Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…

Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.

Перфектно е.

Почвам да се катеря като маймуна — служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна — за по-малко от 1,2 секунди.

Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.

Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци — почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.

Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.

Следващият електрически импулс изсъсква по жиците една десета от секундата, след като съм пуснала оградата.

Приземявам се от другата страна и спринтирам през храстите. Усещам как сърцето ми бие бясно в гърдите ми, облягам се на едно дърво и после се отпускам на земята до него.

На косъм бях да задействам алармите на чичо Тимоти.

Но успях да не го направя.

Изправям се разтреперана и се вглеждам в оградата, за да се уверя, че никой не е забелязал бягството ми. След няколко минути тишина пулсът ми най-после се успокоява и поемам към джунглата.

Денят е по-топъл и не след дълго тениската ми е мокра. Постоянното жужене на цикадите почти заглушава песните на птиците. Колкото по-дълбоко навлизам в гората, толкова по-тъмно става. Светлината струи на златни ивици от небето. Когато преминавам от хладната сянка към следващия изгарящ сноп от лъчи, все едно влизам от нощ в ден, от вода в огън.

Може и да съм извън Литъл Кейм, но думите на чичо Смиди продължават да ме следват и да ме обгръщат като аромат на парфюм. Ти си нашата надежда… не ни разочаровай… ти си нашата надежда…

Започвам да тичам, сякаш мога да оставя всичко зад себе си — Снизи, чичо Паоло, спринцовката… ако само се движа достатъчно бързо. Дърветата прелитат покрай мен и се нося през джунглата толкова леко, сякаш не аз се движа, а светът се върти твърде бързо, твърде безразсъдно, твърде неконтролируемо.

Бягам с такава скорост, че когато достигам Ай’оа и удрям спирачки, спирам с хлъзгане и вдигам облак прах.

Ейо стои с мъжете и момчетата, които са се събрали около огъня и държат листа със секрет от отровни жаби. Почти не забелязвам какво правят и се спускам право към него. Грабвам го за ръката и прошепвам в ухото му:

— Да тръгваме.

— Но ние отиваме на лов. Ще правим церемонията сапо…

Стисвам ръката му по-силно.

— Моля те. Имам нужда да се махна от всичко, само за няколко часа.

Той кимва безмълвно и подава тлеещите пръчки на Бурако, който ме поглежда неодобрително. Оставяме всички и тръгваме към реката. Ай’оа си шепнат и тихо се смеят, докато минаваме покрай тях, но не им обръщам внимание. Щом излизаме от селото, отново започвам да тичам.

— Пиа! — вика ме Ейо. — Какво става?

— Хайде!

Реката не е далеч. Тръгвам покрай брега и спирам до водата, а Ейо се мъчи да не изостане и за малко да не падне в реката. Улавям го и го издърпвам назад.

— Какво не е наред? — пита той. — Нещо случило ли се е?

— Не. Не, просто… имах нужда да се махна.

— Нещо лошо ли ти направиха? Да не би да са тези чужденци? Видяхме, че си заминаха. Преди час тръгнаха със своите моторни лодки надолу по реката. Изплаших се да не са те взели със себе си. — Той се обръща с лице към мен. — Помислих си, че са дошли, за да те отведат.

— Не, не го направиха. Поне не този път. — Взирам се във водата. Тя ромоли кафява и медена на слънцето.

— Ще дойдат отново?

Не и ако постъпя така, както искат и издържа последния тест…

— Не. Засега не.

Той кимва и се ухилва.

— Видя ли как се беше облякла онази луда караиба? Цялата в бял, тънък плат. Беше покрита с кал. Беше почти толкова глупаво, колкото и твоята рокля, помниш ли?

— Помня. — Опитвам се да се усмихна, но не се получава. Продължавам да съм разстроена след теста на Уикам тази сутрин. Чувствам се толкова ужасно, а дори още не съм го извършила.

Ейо нежно повдига брадичката ми и очите ни се срещат. После хваща кичур от косата ми и бавно прокарва пръсти по него.

— Не мога да те загубя, птичке Пиа — прошепва той. Толкова е близо, че долавям уханието на джунглата по кожата му. Банани и папая, дим от огньовете на Ай’оа, миризмата на земята и реката. Ароматът му е опияняващ. Навлиза в кръвта ми и препуска през сърцето ми, едновременно наелектризиращ и успокояващ. Мога да обиколя тичешком Земята или да остана завинаги тук с това момче. Нищо няма значение, докато той е до мен.

Що за наука е това?

— Ела с мен — казва той. — Искам да ти покажа нещо.

Завежда ме при най-голямото памуково дърво, което съм виждала някога. Расте на няколко метра от водата. Корените се извисяват поне два метра над главите ни, а основата на ствола е с размерите на спалнята ми в стъклената къща. Ейо ме води от другата страна на дървото, където един от корените расте като арка нагоре, а после потъва в земята и образува естествен подслон. Мъхът, който расте от корена, се спуска надолу като завеса — Ейо я повдига и влизаме вътре. Въпреки че стоя изправена, коренът е високо над главата ми. Слънчевата светлина преминава през мъха и придава бледо-зелен цвят на кожата ми.

— Виж — казва Ейо и сочи към корена. В кората му е издълбано сърце с големината на ръката му.

— Ти ли направи това? — питам, докато прокарвам пръсти по сърцето.

Той поклаща глава.

— Майка ми и баща ми.

Притискам ръка към сърцето.

— Преди колко време?

— Преди да се родя. Но майка ми ми го показа малко преди да умре.

— Как се случи?

Чертите му се опъват, а очите му, вгледани в сърцето, са студени.

— Ачири ми каза, че е било малария. Но аз съм виждал малария и е нещо различно. — Той се обляга на ствола на дървото. — Баща ми престана да идва. Бях малък и съм забравил много неща, но помня, че гледаше с празен поглед и спря да говори. Тя отиде при селото на учените и започна да чака пред оградата със светкавиците, но никой не дойде. Залиня и умря от мъка. Умря, защото загуби надежда, че той някога ще се върне.

— Но той се е върнал. Ти ми каза, че идва редовно.

— Когато се върна, вече беше твърде късно. Тя беше мъртва. — Ейо се втренчва в земята, а една вена пулсира на врата му. — Беше много ядосан, когато разбра. Първо не искаше да има нищо общо с мен, но това не ме интересуваше. Бях му сърдит. Мислех, че той е виновен за смъртта й. После започна пак да идва при Ай’оа, за да ме вижда. Каза ми, че се е опитал да дойде преди Мима да умре, но учените му попречили. Все пак… мина много време преди да му простя.

Ръката ми все още е върху издълбаното сърце и Ейо я докосва.

— Той обичаше майка ми — прошепва.

Взирам се в ръката на Ейо върху моята и в опънатите му жили. Обръщам глава към лицето му.