Сякаш за да покаже колко презира колебанието ми, Алай внезапно се хвърля напред и минава през дупката, без да докосне и с един косъм оградата. Той спира от другата страна, обръща се и ме поглежда с лунните си очи. Включвам фенерчето и разглеждам отвора. Мога да мина, ако пропълзя по корем. Роклята ми ще бъде съсипана, но все едно — едва ли ще я облека пак. Оградата е прегъната и оплетена, но никъде не е скъсана от изкорененото дърво и сигурно затова алармата не се е задействала. От подземната част на стъблото са провиснали корени и падат като заплетена мръсна завеса. Щом се дръпна назад, дупката се скрива зад околните растения. Учудвам се, че изобщо съм я видяла.

Алай крачи напред-назад и ме подканва с жълтия си поглед да го последвам.

Тръгвай сега или завинаги пропускаш шанса си — прошепва гласът на дивата Пиа в главата ми. Тя ме плаши със свирепостта си, но й се подчинявам.

Мятам фенерчето през дупката. Лъчът му грее към мен и осветява пътя ми. Сега трябва да побързам — ако някой мине наблизо, няма начин да не види светлината, нито момичето в синьозелена рокля, което си проправя път с нокти през оградата като капибара, ровеща за семена.

Пълзя напред и внимавам да не се закача за оградата. Няма да ми стане нищо. Не и на мен. Но не искам да задействам алармата, като неволно докосна жиците.

Щом минавам от другата страна, изтръсквам пръстта от ръцете си и изправям бромелиите, които съм стъпкала. Проверявам, че дупката е добре скрита, вдигам фенерчето и се обръщам с лице към джунглата. До мен Алай надава рев.

— Шшш! — Запушвам муцуната му с ръце, той разтърсва раздразнено глава и прави няколко скока напред. Ягуарът повежда и аз тръгвам към дърветата.

Само след десетина стъпки Литъл Кейм изчезва зад мен, усещам вълна от замайване, не мога да си поема дъх и коленете ми се подкосяват. Прилепвам се към ягуара и се мъча да прогоня звездичките, които танцуват подигравателно пред очите ми.

Какво правиш, ох, какво направи? Ще те открият, ще те хванат, глупаво, глупаво момиче! Спирам и се обръщам, готова да се върна, да сложа край на бягството си, лудостта и мрака. Но не помръдвам. Стоя с широко отворени очи, насочвам фенерчето към земята и само дишам.

След няколко минути усещам, че се успокоявам. Обръщам се отново към дърветата и заставям краката си да се движат напред. Казвам си: Само час. Не повече. Ще се върна след час и ще кажа на някого за оградата. Те ще я поправят и никога повече няма да ме изкушава.

Дивата Пиа шепне, че няма намерение да го направи, но доколкото мога, не й обръщам внимание. Тя ме доведе дотук и това й е достатъчно. Ще разгледам най-близката част и ще се прибера. Все едно, едва ли ще намеря нещо особено интересно. Виждала съм всички растения и животни от джунглата. Всички са изследвани в Литъл Кейм. Учените казват, че има стотици все още неоткрити видове в мястото, което вече знам, че се нарича Амазония, но и така да е, те със сигурност не се спотайват толкова близо до Литъл Кейм.

Фенерчето очертава дърветата. Виждам могъщите памукови дървета, които се издигат докъдето стига погледът. Лианите се преплитат и образуват мрежа от тесни пътеки в дъждовната гора, по която се движат всякакви маймуни, влечуги и насекоми. От време на време виждам чифт очи, проблясващи в мрака. Чудя се на какво ли принадлежат. Най-голямото животно в Амазония е тапирът, но най-опасното е анакондата — поне за мен. Мисълта за гигантска змия, способна да погълне цял човек, е единственото нещо, което ме ужасява в дъждовната гора. Отровните змии не могат да пробият кожата ми, така че не се страхувам от ухапването им. Болестите, които комарите носят, нямат въздействие върху мен. Но анакондите… Не горя от желание да бъда удушена и погълната жива. Не мога да умра от глад или задушаване, което означава да прекарам цяла вечност, затворена в… Веднага трябва да престана да си мисля такива неща.

Потискам тръпките и се мъча да се съсредоточа върху красотата около мен. Виждам само това, върху което пада лъчът на фенерчето, но то е достатъчно, за да ми спре дъха. Цветя, големи колкото главата ми, са се разтворили на бледата лунна светлина. Почвата тук е твърде бедна, за да поддържа много живот и дърветата са разпрострели корените си над земята във величествени ветрила, покрити с мъх. Честите дъждове са основният им източник на вода, затова колкото по-големи са корените, толкова повече влага задържат и толкова по-високо е дървото. Виждам растения, чиито листа имат размерите на чадъри, отгоре дебели и гладки, а отдолу осеяни с червени жилки.

Алай подскача във все по-широк кръг около мен и осъзнавам, че и той за първи път се намира в джунглата. Би трябвало да чувства същото, което и аз — може би дори по-силно. В края на краищата, той е създание на джунглата. Той върти глава наляво-надясно, изпънал е опашка назад и не пропуска нищо.

Мъхът и листата под краката ми са дебели и меки като килим. Дори повече, защото при всяка крачка потъвам на няколко сантиметра. Меката влажна земя поема тихо стъпките ми, сякаш не иска външен човек като мен да смути нощната песен на дъждовната гора. Чувам жаби, птици и насекоми и тези звуци се смесват с вечното жужене на цикадите. Когато спра и затворя очи, за да се вслушам, съм поразена колко е шумно. На пръв поглед джунглата изглежда тиха и тъмна, но всъщност е изпълнена с истинска какофония от звуци.

Съсредоточавам се върху пътя си напред и шумовете отново избледняват до фон. Ставам все по-мокра с всяка крачка. Листата, които ме докосват, са влажни и малки капчици вода покриват роклята и ръцете ми. Една маймуна паяк се спуска над мен, люлее се на височината на главата ми и се кикоти. Алай изръмжава. Лъчът на фенерчето улавя кръглите й жълти очи, които за кратък миг се взират право в моите. Спирам уплашена, но маймуната изчезва в мрака.

Джунглата ме омайва. Неспособна съм да се обърна назад и тръгна към къщи. Всеки звук, всяко зърнато нещо е глътка сладък, свеж въздух. Вместо да ме удовлетвори, дъждовната гора ме кара да жадувам за още повече. Колкото повече виждам, толкова повече искам. Сега нервите и волята ми са по-силни, а страхът — по-слаб. Въвлечена съм в джунглата. Литъл Кейм е далече, така че каквото и да се случва там, не мога да спра. Ако вече са открили, че ме няма — така да бъде. Чичо Паоло не може да ми забрани това, което вече съм извършила.

При тази мисъл последните ми задръжки изчезват и ускорявам крачка. Скоро почти тичам, острите ми като бръснач рефлекси ми помагат да не се препъна в безбройните корени и камъни, пръснати по земята. Има толкова много неща, че не мога да обхвана всичко. Но продължавам да опитвам. Почти не мигам, толкова искам да възприема всеки детайл. Ушите ми са изпълнени със звуци, които внезапно чувствам като нови и вълнуващи, макар и да съм ги чувала през целия си живот. Тук дори миризмите на джунглата са по-силни — влажна пръст, зрели плодове, цветя, вода, лека миризма на пушек от горящо дърво.

Външният свят! Успях! Намерих път навън, поех по него и погледнах назад само веднъж! Никога не бях осъзнавала колко го искам.

Свобода. Опияняваща е като наркотик — прилив на адреналин в тялото ми. Дивата Пиа и плахата Пиа се сливат, страхът отстъпва пред опияняващия възторг. Аз съм една. Аз съм цяла. Аз съм свободна.

Толкова съм погълната от емоциите вътре в мен, че дори не виждам момчето, преди да се сблъскаме.

Той изкрещява. Аз изкрещявам. И двамата падаме — той по гръб, а аз — върху него. За момент само се гледаме удивени един от друг. Очите му са стряскащо сини и големи като папая.

Косъмчетата по врата ми настръхват като козината на Алай.

Момче.

Носовете ни са на сантиметри разстояние. Залива ме гореща вълна от глава до пети и коремът ми се свива, сякаш съм глътнала някоя от факлите от партито си.