в джунглата, покрит с мъх белег, който за дни ще бъде излекуван от нова растителност. Нормални орхидеи, папрат и хеликонии ще покрият раната и джунглата ще забрави какво е имало тук. Елизиумът си отиде. Завинаги. За него ще си спомнят само Ай’оа и учените, които успеят да се измъкнат от джунглата.

В гората притъмнява, остава само около час дневна светлина. Сигурна съм, че Паоло ще дойде рано или късно да провери долината, но може би ще трябва да изчакаме до сутринта, преди той да се появи.

Протягам пръсти към каменната птичка в джоба си. О, Ейо, къде си?

— Шшт. Идва. — Капукири стои със затворени очи и държи с две ръце дълга тояга пред себе си. Сърцето ми подскача, защото решавам, че говори за Ейо, но виждам, че не е така.

Пристъпвам напред и на пътеката се появява Паоло. Не е нужно да се обръщам назад, за да съм сигурна, че Ай’оа са невидими.