Чичо Паоло се поколебава само за миг, преди да пръсне една капка в устата на Рузвелт. Мъничките му челюсти действат бързо, докато той вкусва елизиума и го наблюдавам с интерес. Какъв ли е вкусът? Ако Рузвелт има мнение по въпроса, той не го споделя.

Майка ми поставя плъха на същата лабораторна маса, на която обикновено сядам и аз. Рузвелт подушва пръстите й, после масата, после започва да се търкаля наоколо, както обикновено прави в клетката си. Изглежда напълно незасегнат от елизиума.

Усещам как вътрешното ми напрежение спада. Мускулите ми един по един въздъхват от облекчение. Истински безсмъртен.

По лицето на чичо Паоло се разлива нехарактерна усмивка.

— Погледни това! Всеки друг плъх, десетки и десетки плъхове — всички умираха моментално! Не успяваха и да изписукат! Те просто си отиваха, като вятъра през прозореца. Но погледни нашия Рузвелт! Преизпълнен с живот. Успяхме, Пиа, ангел мой, мила моя, мое изящно перфектно момиче!

Той ме грабва за ръце и се завъртаме в кръг. Не мога да не се разсмея заедно с него. Никога не съм го виждала — него или някой друг — толкова развълнуван. Дори не знаех, че чичо Паоло е способен да се върти. Радостта му е заразителна и стъпките ми се забързват с опияняващото веселие.

— Успяхме! Успяхме! Успяхме! — повтаряме в синхрон, макар че, разбира се, доктор Хайнрих Фолк е успял, а не ние, но не ни е грижа за това. — Успяхме!

Най-сетне чичо Паоло пуска ръцете ми и спира, за да си поеме дъх, все още с усмивка с големината на резен диня като тези на рождения ми ден.

— Успяхме — повтаря той. — Живот, Пиа. Живот без смърт. Безсмъртие. Хиляди години човешка история, хиляди теории, опити, митове, мечти… но ние, ние го постигнахме. Измамихме смъртта, Пиа. Излъгах те, като ти казах, че няма богове. Но те съществуват, о, да, това сме ние. Ние сме богове, Пиа, ти и аз, и Рузвелт. Да, ха! Рузвелт, плъхът бог! Създадохме живот! И така станахме богове, сами се превърнахме в такива! — Той затваря очи за повече от минута, наслаждавайки се на успеха. После ги отваря и ми се усмихва. — Сега кажи какво искаше да ме питаш?

Поемам си дълбоко въздух и си спомням за признанието си. Не мога да си позволя да се разсейвам. Успехът на експеримента е допълнително доказателство, че Литъл Кейм е мястото, където трябва да бъда и трябва да насоча цялото си внимание върху проекта Имортис.

— Снощи след партито отидох в стаята си да… просто да остана сама. — Няма смисъл да вкарвам в неприятности и доктор Непохватка. — Както и да е, стоях и се взирах навън, когато видях…

— Паоло? — Гласът на майка ми е толкова тих, че едва го чувам.

— Да, Силвия, какво има?

— Рузвелт.

Обръщаме се едновременно към плъха.

Рузвелт лежи на една страна, а телцето му потръпва, докато се бори да си поеме въздух. Езикът му виси и е стряскащо розов на фона на тъмнокафявата му козина. Очите му са стъклени.

Чичо Паоло пребледнява. Той се втурва към масата за опити и поема плъха в ръце.

— Не. Не, не, не, не, не, не… Рузвелт! Рузвелт!

Безполезно е. Рузвелт продължава да диша тежко, прекалено бързо, прекалено неравно. Чичо Паоло го преобръща, задържа го изправен, отново го полага долу, но нищо не помага.

— Стига, Рузвелт! Стига, глупав, глупав плъх!

— Чичо Паоло! — Отивам при него и грабвам ръката му. — Спри да му крещиш! Той не е виновен!

— Махни се от мен, глупаво момиче! — Той ме отблъсва, за да се освободи от мен и се обръща отново към Рузвелт. Втренчвам се в чичо Паоло шокирана, объркана и заслепена от внезапния му гняв.

— Хайде, приятелче! — гука той към плъха. — Хайде, стари приятелю! Ти и аз преминахме през толкова много неща заедно… Върни се при нас, малък бог плъх. Върни се сега…

Дъхът на Рузвелт започва отново да се забавя, но не се връща към нормалния здрав ритъм. Продължава да се забавя, докато накрая е прекалено бавно. Скоро едва помръдва и очите му стават още по-стъклени.

Чичо Паоло с див поглед се обръща към майка ми.

— Направи нещо!

Тя отваря безмълвно уста и отстъпва назад.

— Аз… аз… — Тя се отдръпва и разперва безпомощно ръце. Чичо Паоло стоварва юмрук върху масата и спринцовките и стъклениците се раздрънчават. Ругае тихо под нос. Погледите ни се срещат. Смразявам се от това, което виждам в очите му. Никога преди не съм го виждала толкова ядосан, толкова… опасен. Дори по време на тестовете на Уикам. Смаяна, свеждам поглед и преглъщам трудно.

— Е, добре — казва той тихо. — Сега знаем.

Той оставя Рузвелт на масата, после избърсва ръце в престилката си. Лицето му е студено и сдържано. Майка ми пристъпва зад него със загрижени очи, насочени към чичо Паоло, не към плъха. И тримата стоим безмълвни, докато Рузвелт отслабва пред очите ни. Примигвам неспокойно към чичо Паоло, чудя се дали ще избухне отново. Много страшно е да го видя толкова разстроен. Паоло Алвес, когото познавам, е винаги хладен, винаги спокоен, винаги се владее.

— Достатъчно — казва най-после чичо Паоло. — Пиа, разчисти и замрази тялото. Ще го изследваме по-късно. Ще ми трябва помощта ти за документацията.

Нежно вземам Рузвелт. Той дори няма сила да размърда мустаци, както прави обикновено. Космите около носа и по лапите му са побелели. Това е странно. Не знаех, че елизиумът действа така на жертвите си.

Увивам го в бяла кърпа, но няма какво повече да направя. Той потръпва веднъж в ръцете ми и застива неподвижен.

Рузвелт, безсмъртният плъх, е мъртъв.

По някаква причина очаквах всички в Литъл Кейм да изпаднат в паника. Но това не се случва.

Из комплекса не се разнасят викове и ридания. Никой не си къса косата или дрехите в истерия. В края на краищата, Рузвелт е само един плъх.

Сядам на една от люлките при езерцето със златните рибки и се люлея със свити до брадичката колене. В момента съм най-тихият човек в Литъл Кейм. Но отвътре ми се иска да разкъсам дрехите си, да тичам из комплекса и да крещя.

Рузвелт е мъртъв. Елизиумът, субстанцията, която го направи безсмъртен, го уби.

Може да убие и мен.

Чичо Паоло се е заключил в личния си офис. Не иска да разговаря с никого. Отначало никой не можеше да разбере какво става и питаха какво не е наред, какво се е случило, защо доктор Алвес е толкова разстроен? Но майка ми изглежда е проговорила — със сигурност не бях аз — защото сега, вместо да ми задават въпроси, на които няма да отговоря, всички ходят на пръсти покрай мен и се опитват да не ме безпокоят. Не мога да ги виня. Чудя се дали подозират за урагана от емоции, бушуващ в главата ми и дали не се стараят да ме избягват, за да не го отприщят. Сигурно си мислят, че съм изпаднала в ужас, че това, което се случи с Рузвелт, ще се случи и с мен. Дори аз мисля, че трябва да съм ужасена. Все пак през целия си живот съм смятала, че няма да умра. И ето, откривам, че въпреки всичко мога да умра.

Но когато затворя очи, не виждам умиращия на масата Рузвелт. Не виждам спринцовката, пълна със смъртоносна отрова, която може да отнеме живота ми далеч по-бързо, отколкото ми го е дала. Дори не виждам как се гърча и задъхвам до смърт — нещо, което логично може да се очаква след гледката на Рузвелт.

Вместо това виждам чичо Паоло и погледа в очите му, когато осъзна, че Рузвелт умира. Чувам ликуващите му викове точно преди да се случи.

„Ние сме богове, Пиа. Ние измамихме смъртта.“

Само че не успяхме. Той не успя. Дали сега си мисли, че работата, на която е посветил живота си, е напразна? Навярно все още има много неща, с които да се гордее. Все пак аз продължавам да съм безсмъртна. Докато не направя нещо толкова глупаво като да пия елизиум, ще продължа да живея вечно. Ще създам раса от безсмъртни, моя собствена раса и мечтата на доктор Фолк и чичо Паоло ще се сбъдне. Щом расата ни стане самодостатъчна, ще можем да унищожим всичкия елизиум и да бъдем наистина напълно неуязвими за смъртта. Ще живеем вечно, ще се възпроизвеждаме и ще увеличаваме вечната си численост, докато светът се напълни и тогава ще спрем. И ще живеем. И ще живеем. Завинаги.