Момче.

Никога не съм виждала толкова сини, сини очи.

Скачам на крака, всеки мускул е напрегнат и под тревога, готова съм да побягна на секундата, когато Алай се появява във въздуха, приземява се върху момчето и го приковава към земята. То започва да бърбори на странен език, който изобщо не прилича на английски, но щом вижда зъбите на ягуара на сантиметри от носа си, замлъква.

— Кой си ти? — питам с разтреперан глас.

Той продължава да се взира в ягуара. Насочвам фенерчето право в лицето му, а той примигва и вдига ръка между себе си и Алай — сякаш това би го предпазило, ако Алай реши да го захапе.

— Ягуар! — ахва той. — Ти имаш ягуар!

— Попитах кой си ти? — повтарям аз и държа фенерчето с две ръце, насочено към него като пистолет.

Момчето с все още вдигната ръка и без да откъсва поглед от Алай, отговаря:

— Прибери си котката и ще ти кажа.

Колебая се за момент, после викам Алай. Той изсъсква, ръсейки слюнка по лицето на момчето и идва до мен.

Момчето бавно се изправя на крака, като държи ягуара под око.

— Името ми е Ейо. Коя си ти?

— Пиа — казвам и отстъпвам крачка назад, когато виждам колко е висок, като все още държа фенерчето към лицето му. — Какво искаш от мен? Къде… откъде си?

— Ти си тази, която се сгромоляса върху мен. — По-висок е от мен и въпреки че е слаб, е много мускулест. Вижда се, защото е полугол. Носи зелени шорти и има около врата си връв, от която виси миниатюрен ягуар, изваян от нефрит. И това е всичко, няма дори обувки. Кожата му е с цвета на обелен бразилски орех — светла, топло кафява, с кафявото на дните, прекарани под шарената сянка на дъждовната гора. Косата му е черна като нощта около нас и със заплетени кичури. Нещо в лицето му ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Това ме обезпокоява, тъй като аз не забравям нищо. Ако съм виждала това момче преди, щях да си спомня. И не само защото паметта ми е перфектна. Щях да си спомня тези очи… тези изваяни рамене… очертанията на корема му…

Рязко връщам поглед към лицето му и подреждам мислите си. Първоначалният ми страх отстъпва на гнева.

— Все едно, ти какво правиш тук? Посред нощ. Къде са ти дрехите?

Той отговаря забележително спокойно:

— Скиташ доста далеч от кафеза си, птичке Пиа.

— Какво? — питам неразбиращо аз.

— Роклята — казва той, като кимва към нея. — С нея приличаш на птица. От онези, които ние Ай’оа обичаме да носим на рамената си. Но не е удобна за тичане из джунглата.

Поглеждам скъсаната си рокля.

— Днес имам рожден ден. — Разярена, му хвърлям свиреп поглед и отказвам да му позволя да ме разсее. Отново. — Ай’оа? Какво е това?

Той слага ръка на голите си гърди.

— Не какво, а кои.

— Туземец ли си?

— Аз съм Ай’оа. Само учените ни наричат туземци. — Той навежда любопитно глава. — Ти учен ли си? Според мен трябва да си учен, щом си от селото Литъл Кейм.

— Не. Имам предвид да. Скоро ще бъда. Как така знаеш откъде съм? Бил ли си в Литъл Кейм? — Страхът ми премина първо в гняв, а сега се превръща в истински интерес. Момче от външния свят! Никога не съм разговаряла с външни хора. Хариет Фийлдс не се брои, защото сега и тя е от Литъл Кейм.

— Виждал съм го — казва той, — но само от дърветата. Не е място за Ай’оа. Капукири казва, че в селото на учените има зло.

— В Литъл Кейм няма зло — настръхвам аз. — Ти какво знаеш за него?

— Само каквото казва Капукири. — Той коленичи и зяпва любопитно Алай. — Той се подчинява на заповедите ти и те следва, където отидеш. Невероятно. Наистина, благословена си да имаш такъв другар.

При тези думи омеквам и ставам малко по-дружелюбна.

— Селото ти близо ли е?

Ейо свива очи подозрително.

— Защо? Какво искаш от Ай’оа?

Кой знае защо казвам:

— Искам да го видя. Покажи ми го!

— Не знам… — намръщва се той.

— Пушекът, който подушвам… да не е от Ай’оа? — Затварям очи и вдъхвам дълбоко. — Идва от… онази посока — отварям очи и тръгвам по миризмата. Когато поглеждам назад, Ейо се е втренчил в мен с широко отворени очи.

— Ти… — Той се затичва, за да ме догони. — Успяваш да го подушиш оттук?

— Аха… — Преглъщам и отстъпвам малко. — Ти не можеш ли?

По лицето му е изписана неувереност.

— Ами… ако обещаеш да не будиш всички…

— Заклевам се.

— Е… добре. — Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.

Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.

Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.

— Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.

— Ти си буден — казвам аз.

— Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. — Той поглежда към Алай.

Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.

— Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.

Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.

— Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.

— Аз виждам ягуар всеки ден — казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.

— Това е нечувано — поклаща глава момчето. — В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.

— Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.

Ейо се разсмива кратко.

— Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.

— Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.

— Аз не съм невеж — възразява Ейо. — Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.

— Баща ти?

— Той е учен като теб, в Литъл Кейм.

— Наистина ли? — Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… — Кой е той? Как се казва? — Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.

— Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.

— Как изглежда?

Ейо вдига рамене.

— Грозен като всички учени.

Намръщвам се.

— И аз ли съм грозна?

— Разбира се — казва той, загледан в селото.

Усещам как почервенявам от гняв.

— Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… — Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. — Аз съм перфектна.

— Перфектна? Затова ли обикаляш из джунглата в рокля и вдигаш шум като тапир, бягащ от копие?

— Аз… днес имам рожден ден… Исках да видя джунглата. Никога преди не съм била извън Литъл Кейм. Просто исках да почувствам какво е да си навън, сред дивата природа.

— Затворничка ли си, птичке Пиа?

— Не — отговарям инстинктивно, но се сепвам. Затворничка ли съм?

— Тогава защо не си излизала никога?

— Аз… казват, че е опасно. Анаконди.

— Анаконди! Убивал съм анаконда.

— Така ли?

— Да. Беше толкова дълга, колкото съм висок, а аз съм най-високият Ай’оа в селото. Направих от кожата й колан за Папи.

— Виждала съм анаконда само веднъж. Мъртва. Чичо Тимоти я беше прострелял.

— С пушка?

— Разбира се, че с пушка!

— Не обичам пушките. Ловувам с копия и стрели. Те са безшумни и никога не подплашват плячката като глупавата пушка.