— Така че… ако получа разрешение да прекарам няколко дни или седмица с теб…

— И ако изчезнеш за част от деня…

— Те никога няма да разберат — разсъждавам като всеки добър учен аз. — Ще бъде доста сложно. Ще трябва да знам точно какво правиш във всяка минута, в която ме е нямало, в случай че някой попита. Не можем да си позволим никаква грешка.

— Това е лесно. Както без съмнение си забелязала, аз съм отлична лъжкиня.

— Дали ще ми позволят? След всичко, което се случи…

— Има едно нещо, Пиа, на което винаги може да се разчита, когато става дума за учени като тези в Литъл Кейм.

— Да?

Тя се ухилва и почуква с пръст по носа си.

— Гордостта.

Според леля Хариет чичо Паоло и екипът Имортис са толкова заслепени от своя успех — създаването ми, — че не могат да си представят да ги мамя умишлено. Те винаги са били нащрек да не би нещо случайно да поквари ума и характера ми, както и за външните влияния, които биха могли да ме отвлекат от отредената ми роля на глава на екипа им. Но мисълта аз целенасочено да нарушавам правилата им е невъзможна за тях също като идеята за едноклетъчно чехълче, което размахва юмруче към микроскопа, отказва да бъде изучавано повече и напуска с маршова стъпка.

Не съм сигурна, че съм на нейното мнение, но се съгласявам. Все пак идеята й с хладилника се оказа доста добра. Може би леля Хариет е по-свястна, отколкото ми се стори отначало. Независимо дали ми харесва или не, тя бързо стана най-довереният ми човек в Литъл Кейм. И също най-голямата заплаха за бъдещето ми на учен — или поне така би казал чичо Паоло, ако разбере за всичко, което леля Хариет направи. Защо тогава в момента не тичам право при него и не признавам всичко?

Подозирам, че причината е свързана с факта, че несъзнателно нарисувах лицето на Ейо на онзи лист. Аз мечтая за своите безсмъртни, да… но не може ли в сърцето ми да има място за повече от една мечта?

Вървим през Лаборатории А и търсим чичо Паоло. Това, което научих за леля Хариет, е, че тя подплатява думите си с незабавни и смели действия. Щом приех предложението й, веднага се зае да го финализира.

Откриваме чичо Паоло — и останалите от екипа Имортис, — не в коя да е, а в собствената ми лаборатория. Майка ми реди таблици по масата. Доктор Харуто Хашимото, мрачен, но блестящ японски биохимик, ни поздравява с характерното си намръщване. Доктор Джейкъб Оуенс и доктор Сергей Зингре ни се усмихват топло — те са най-симпатичните членове на екипа. Винаги изпитвам гордост, когато ги видя всички заедно в чисто белите им лабораторни престилки. Моят екип. Умовете зад моето съществуване. Дължа им всичко и някой ден ще бъда една от тях.

Докато ги оглеждам, осъзнавам, че изучавам чертите на лицата им и цветовете на очите им и ги сравнявам с Ейо. Дали е син на някой от вас? Погледът ми се връща на чичо Джейкъб, който е вероятно най-непредвидимият от всички. Със сигурност не е чичо Харуто.

— Пиа, тъкмо щяхме да те извикаме — възкликва чичо Паоло. — И вие здравейте, доктор Фийлдс. Какво ви води при нас?

— Трябва да поговоря с теб, Паоло, ако може — казва леля Хариет.

— Разбира се, какво…

— Насаме.

Той изглежда смаян, но кима и двамата пристъпват в антрето. В това време аз оставам при останалите от екипа Имортис. Мисля си за това, което Ейо каза през първата нощ, в която се срещнахме — че семейството е нещо повече от кръвта. Оглеждам тези учени, които ме отгледаха и обучиха, и си мисля, че знам какво имаше предвид той.

Настанявам се на един метален стол, усмихвам се и соча към папката на чичо Сергей.

— Защо ме търсехте?

Чичо Харуто отговаря със строг тон:

— Трябва да изчакаме доктор Алвес.

— О, стига, Харуто! — казва чичо Джейкъб. — Тя е вече една от нас толкова, колкото и ти. Тук няма тайни. — После, без да обръща внимание на неодобрителното мръщене на чичо Харуто, се обръща към мен, намигва ми и обяснява: — Ще имаме гости.

— Гости? Кой? — Изправям се на стола с ускорен пулс. — Хора от външния свят?

Чичо Джейкъб кимва.

— От Корпуса.

— Какво е това?

Чичо Харуто изсъсква предупредително, но чичо Джейкъб завърта очи.

— Все едно Паоло ще й каже. Какъв е проблемът? Корпусът е компанията, която поддържа това място, Пиа. Те финансират изследването, изпращат нови учени като доктор Фийлдс, когато ни потрябват и вършат и други неща от този тип.

— И сега искат да видят теб — казва чичо Сергей. — От Корпуса не са посещавали Литъл Кейм от почти двайсет години и идват сега. Изключително важно ще бъде да създадем възможно най-доброто впечатление. Ако не харесат това, което видят тук, ще ни затворят — той плясва по масата, — без да се замислят.

— Ще ни затворят? — Помещението внезапно става студено. — Ще направят това? Но…

— Пиа, Пиа — прекъсва ги майка ми, — не ставай смешна. Разбира се, че няма да ни затворят. Защото ти ще им покажеш, че на света няма нищо по-важно от Литъл Кейм. — Тя ме вгледа втренчено. — Нали?

Знам, че има предвид „нали ще им покажеш“, но погледът й сякаш изрича: Няма нищо по-важно от Литъл Кейм… нали, Пиа?

— Кога ще пристигнат? — питам, като отклонявам погледа си от твърде проницателните й очи.

— След три дни — отговаря чичо Джейкъб. Той оглежда лабораторията, из която са разхвърляни стари хартии и празни чаши от кафе и въздъхва. — Имаме доста работа за вършене.

— Каква работа? — пита чичо Паоло, когато с леля Хариет влизат обратно в помещението. Наблюдавам я за някакъв знак какъв е резултатът от разговора им, но лицето й е безизразно.

— Той каза на Пиа за Корпуса — изрича чичо Харуто и разперва ръце. — Казах му да те изчака.

Чичо Паоло въздъхва и хвърля на чичо Джейкъб строг поглед, но той само вдига рамене.

— Добре тогава — казва чичо Паоло. — Вече е съобщено и само това има значение. Пиа, всички ще бъдем заети в следващите няколко дни, за да разчистим това място и да го подготвим за гостите. Ще имаме нужда от помощта на Антонио, затова обичайните ти уроци ще бъдат отменени. Вместо тях, реших да те изпратя засега при доктор Фийлдс, поне докато всичко се върне към нормалното разписание.

— О-о — казвам небрежно, — хубаво. Щом смяташ, че така е най-добре.

Той кимва отривисто.

— Разбира се. И без това си го мислех от известно време.

Зад него леля Хариет почти незабележимо ми намигва.

— Добре дошла, Пиа! — казва ми леля Хариет с широка усмивка, когато надниквам в лабораторията й. Тя е в отделна малка постройка, не много по-голяма от бараката за градинарските инструменти на Кларънс. Преди се използваше като склад за резервни части за джиповете и камионите, които преместиха в гаража, за да освободят помещението за леля Хариет. Тук цари пълен хаос. По стените безразборно са накачени листове, в ъглите са струпани кули от клетки с мишки и плъхове, а по дългата маса в средата на стаята са наредени десетина микроскопа. Леля Хариет преминава от един към друг като прелитаща от цвете на цвете пчела. Чудя се как изобщо успява да научи нещо важно в цялата тази бъркотия и хаос.

— Е, какво правиш тук? — питам и вземам изчистения череп на гущер, който едва не настъпих на влизане.

— Тук? — Тя оглежда изтощено стаята.

— Не. В Литъл Кейм. Защо изобщо си тук?

Леля Хариет се намръщва.

— Аз съм инженер биомедик, Пиа.

— Да, знам. Но за какво е всичко това?

— Аха. Е, преди да дойда в Литъл Кейм, работех за компания, която се занимаваше с клониране. Знаеш ли какво е клониране?

— Да — отговарям леко обидено, — знам какво е клониране.

— Добре. Как бих могла да знам какво са ти казали и какво — не? Предполагам, че никога не си чувала за овцата Доли…

— Овцата Доли е родена на 15 юли 1996 година и умира от белодробно заболяване на 14 февруари седем години по-късно…