И това те задоволява? Задоволява те да умираш от жажда, когато чашата с вода е до теб?

Не знам! Не знам. Обръщам се й скривам лицето си в петната на Алай. През целия си живот никога не съм била толкова объркана. Преди всичко беше по-просто. Учи по биология, Пиа. Изяж си вечерята, Пиа. Отиди да спиш, Пиа. Хайде чичо Паоло да ти премери пулса, да ти изследва слюнката, да ти прегледа очите, ушите и носа, Пиа.

Бягай, Пиа.

Не разбирам този подтик да избягам. Няма логика. През последните няколко седмици стана по-силен. Може би ако не бях открила дупката в оградата, това чувство щеше да премине. Може би е само временно.

А може би не е.

Сега ме обзема ново чувство — за вина. Ако съм толкова отдадена на целта си в Литъл Кейм, защо толкова се зарадвах на кратката си свобода? Ти не си тук, за да тичаш из дъждовната гора, си казвам. Пълниш главата си с диви момчета от джунглата. Чичо Паоло е прав. Все още не съм готова. Твърде съм недисциплинирана, прекалено лесно се разсейвам. Трябва да се овладея.

Искам свободата на джунглата. Искам да създам някой като себе си. Мечтите ми са заплетени една в друга като растения, борещи се за най-доброто място под слънцето. Те се задушават взаимно и всяка иска да надделее. Знам какво желая повече от всичко — желала съм го цял живот. Но съм обзета от ново желание, от яростна и непредсказуема мечта, която може да унищожи всичко, към което съм се стремила.

Какво намирам в това момче? Спомням си дълбоката самота, която изпитах снощи на партито си и силното желание да имам някой, който да разбира какво е да си безсмъртен. Ейо не е този човек. Никога не може да бъде този човек. Той е като всички други — краткотраен, преходен. Огън, който гори ярко, да, но един ден ще угасне.

Спомням си разказа на Кларънс за жена си — как е умряла в автомобилна катастрофа. Спомням си болката в очите му и как трепереха ръцете му, докато говореше за нея. Осъзнавам, че съм ужасена — ужасена — че може да загубя някого по този начин. Представям си как чичо Антонио или майка ми внезапно си отиват, как ми ги отнема сила, която никога няма да разбера. Смъртта.

Побиват ме тръпки.

Да се обвържа със смъртен е все едно да привържа ръката си към мълния. Раменете ми се напрягат, навеждам се напред, обхващам лицето си с ръце, взирам се, но не виждам нищо.

Само че… когато погледнах в сините му очи… нямах чувството, че привързвам ръката си към мълния.

Имах чувството, че е проникнала в мен. Мълния от електричество в стомаха ми.

Мислех, че съм оставила дивата Пиа в джунглата или поне че съм уталожила апетита й за известно време. Но изглежда колкото повече я храня, толкова повече огладнява. Толкова повече огладнявам, напомням си аз. Последното нещо, което ми трябва, е да развия някакво психическо разстройство като шизофрения.

Само аз съм, една Пиа. Дивата Пиа и плахата Пиа са една и съща. Но продължавам да изпитвам раздвоение. Това ме обърква още повече. Чичо Паоло ми казва, че колкото и сложна да е ДНК, екосистемата или дори една-единствена клетка, накрая науката опростява всичко. Една формула може да придаде смисъл и на най-сложните числа. Няма може би в науката, освен хипотезите. А хипотезите не се третират като истина, третират се като трамплин, който те насочва към внимателен анализ, експерименти и документиране. Само тогава можеш да откриеш истината и щом веднъж го направиш, всичко отново е просто.

Чичо Паоло казва, че в крайна сметка всичко се свежда до науката. Няма нищо, което научният метод да не може да разреши. Ограничени сме единствено от въпросите, които все още не сме се сетили да зададем. А той никога не греши, така че в думите му трябва да има истина. В края на краищата той е помогнал за моето създаване. Ако има някой, на когото мога да вярвам, това е чичо Паоло.

Ако се върна в джунглата, само ще насърча всички онези неща в мен, които са възможно най-ненаучни. Вместо да се движа към целта си, ще се връщам назад. Знам, че съм близо до края. Трябва да е така. Обучавана съм цял живот. Мога ли наистина да си позволя да се разсейвам точно сега?

Прокарвам пръсти по ръцете си, представяйки си Ейо — не, не Ейо — някой друг, друго момче, момче с непробиваема кожа като моята. Безсмъртно момче. Господин Перфектен.

Вече решавам. Ще кажа на чичо Паоло всичко. За Ейо и неговите Ай’оа, за дупката в оградата, дори за дивата Пиа. Тогава той ще начертае няколко диаграми, може би и уравнения, ще извади учебник по психология и ще обясни научно всичко. И всичко пак ще стане просто.

Всичко ще стане такова, каквото беше преди.

Оставям Алай да спи, вземам паничката с плаващото в нея страстниче и излизам, без да погледна нито веднъж към дупката в оградата. Пред кухнята растат хеликонии и хвърлям цветето зад тях, където ще се разложи и ще се превърне в пръст.

После тръгвам из Литъл Кейм да търся чичо Паоло. Той винаги е много зает и никой не знае къде ще се намира в даден момент, затова се налага да обикалям. Накрая го намирам в моята лаборатория, облечен с дълга бяла престилка и с латексови ръкавици. Майка ми е до него и държи в ръце Рузвелт, безсмъртния плъх.

— Пиа! — Чичо Паоло изглежда изненадан и не особено щастлив да ме види. — Какво искаш? Защо си тук?

При този поздрав млъквам за момент, плъзвам поглед от него към мама и Рузвелт и казвам несигурно:

— Исках да те питам нещо.

— Може ли да почака? По средата на експеримент сме.

— С Рузвелт?

Лявата му вежда се вдига рязко.

— Очевидно.

— Мога ли да помогна? — Все пак почти всеки експеримент, проведен с Рузвелт, рано или късно ще бъде проведен и с мен. Имаме обща съдба, плъхът Рузвелт и аз.

— Не мисля, че е добра… — Но той спира и изглежда премисля. — От друга страна, може би можеш. В края на краищата, един ден ти ще ръководиш тези тестове. Време е да бъдеш по-въвлечена в действителния процес. Учебниците и теорията не са достатъчни. Вземи си престилка и ръкавици.

Признанието ми моментално е забравено и отивам бързо до малкия метален шкаф, в който са подредени чисти бели лабораторни престилки. Обличам една, доволна, че ръкавите не са прекалено дълги и си слагам чифт скърцащи латексови ръкавици.

— Какъв е експериментът? — питам, като се приближавам до чичо Паоло и майка си. Те не спират да ми се мръщят, откакто влязох в стаята. Не обръщам внимание.

— Искаш ли да обясниш, Силвия? — протяга ръка чичо Паоло.

— Ще дадем на Рузвелт капка елизиум.

Полазват ме тръпки, въпреки че в стаята е около 25 градуса по Целзий. Умът ми, както винаги, автоматично започва да изчислява: 25 градуса по Целзий, умножено по 1,2 плюс 32 прави 77 градуса по Фаренхайт. Разтърсвам глава, за да прогоня числата. Искам да мисля само за експеримента.

— Това… не е ли правено преди? — Сигурно някой го е пробвал. Но когато се замислям, не мога да си спомня да съм чела за такъв експеримент в анамнезата на Рузвелт. Или в моята.

— Не е — потвърждава чичо Паоло. — И тестът е доста закъснял. Опитвали сме всякакви видове болести и десетки отрови, включително кураре и секрет от отровни жаби. Но никога елизиум.

Чувствам се странно вцепенена, когато чичо Паоло взема спринцовка, пълна с бистра течност, която сигурно е екстракт от елизиум. Не питам дали е чист или разреден; всъщност не искам да знам. Иска ми се да не бях пожелавала да се присъединя към тях. Иска ми се да съм отново в лабораторията на чичо Уил и да храня Бабо̀ с моливи.

Чичо Паоло кимва на майка ми и тя задържа Рузвелт. Закръгленият гризач е вече толкова свикнал с хора, че не помръдва. Той изглежда толкова щастлив, колкото един плъх може да бъде; очите му са светли и будни, носът му трепти, улавяйки миризмите в помещението.