Когато се връщам в стъклената къща, усещам по бузата си дъждовна капка, която се стича по бузата ми и стига до устните ми. Има солен вкус.

На другия ден трябва да скицирам и после да направя диаграма на цветята в градината между Лаборатории А и Общежитие Б, но вместо това рисувам лица. Имам един час да завърша задачата, възложена от чичо Смиди, но всъщност ще ми отнеме само петнайсет минути, затова не се тревожа за времето.

Първо рисувам чичо Антонио, с правоъгълната челюст и брадатото лице, което съм рисувала много пъти. Брадата му го превръща в любимия ми модел и винаги с удоволствие рисувам всяко косъмче. Рисувам също и мама и татко, но се отегчавам от портретите им още преди да ги довърша. Не мога да рисувам като чичо Смиди, който е най-добрият художник в Литъл Кейм. Според него умението ми да предавам детайлите и да се съсредоточавам върху всяка подробност, а не върху цялата външност, е и причината за провала ми като художник.

За по-забавно обръщам на празен лист и започвам да си драскам ей така, без да имам наум определено лице. Всичко друго е по-хубаво от това да скицирам поредното листо на орхидея, което така и така мога да предам по памет.

Докато рисувам, мислите ми блуждаят и движа молива машинално. Мисля си за стоящия в дъжда от другата страна на оградата Ейо — видях го за последен път преди три дни. Мисля си за леля Хариет, която ми помогна да прикрия нощта си в джунглата, а също и за това колко би се разгневил чичо Паоло, ако научи. Мисля си за заключената врата в Лаборатории Б и мистериозните помещения зад нея и се чудя каква ли е истината за тях.

Когато се връщам от мислената си разходка, поглеждам надолу към листа и оттам ме гледа лицето на Ейо. Шокирана се обръщам назад, за да се уверя, че никой не го е видял. След това омаяна разглеждам произведението на блуждаещите си мисли.

В тази рисунка има повече живот, отколкото във всичките ми досегашни. Най-после съм открила онова, което чичо Смиди нарича „освобождаване на напрежението“ и творческо вдъхновение, за да бъде картината спонтанна и естествена. Очите на Ейо са почти толкова дълбоки и пълни с живот, колкото в нощта при Ай’оа и изпитвам внезапното и фантастично усещане, че това е той, гледа ме и изобщо не е рисунка.

Ненадейно чувам гласове и обръщам страницата. Чичо Антонио и леля Хариет идват по покрития коридор, свързващ всички сгради в Литъл Кейм. Тя го е хванала под ръка.

— Пиа! Здрасти, мила! Какво правиш?

— Скицирам. — Вдигам листовете до гърдите си.

— Може ли?

— Ами… добре. — Подавам й всички рисунки, без тази с Ейо.

Тя кима и хъмка над тях, като показва особен интерес към портрета на чичо Антонио.

— Доста добри са. Малко… сухи… но добри. Трябва да прибавиш емоция и ще станат страхотни. Като Мона Лиза.

— Коя е тя?

— Може би някоя, която чичо Паоло не иска да срещаш. А това какво е? — Тя сочи листа, който все още е в ръцете ми.

— Ох, нищо… все още не е готово.

— Нека го видя!

Почти отказвам, но волята ми отслабва. Предполагам, че част от мен има нужда да го сподели с някого и от всички в Литъл Кейм леля Хариет изглежда най-малко способната да изтича при чичо Паоло с рисунката ми. Но няма да й кажа кой е. Не и това. Твърде е лично.

Тя взима листа и известно време кима над него.

— Ето това имах предвид. Емоция.

— Мислиш ли? — поглеждам над рамото й.

— О, да. Не бих го показала на този, който отговаря за теб днес. Би довело до въпроси. Боже, готино парче е, нали?

— Какво? — Изразът е нов за мен.

— Готино парче. — Тя прави неопределен жест към рисунката и повтаря: — Готин тип.

Поглеждам отново към лицето на Ейо и се изчервявам.

— Е, кой е той? — пита леля Хариет.

— Името му е Ейо. — Запушвам устата си с ръка. Какво! Пиа, идиотка такава! Какво беше това? И това ако не е липса на самоконтрол… Нямах представа какво ме накара да го изрека. Може би нуждата да споделя е по-силна, отколкото си мислех. Ако бях сама, щях да се плесна по главата, че съм толкова глупава и безразсъдна.

Сега съм приковала цялото внимание на леля Хариет. Тя обръща лицето си към мен и повдига вежда почти до къдравата си коса.

— О-о?

— Моля те, просто ми го върни. Не е нищо. Само въображението ми…

Тя ми го подава, но по лицето й пропълзява усмивка като червена гъсеница по листо — бавна, но решителна.

— Само въображението на момиче, което никога не е виждало мъж под трийсет.

— Не е вярно — протестирам, но слабостта в гласа ми е ясно забележима. Аз съм седемкратен идиот, това съм! — Нали няма да кажеш?

— Ще добавя това към кутията под леглото си с етикет „Тайните признания на безсмъртната Пиа“. Боже, момиче, не гледай така покрусено. Няма такава кутия!

Събирам останалите си скици и се чудя как да се отърва от тях. Няма нищо престъпно в лицето на баща ми, но бих предпочела да забравя напълно цялата случка. Всеки може да ги извади от кошчето за боклук. Това, което ми трябва, е огън.

— Хайде, дай ми ги — заповядва леля Хариет.

Толкова съм разтревожена и параноична, че й ги давам. Тя небрежно се оглежда наоколо, но все още сме сами. Отива в езерцето с рибките и потапя рисунките във водата. Изображенията мигновено се размиват и стават неузнаваеми. Биха могли спокойно да бъдат безобидни скици на папратови листа.

— Не мислех да го рисувам — прошепвам. — Само си драсках. Не внимавах.

— Нормално за мечтателка — казва тя, докато събира влажните съсипани листове. — Имах приятелка в училище, която зяпаше през прозореца в часовете по история и от разсеяност написа мръсни думи в изпитната си работа. Излишно е да ти казвам, че я скъсаха.

— Никога не съм изучавала история — отбелязвам аз, въпреки че този факт няма никаква връзка с настоящото ми затруднение. Никога през живота си не съм имала толкова много затруднения за толкова кратко време. Леко налудничаво се тревожа, че съм обречена да живея през вечността, като бързо трупам тайни и дилеми. Колко напрежение може да понесе човек, преди да се пръсне?

— Имам нужда да поплувам — решавам аз, но след това си спомням за растенията, които трябва да скицирам и страданието ми се удвоява.

Леля Хариет ме изучава, сякаш съм пъзел, на който липсват всички ъглови части. И аз се чувствам като пъзел с липсващи ъглови части.

— Това, от което имаш нужда — казва тя накрая шепнешком, защото чичо Кларънс обикаля наоколо с кош, пълен с мръсни кърпи, — е да обмислиш отново предложението, което ти направих преди няколко дни.

Отнема ми само секунда, за да събера две и две. Оглеждам я предпазливо и се чудя къде е уловката.

— Значи все още ти трябва „асистент“, който да ти помага с изследването?

— Правилно.

Втренчвам се във върховете на маратонките си и се чудя дали съм толкова прозрачна, колкото ми се струва.

— Как разбра?

— Това, че момчето на рисунката вероятно има нещо общо с изчезването ти? — Тя се усмихва иронично. — О, Пиа. Знам как работи ума на една тийнейджърка. Не беше чак толкова отдавна, когато самата аз бях тийнейджърка, нали се сещаш. — Тя се изкикотва. Изкикотва се. Като някое от малките момичета в Ай’оа. — Веднъж в гимназията имах три гаджета едновременно. Спомням си няколко вечери, в които имах три срещи една след друга. — Тя отново се изкикотва. — И, знаеш ли, никой от тях не разбра за останалите. Толкова добра бях.

— Гаджета?

Тя примигва.

— Ти… не знаеш какво е гадже? Ох. Ох, Пиа. Мила. Доста си залупена, а? Гаджето е… нали се сещаш… момче, което харесваш и което също те харесва. Добре де, повече от харесва.

Гледам с празен поглед.

— Ох, забрави. Това ще е урок за някой друг ден.

Гаджета. Хъх. Това е нещо, което ще обмисля по-късно.

Представям си да имам трима Ейовци и решавам, че леля Хариет определено е луда. Достатъчно трудно се справям и с един.