Думите му са посрещнати с мълчание. Чудя се дали отново ще му се засмеят, но лицата им стават сериозни и тържествени. Тогава Лури казва:

— Това е въпрос за Тримата.

Другите шепнат в съгласие и на английски, и на Ай’оа. Тримата? Не ми се налага дълго да се чудя кои са, защото тълпата пред мен се разпръсква, докато остават само трима, застанали в редица.

Първият е мъж с тежък гердан от папагалски пера, животински зъби и мъниста. До него стои закръглена жена със заплетени татуировки на лицето и пиърсинг на устните и носа. Ръцете й също са татуирани. Тя е много елегантна и уверена и дори не забелязвам, че е гола от кръста нагоре. Мъжът до нея е прегърбен от старост и кожата по лицето му е сбръчкана и провиснала. Косата му е бяла и рядка. От раменете и около кръста му висят лиани, на които са окачени връзки билки, издялани парчета дърво и многоцветни мъниста и кратунки.

Инстинктивно разбирам, че това трябва да са лидерите на Ай’оа.

Най-старият ме наблюдава с очи, които биха подхождали на по-младо лице. Те са светли и ясни и ми е трудно да гледам в тях дълго. Чувствам се сякаш може да ми прочете мислите. Вместо към него, гледам към жената, която изглежда по-мека. Тя се усмихва, но погледът й е любопитен и пронизващ и се мести от мен към Алай. Мъжът до нея се взира в Ейо.

Всички, изглежда, чакат някой да проговори и се надявам да не чакат мен. Нямам представа какво трябва да кажа. Не знам какво имаше предвид Ейо. Трябва да попитат него.

Накрая най-старият проговаря. Гласът му е лек като въздишка, но всяка дума е ясна. За съжаление, говори на езика на Ай’оа и не разбирам нищо. Лури идва по-близо и ми превежда.

— Знакът на ягуара е силен знак. Ако Далекоходеца чуе зова, не бива да го пренебрегва. Чуждото момиче трябва да притежава силна магия, за да е пратеник на духовете и да има уважението на могъщия ягуар.

— Аз чух зова — потвърждава Ейо.

— Аз нямам никаква магия! Кажи му, че нямам никаква магия! — Освен безсмъртието, разбира се, но то не е магия, то е наука.

— Не е хубаво да противоречиш на шаман като Капукири — казва Лури — Няма да му го кажа. Каквото той говори, трябва да е истина. Щом Ейо Далекоходеца е чул ягуара, тръгнал е да го търси и е открил теб, значи духовете те искат тук сред нас.

— Не мога да остана с вас. Трябва да се върна в Литъл Кейм.

— Върни се или остани — свива рамене тя.

Капукири пристъпва към мен, изправя рамене и лицето му е само на сантиметри от моето. Очаквам Алай да възрази срещу близостта му, но за моя изненада ягуарът само наблюдава спокойно. Изпитвам желание да се отдръпна, но Ай’оа са оформили стена зад мен и няма къде да отида. Принудена съм да се вгледам надолу към съсухреното човече, което ме пронизва с очи. Какво търси? Магията ми? Не вярвам в духовете и знаците на туземците — това би било ненаучно, — но не мога да се усъмня в искреността в погледите им. Струва ми се, че всички чакат Капукири да съобщи нещо.

Внезапно шаманът отстъпва назад с обезумели очи. Той започва да се тресе от глава до пети в спазми. Чудя се дали няма да получи удар. После откача кратунка от лианите, провесени на кръста му и започва да я разклаща. Тя трака шумно. Разклаща я над главата си, от двете си страни и ниско до коленете си, като в същото време стене и пее на езика на Ай’оа. Върти очи и тялото му се разтриса. До мен Алай издава странен звук, полуръмжене и полувой, дълбоко и ниско от гърлото му.

— Какво му става? — питам. — Има ли нужда от помощ?

Лури поклаща глава и слага ръка на рамото ми, давайки ми знак да запазя тишина. Другите Ай’оа наблюдават захласнато шамана си. Когато най-после спира да се тресе и да стене, той вдига ръце и ги поставя върху лицето ми. Не правя опит да се отдръпна, но нервно чакам да видя какво ще се случи.

— Далекоходеца е чул зова — обявява той и Лури бързо ми превежда, — и аз, Капукири, видях знака в очите на чуждото момиче.

— Знак? — питам и Лури ми шътка.

Капукири продължава:

— Видях знак на ягуара, богомолката и луната. Това чуждо момиче е… — Лури се запъва в превода си, очите й се разширяват и се приковават в моите. — Тапумири.

През тълпата преминава шепот.

— Ягуар, богомолка, луна — прошепва Ейо. — Онези, които са били, но вече ги няма. Тапумири.

Капукири пуска лицето ми и поема ръцете ми, като ги обръща така, че да разкрие бледосините вени по кожата ми. Той ги проследява с разкривените си пръсти нежно като допир на пеперуда.

— В тези вени текат сълзите на Миуа — прошепва.

Ай’оа притихват. Усещам хлад и го отдавам на студения нощен въздух. Думите на Капукири означават нещо за тези хора, нещо, което ги поразява и те онемяват от благоговение или страх, не мога да определя кое от двете. Те се втренчват в мен с широко отворени очи и не знам дали това в погледите им е отвращение или преклонение. Неудобно ми е и се опитвам да ги избегна. Дори Лури е отстъпила и се е стопила в тълпата от лица.

— Ягуар, богомолка, луна — шепнат на езика си, думи, които вече са запечатани в паметта ми, благодарение на превода на Лури. Тапумири, които вече ги няма. Сълзите на Миуа отново текат. Ягуар, богомолка, луна.

Отначало шепотът е нестроен и разпокъсан, но постепенно се слива в един глас, общ напев, от който ме побиват тръпки. Не знам какво означава или какво общо има с мен, но усещам, че пропускам нещо голямо и важно.

— Ейо — прошепвам, — какво казват?

Само той не припява, но стои до мен със спокоен и изпитателен поглед.

— Че си дошла да ни спасиш.

— Да ви спася? — повтарям. — От какво да ви спася?

Но Ейо не отговаря. Той грабва ръката ми, повежда ме към най-големия от огньовете и ме кара да седна, а Алай се просва в краката ми. Ай’оа започват да носят бананови листа и глинени съдове, пълни с храна. Разпознавам повечето неща, защото Литъл Кейм често търгува с Ай’оа, като разменя за дрехи плодове и месо. Но има и ястия, които са ми непознати и не искам да докосвам.

Всички ме наблюдават с очакване, увещават ме да ям, затова опитвам от всяко ядене, което ми поднасят. Не знам какво друго да направя. Ейо е от дясната ми страна и изглежда глупаво самодоволен по неясни за мен причини, а Лури е отляво. Тримата седят от другата страна на огъня и сякаш са отделно от останалите, въпреки че са обградени от Ай’оа. Наблюдават ме безмълвно и след известно време решавам просто да не им обръщам внимание, доколкото мога. Някои храни са ми вкусни. След като съм пробвала всичко, Ай’оа също започват да ядат, въпреки че трябва да е около полунощ.

Знам, че трябва да се прибирам, но не мога да се откъсна. Това село и хората му са толкова жизнерадостни, странни и различни от всичко, което познавам. Аз съм ужасена, объркана и напълно омагьосана. Чудя се дали това е начинът, по който се чувства баща ми, когато изследва новооткрит бръмбар или пък чичо Паоло, когато направи важно научно откритие при някой от експериментите си.

По някаква причина ме направиха почетен гост. Сигурно има нещо общо със знака на ягуара, богомолката и луната, който Капукири твърди, че е видял в очите ми. Не казват от какво според тях трябва да ги спася. Но е трудно да се съсредоточа върху това за дълго, докато ме обвиват с гирлянди от орхидеи. Децата се бутат да са по-близо до мен, задават ми срамежливо въпроси на смесица от английски и Ай’оа и изглежда не ми се сърдят, когато не мога да отговоря. Опитват се да галят Алай, но той изръмжава предупредително.

Децата ме омайват. Досега не съм виждала никой по-малък от мен. Израснах като единственото дете в Литъл Кейм. Игрите и смехът им, начинът, по който се движат — сякаш са по-леки от понесени от вятъра цветя — ме омагьосват. Те са толкова малки и свободни, че като ги гледам, почти ме боли сърцето.

Един ден, когато безсмъртната раса е завършена, няма да има повече деца. Не може да има, защото ще рискуваме да пренаселим планетата. Колкото и често да си мечтая за създаването на своите безсмъртни, за момент от тази мисъл ме побиват тръпки.