След въпросите искат да видят демонстрация на уникалните ми свойства, започвайки от непробиваемата ми кожа. Чичо Паоло взема скалпел и го подава на Щраус.

За малко да откажа, но майка ми, без дори да ме погледне в очите, взема ръката ми и ми навива ръкава, преди да успея да проговоря. На Щраус изглежда й е приятно да натиска скалпела върху кожата ми и си мисля, че сега разбирам защо леля Хариет изпитва толкова силно отвращение от нея.

— Забележително — казва тя, като диша дълбоко и подава скалпела на Ласло. — По нея няма и драскотина.

Принудена съм да се облегна назад и да не правя гримаси, докато Ласло прокарва острието по ръката и дори по бузата ми. Не ме порязва, но пак боли! Искам да изпищя, но не мога. Чичо Паоло е вперил поглед в мен през цялото време и ме принуждава да се подчинявам. Затова затварям очи и си мисля за бъдещето. За първия безсмъртен, който ще създам. Ще бъде мъж. Може би ще трябва да го кръстя. Може би… Бавно, сякаш изплува от вода, лицето на Ейо се появява в съзнанието ми. Може би ще го кръстя Джордж… Тялото на Ейо, което се извива в перфектно гмурване, когато скача от върха на водопада. Или Питър, или Жак… Очите на Ейо, пълни със звезди, докато седим край реката… Клаус, Свен или Хайнрих. Хубави имена. Всичките са на учени, които са били тук по едно или друго време… Ейо, който ме води през джунглата, протяга ръка и ме подканва да я поема…

— Отвори очи, Пиа — казва майка ми.

За момент съм объркана. Над мен са надвесени странни лица и насочват ярки фенерчета в очите ми, за да проверят как се свиват и разширяват зениците ми. Огън, мисля си аз, ако искате наистина да видите нещо, трябва да ги погледнете на огън. Поглеждам нагоре към Щраус и Ласло, като се насилвам да не мигам, докато надзъртат под клепачите ми.

Става два часът сутринта, когато най-после не могат да измислят повече въпроси. Чичо Джейкъб се прозява в шепата си, а очите на чичо Харуто са кръвясали.

— Е, как ви се струва? — казва чичо Паоло и потропва с пръсти по масата, близо до коляното ми.

Щраус и Ласло се споглеждат и после ми хвърлят бърз поглед.

— Трябва да поговорим насаме, доктор Алвес — казва Ласло. Гласът му никога не е по-силен от шепот, така че всички проточват вратове към него.

Чичо Паоло кимва.

— Добре, хора. Това е всичко за тази вечер.

Очевидно „насаме“ означава само чичо Паоло и двамата представители на Корпуса, но в този час май никой няма нищо против. Всички излизат, прозяват се и търкат очи.

Вървя най-отзад, но когато стигаме до стълбището, се навеждам да си завържа връзките.

Никой не забелязва, че съм по джапанки.

Щом чувам как вратата се затваря зад другите, бързо се връщам по коридора. Не се налага да се приближавам много — слухът ми е доста над средното ниво.

— Да, да, не може да се отрече, че тя е чудо — говори Ласло със строг глас. — Обект 77 е перфектна. Всичко, на което сме се надявали, а и повече. И точно затова се чудим защо е отлагането, Алвес. Трябват ни още като нея. Тя не ни върши работа сама.

Обект 77… Сложили сами номер?

— Имаме нужда от нея, за да ускорим процеса — отговаря чичо Паоло. Чувам как потропва с пръсти по масата. — Умът на Пиа е много по-развит, отколкото са нашите. Търсите пряк път към безсмъртието, нали? Е, тя е единствената, която ще го открие, ако такъв изобщо съществува. Но не е готова.

Готова съм! — иде ми да изкрещя. — Готова съм, ох, готова съм!

— Какво точно чакате? — пита Щраус.

— Правя й тестовете на Уикам точно по график, но резултатите все още не са на нужното ниво за пълното й включване в екипа Имортис.

— Бордът започва да губи търпение — отвръща Щраус. — Искат резултати.

— Пиа е резултат. Най-добрият резултат, който човечеството някога е виждало. Бордът ще трябва да бъде търпелив. А и не контролирате ли вие борда? Ако си спомням правилно, всичко, което кажете, се приема. Без въпроси. Без оплаквания.

— Добре. Предпочитате да говорим направо? Ние искаме резултати. За разлика от вас, не всички сме вдъхновени от изрази като „за благото на човечеството“ и „да изградим по-добро бъдеще“. Не искаме раса от безсмъртни след пет поколения. Искаме резултати сега. Експериментите на Сато доказаха, че безсмъртието не може да бъде постигнато от човек, роден като смъртен. Добре. Приехме това. Но някои от нас ще имат деца и внуци през следващите години.

— Но…

— Да, ние контролираме борда — продължава Щраус, сякаш чичо Паоло изобщо не е проговорил. — Но без повече резултати и без по-голям напредък, ще изгубим контрол. А ти, Паоло, ти не искаш да изгубим контрол. Някои в Корпуса силно желаят тази операция да се прехвърли в Съединените щати… с различен екип.

Не, не, не… не ни затваряйте…

— Тогава заведете Пиа при тях. По дяволите, дайте на всички да прокарат скалпели по нея, ако искат. Щом веднъж я видят, ще престанат да говорят за резултати…

Коленете ми омекват и се прилепям към стената. Опипвам ръцете си, като си представям стотици скалпели, които се забиват в кожата ми.

— Знаеш, че не можем да направим това — отговаря Ласло. — Мълвата ще плъзне. „Дженисект“ са готови да започнат трета световна война, за да се доберат до нея. Те вече подозират, известно ти е. Подозират от години. Защо си мислиш, че рискуваме да идваме тук само веднъж на няколко десетилетия? Наблюдават ни. Пиа е Свещеният граал на модерната наука, Алвес — не можем да я излагаме на показ като прасе, спечелило първа награда.

— Добре, разбирам ви. Но ви казвам, тя не е готова! Трябва да се съсредоточим върху изследванията на доктор Фийлдс за клонирането. Това е най-добрият ни ход.

Тишина. Щраус проговаря първа.

— Доктор Фийлдс няма да ни сътрудничи още дълго.

— Какво имате предвид?

— Сестра й. Мъртва е.

— Какво?

— Фийлдс не знае. Фийлдс не бива да знае възможно най-дълго. В мига, в който научи, ще си тръгне. Имаме нужда от изследванията, Алвес. Тя е най-добрата в своята област.

Какво става!? Закривам устата си с ръка, за да не изкрещя.

— Всичко се свежда до Пиа — продължава Щраус. — За кога е планиран следващият тест на Уикам?

— За след три месеца. И не е последният. Има още три…

— Ще бъде последният и ще се проведе утре.

— Аз… Виктория, това е невъзможно. Твърде скоро е. Не е готова.

— Но ще бъде. След утре.

— Виктория, наистина, аз…

— Утре! — Тя продължава с по-тих глас и трябва да се напрегна, за да доловя думите й. — Ще говоря направо, Алвес, защото и двамата знаем на какво е способен Корпусът. Помниш ли Женева?

Пълна тишина.

После Щраус продължава:

— Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Не ни карай да стигаме дотам. Заклевам се, Алвес, ако упорстваш…

Задавено мърморене от чичо Паоло.

— Какво каза? — пита Щраус.

— Няма да се стигне дотам. Както кажете. Утре.

Чувам шумолене на хартия и стъпки и разбирам, че разговорът е приключил.

Със силно биещо сърце и кожа, изстинала до температурата на течен азот, бягам навън.

Събужда ме познатата слънчева светлина, падаща от стъкления покрив. Зелена е, прониква през диплите от листа между покрива и небето и нежно ме гали. Ако имах възможност, лесно бих заспала отново. Но алармата на часовника е безмилостна.

Спомням си разговора между чичо Паоло и представителите на Корпуса, който подслушах снощи, и сядам, напълно разсънена.

Днес ще ме тестват. Стискам одеялото, докато кокалчетата ми побеляват. И това ще бъде последният тест.

Точно в този момент някой почуква на вратата и се стряскам, толкова е зловещо. Майка ми е.