Точно от това се страхувам.

Очите му продължават да избягват моите.

— Ейо, а ти какво знаеш? Казал ли ти е нещо, което не е казал на мен?

— Не ми е казал нищо — отвръща той, като продължава да се взира в ръцете си.

— Знаеш ли, той винаги ми е бил любимият чичо. Никога не ме е наричал перфектна.

— Значи това е негова грешка — казва Ейо.

Изучавам лицето под боята.

— Колкото повече те слушам да говориш, толкова повече звучиш като един от нас.

— От нас?

— От учените. Литълкеймците или както там ни наричаш.

Дори в тъмното виждам как челото му се набраздява.

— Аз… се чувствам по-малко Ай’оа отпреди. След всяка наша среща. Ти ме промени, птичке Пиа.

И ти ме промени.

— Как?

— Ами, през почти цялото време съм нещастен.

— Какво! — изпускам ръката му.

— Почти през цялото време. Винаги, когато не си тук. Не мога да спя нощем, защото си мисля само за теб. Наистина мисля това, което ти казах днес. Ти си моето пи’а. Моето сърце. — Той взема ръката ми, прокарва палец по кокалчетата ми и отново пробужда в мен пеперуди.

— Ти… наистина ли изпитваш това към мен? — питам с пресъхнала уста и силно биещо сърце.

Когато погледите ни се срещат, очите му са сериозни.

— От момента, в който се блъсна с мен, освети ме с глупавия си фенер и насъска ягуара си срещу мен. Ядосах се, защото се страхувах.

— Наистина ли съм толкова страшна?

— Красотата ти е страшна — прошепва той.

Знам какво има предвид, защото щом го видя, изпитвам същото плашещо благоговение. Сърцето ми потръпва всеки път, когато ме погледне, всеки път, когато ме хване за ръка и ме придърпа към себе си. Паметта ми е перфектна, но въпреки това не мога да си припомня какво е да нямам Ейо. Познавам го сигурно от седмица и все пак имам усещането, че винаги сме били заедно. Възможно най-странното чувство. Мислите ми винаги са били ясни и хладни, подчинени на числа и формули. Но с Ейо умът ми заприличва на някой от акварелите на чичо Смиди. Очертанията се замъгляват, числата се смесват и избледняват, докато остава само почудата. Почудата от това колко бързо и колко дълбоко съм се влюбила в това момче от джунглата. Почудата как е успяло да разбие целия ми свят на милиони парчета и после да ги сглоби отново по друг начин, създавайки изцяло нов свят — и изцяло нова Пиа, — които не са съществували преди. Нещата, които преди бяха важни, са засенчени от нови идеи и нови мечти… и това ме ужасява.

— Можем да тръгнем, Пиа. Да напуснем това място. И Литъл Кейм, и Ай’оа. Не ме е грижа. Лодките не са далеч. Ще те отведа. — Той нежно докосва с пръст каменната птичка на врата ми и спирам да дишам. — Можем да бъдем само двамата… аз ще бъда щастлив. А ти?

А аз? Дивата Пиа в главата се изправя, вдига ръка и закрещява: Да, да, да! Тръгвай, Пиа! Тя е силна и убедителна и се разколебавам. Мога ли да го направя?

Лицето му е много близо до моето. Виждам ясно чертите му, формата на веждите над неговите сини, сини очи. Трапчинката под устните. Правата челюст, толкова твърда и упорита, колкото и тази на чичо Антонио.

— Ейо…

— Изпитваш ли същото към мен, Пиа?

— Аз… — Изпитвам ли? Мога ли? Смея ли? Когато го поглеждам, не виждам само Ейо, независимо колко красив и смел може да бъде той. Виждам всички Ай’оа, виждам Ейми, която се смее и бърбори, виждам чичо Антонио и дори леля Хариет. И джунглата. Винаги джунглата. Дълбока, загадъчна, красива и неустоима. Място, в което мога да потъна завинаги.

Внезапно Ейо изсъсква и вдига ръка във въздуха. Там, където водата леко мие дънера, расте една от огромните водни лилии, които така омайват ботаниците в Литъл Кейм. Victoria amazonica, мисля си автоматично. Отдолу е покрита с тънки остри шипове, на някой от които се е убол Ейо.

Той вдига пръста си, който блести от кръв. Втренчвам се в него вкаменена.

— Ти кървиш.

Той вдига рамене и оглежда по-отблизо порязването. А аз виждам единствено кръв, която се лее по наранимата му кожа. Тъмночервена кръв.

Не. Не, не, не, не, не…

— Не — казвам на глас и скачам на крака. — Не, Ейо, аз… аз не мога. Не мога, не разбираш ли?

Той ме зяпва с ококорени и изумени очи.

— Какво имаш предвид?

— Ейо, аз съм безсмъртна. Знаеш ли какво означава това? Че ще живея вечно. Че никога няма да умра! Ще живея и ще живея, а ти ще… ще… — задавям се от думата. — Имам мечта, Ейо — мечтая да създам своя собствена раса, раса от безсмъртни, към която наистина да принадлежа. Не на Литъл Кейм, не на Ай’оа. На мое собствено място, на мой собствен вид. Аз… съжалявам. Но ти… просто не мога. Чичо Антонио е прав. Не мога да балансирам между тук и там. Прекалено трудно е…

Любовта те прави слаб. Отвлича те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

Очите му са изпълнени с болка и объркване. Той протяга ръка към мен, но това е порязаната ръка, по която още има кръв…

Побягвам.

Никога няма да разбера дали ме е последвал. Бягам много бързо и прескачам дънери и камъни сякаш са мравуняци. Краката ми едва докосват земята. Летя. Отлитам към къщи точно както птичката, за която ме мисли Ейо. Но противно на думите му, не летя обратно към клетката си. Или ако е така, то е само временно.

Трябва да им докажа, че съм готова.

Да. Точно това трябва да направя. Не мога да тъпча повече на едно място. Трябваше да се вслушам в чичо Паоло, трябваше да се вслушам в собствения си разум. Не в сърцето, а в разума. Чичо Паоло беше прав. Винаги е прав. Сърцето води до хаос. Регресира. Умът е единственият път към разума и реда.

А аз почти го предадох. Слаба, глупава Пиа! Почти предадох мечтата си — предназначението си — за какво? За целувка? И бях толкова близо. Още един момент и щях да се отдам, да изгубя себе си в приливната вълна на емоциите.

Но в последната минута Ейо си убоде пръста и кръвта потече червена. Ти можеш да кървиш, Ейо, а аз не мога. Това е твоята слабост и моята сила. Това е причината да трябва да отлетя и ти да трябва да ме забравиш. Моля те, моля те, забрави ме.

Съжалявам. Иска ми се никога да не го бях подвеждала. Искаше ми се да си бях седяла на мястото, от своята страна на оградата, с приковани към микроскопа очи, там, където принадлежа.

Но сега имам шанса да променя всичко и да направя това, за което нямах кураж досега.

Достатъчно силна съм, чичо Паоло, и ще ти го покажа. Чичо Антонио греши, толкова много греши. Готова съм. Ще направя каквото искаш, ще бъда каквато искаш, ще осъществя това, заради което си ме създал. Ще създам безсмъртни и може би след много години ще намеря начин да забравя всичко, което се случи тази нощ.

Съдбата ми е да живея. Гняв бушува във вените ми, предизвикан от ударите на разбитото ми сърце. От всички хора точно чичо Антонио да ме предаде? Ако е толкова сигурен в някаква мрачна и ужасна тайна зад Литъл Кейм… защо все още не е изгорил цялото място до основи? Защо не е унищожил изследването и безсмъртните плъхове? Защо се бави и не изразява истинските си чувства? Откога го знае? Не мога да направя това, което иска от мен. Да изпълня мечтата си означава да си оцапам ръцете — и какво от това? На всеки тук му се е налагало да прави същото в даден момент. Както казва чичо Паоло, необходимо е. В джунглата за миг почти се поддадох. Представих си как се качвам на лодката с Ейо и напускам своя свят завинаги. Това беше слабост. Почти изгубих контрол над себе си и над това какво съм — и какво трябва да направя с живота си — завинаги. Сега ще докажа, че това няма да се повтори. Ще бъда силна.

Тайният вход е толкова добре скрит, че заблуждава за момент дори и моята памет. Най-сетне го виждам, отмахвам листата и отварям вратата. Този път стъпките ми през тунела са много по-уверени и бързо стигам до другия край.