Той се обръща, прави лек насмешлив поклон и изчезва със смях.

Поклащам глава заради самодоволството му, събувам се боса, навивам си панталоните и влизам във водата след Ейми.

— Какво? Страх те е да не се измокриш? — Тя ме напръсква, аз вдигам ръце да се предпазя и се разсмивам.

Забелязвам тъмна вълна във водата зад нея и я посочвам.

— Какво е това?

— Не знам… — Ейми нагазва по-навътре, за да я разгледа по-отблизо.

Тогава я виждам.

— Ейми, не! Върни се!

— Какво…

Тя изчезва под водата. Змия, дебела колкото крака ми, за секунди се увива четири пъти около малкото й тяло и започва да се затяга пред ужасения ми поглед.

— Ейми! — крещя аз. — Идвам!

Гмурвам се във водата. Не съм виждала по-голяма анаконда. Няма начин да я измеря, но със сигурност е над пет метра.

— Ейми! Дръж се!

Не виждам главата на змията, затова хващам тялото й и започвам да дърпам. Тя стисва още повече. Ейми се задъхва и лицето й почервенява.

— Не! Дишай, Ейми! Продължавай да дишаш! — Вземам камъни и удрям змията — главата й се показва над Ейми и изсъсква. Езикът й е дълъг, черен и раздвоен.

— Махни се от нея! Пусни я! — Мятам камък към главата й и я уцелвам. Но вместо да умре, змията се раздвижва по-бързо и от течния живак, с който чичо Сергей обича да експериментира. Тя се развива от тялото на Ейми и цветът се връща на лицето на момичето. Грабвам я и я притискам към себе си.

— Всичко е наред, всичко е наред…

— Пиа!

Усещам, че нещо се стяга около крака ми и в следващия момент съм под водата. Задържа ме там една… две… три минути. Повечето хора вече щяха да са се удавили, но аз усещам как влизам в странно състояние, в което мога да не дишам. Все пак, когато се оттласквам нагоре, успявам да поема жадно глътка въздух, преди анакондата отново да ме потопи. Вие се около мен като демонично въже, кожата й е гладка, хлъзгава и студена. Увива се първо около краката, а после около кръста и гърдите ми. При последното завъртане змията се усуква около гърлото ми, първо бавно, почти нежно, сякаш се опитва да ме утеши преди смъртта ми. Не знаеш ли, че не мога да умра, змия?

Но можеш да бъдеш погълната — ми казва един съскащ глас и макар да знам, че е моят, въображението ми го приписва на змията. — Погълната във влажния тъмен търбух…

Забивам крака в дъното, с всички сили се оттласквам нагоре и вдигам глава над водата. Поемам въздух, усещам миризмата на гниещ мускус от змията и се задавям.

Ейми пищи от брега, а камъните, които хвърля, падат далеч от целта. Главата на змията е на сантиметри от лицето ми, тесните жълти очи са приковани в моите, устата й почти се усмихва.

Внезапно змията се изпъва и стяга и усещам как въздухът се изцежда от дробовете ми. Задъхвам се и надавам писък. Искам да кажа на Ейми да бяга, да потърси помощ, да направи нещо друго, вместо напразно да хвърля камъни, но не мога да говоря. Нямам въздух. Ядосвам се от това колко е безполезно безсмъртието ми. Бих го заменила на мига за силата да отхвърля от себе си това чудовище.

Змията се затяга около мен. На колене съм във водата, камъните драскат и стържат краката ми.

Безсмъртие, Пиа, не си ли късметлийка? Вечност в търбуха на змия.

Пред очите ми изплуват черни петна и скриват Ейми. Където не е черно, танцуват ярки цветове като калейдоскоп, който ме засмуква надолу и ме подканва да загубя съзнание.

Чувам див рев и водата наоколо се разплисква, а Ейми пищи. Змията се стяга… стяга… и после ме освобождава. Дебелите спирали се развиват като някаква ужасяваща люспеста дреха, която се свлича на земята. Хвърлям се напред и падам на брега. Ейми ме хваща за ръце и ме издърпва от водата.

Отпускам се на тревата, дишам тежко, кашлям и плача. Удрям по земята с юмрук и се мъча да поема дъх. Когато се обръщам и поглеждам назад, виждам Ейо, заплетен в битка със змията. Очите му са подивели, зъбите му са оголени, в едната ръка държи стрела, която се мъчи да забие в главата на змията.

— Убий я, Ейо! Убий я! — вика Ейми.

Несъмнено прави най-доброто, на което е способен. Когато змията се намотава около гърдите му, той плъзва ръка под нея и се бори да я отблъсне. Мускулите му се напъват под бронзовата кожа, лицето му почервенява от усилието, но той успява да я отблъсне от себе си. Борбата трае няколко дълги минути, през които сърцето ми се е качило в гърлото. Моля те, моля те, моля те… — иска ми се да знаех на кой бог да се моля. Вместо това, изпращам думите като зов за помощ по радиото. Моля те, моля те…

С дълбок безсловесен рев Ейо отхвърля змията от тялото си. Тя се преобръща яростно във въздуха, съска и се приземява с плясък във водата. Мисля си, че се е свършило, защото Ейо е свободен и сега можем да избягаме, но той тръгва след нея.

— Не! — викам с дрезгав глас.

Но Ейо не ме слуша, той е изпаднал в ярост от битката. Посяга назад към малкия лък на гърба си, но оръжието е счупено от прегръдката на змията. Хвърля се след нея с насочена като нож стрела. Един светкавично бърз удар и той пронизва главата на змията право в окото.

Известно време тялото се мята буйно, а изтощеният Ейо се сгромолясва до мен на брега. Той затваря очи и се мъчи да поеме дъх.

— Добре ли си? — питам го дрезгаво.

Ейо не ми отговаря, а само се мъчи да диша. Но след малко ми кимва. Свалям фланелката си — знам, че гледката на спортния ми сутиен няма да обиди никой Ай’оа — половината им жени се разхождат голи до кръста — и я потапям в реката. После започвам да мия лицето и гърдите му с нея — виждам как вените по врата и слепоочията му пулсират.

След малко отваря очи. Те са зачервени и уморени, но гледат към мен и само това ме интересува.

— Ти ме спаси — прошепвам. — Ти я уби.

И двамата се обръщаме към змията, която най-после е неподвижна. Зеленикавите спирали се вият във водата. Ейми нагазва, мушка я с пръчка и изпищява, когато тялото помръдва, но змията вече е мъртва. Главата й лежи на отсрещния бряг, а от черепа й стърчи стрелата. Ейо ми се ухилва. Ухилването му е малко страшно, защото е покрит с кал и листа и току-що е убил гигантска змия.

— Вечеря — казва той.

Колкото и да ме увещават, Ай’оа не могат да ме убедят да пробвам кебап от анаконда. Наистина има за всички. Насичат змията на парчета и ги пекат бавно на шиш на огньовете. Не мога да гледам. Нещо в идеята да ям създание, което едва не ме е изяло, убива апетита ми.

Става късно и тръгвам към мястото, където пазачите винаги паркират джипа. Трябва да измислим обяснение защо съм в този вид. Вече дишам нормално и знам, че нямам вътрешни увреждания, но имам синини по врата и стомаха, косата ми е разрошена, а дрехите ми са разкъсани и кални.

Ейо ме изпраща. Той също не говореше по време на пиршеството, въпреки че го засипваха с хвалби. Очевидно никой Ай’оа не е убивал толкова голяма змия, поне не в близкото минало. Сега Ейо е герой.

— Можеше да те убие — казвам, докато се изкачваме по стръмния склон и си помагаме с лианите и храстите.

Ейо вдига рамене и ми подава ръка. Хващам я и той ме издърпва до себе си.

— Трябваше да я махна от теб. Ти беше почти припаднала.

— Можеше да загинеш заради мен.

— Може би — отговаря той, сякаш това не му е идвало наум досега. — Но Капукири казва, че най-благородният живот е този, който даваш за друг човек.

Обмислям го известно време — това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала — защото винаги правя така.