Трябва да се преместя на няколко метра, когато Ай’оа започват да танцуват около огъня. Няма нищо общо със скования заучен танц на рождения ми ден. Ай’оа се движат диво, непредвидимо, така бързо и живо, както огънят. Неколцина седят и бият барабани или свирят на тънки дървени флейти, а танцьорите добавят свой собствен ритъм с телата си. Няма двама, които да танцуват еднакво. Спирам да ям, само зяпам и вероятно изглеждам като идиот. Но не мога да спра. Пленително е.

— Ела — поглеждам нагоре и виждам Ейо над мен с протегната ръка.

Поклащам глава.

— Не танцувам. Повярвай ми.

— Ела.

Неохотно поемам ръката му. Топла и силна е и той ме повдига и завърта, преди да успея да променя решението си. И после просто няма спасение — в капан съм в пръстена от танцьори, сякаш съм изтеглена от някаква магнитна сила. Но не ме е грижа. Всъщност скоро забравям всичко и започвам да усещам музиката, огъня, водовъртежа на дребните гъвкави тела, които се вият около мен и ме носят напред. Ейо е точно до мен и продължава да държи ръката ми. Той и аз се движим като два пламъка на една факла, като чичо Антонио и доктор Непохватка, когато танцуваха. Но ние сме по-буйни и всяка стъпка, която правим, е напълно спонтанна, извираща от първобитния инстинкт, който никога не съм предполагала, че притежавам.

Забравям, че съм безсмъртна и че не бива да съм тук. Забравям за чичо Паоло и горкия Рузвелт. Забравям, че годините ще се изнижат и всички тези хора ще умрат, а аз ще продължа да живея. Засега, за тези няколко скъпоценни минути, аз принадлежа на танцуващия пръстен, принадлежа на джунглата, на Ай’оа и техните опияняващи огньове. Не съм Пиа. Не съм никой. Аз съм само още едно тяло, следващо такта на барабаните.

Следващо ръцете на Ейо.

Той ме върти и улавя, и накъдето и да се обърна, винаги е там. Допирът му е като огън, лек и нежен, но изгарящ. Върховете на пръстите му парят по ръцете и рамената ми. Не спирай, мисля си, не смей да спираш. Собствените ми мисли ме плашат или поне плашат другата Пиа. Тази вечер аз съм дивата Пиа и нищо не може да ме спре, дори тръпките, които плъзват по гръбнака ми всеки път, когато погледите ни се срещнат.

Мога да танцувам цяла нощ, но Ейо скоро се изтощава. Излизаме от кръга и се отпускаме със смях на земята, а децата се събират около мен с още плодове и цветя. Вземам изпечен банан, набучен на дълга пръчка, и се усмихвам топло на момиченцето, което ми го подава. То отвръща на усмивката ми, а после се разкикотва и избягва.

— Ейо, какво каза старецът, че е видял в очите ми?

— Капукири? — Ейо все още диша тежко. Ляга назад със затворени очи. — Видя знака на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Калуакоа.

— Но какво е това? Когато проверих за последно, очите ми бяха като на всеки друг.

Ейо махва с ръка към огъня.

— Ето го твоят отговор. Знакът се вижда само на огън. Няма ли огньове в селото на учените?

В момента бих дала всичко за едно огледало. Макар да му вярвам напълно, знам, че единственият начин да се убедя е като видя сама.

— Ти какво имаше предвид, когато каза, че според тях съм дошла да ги спася? От какво да ги спася?

Той сяда и вдига рамене.

— Кой би могъл да каже? Може би все още не се е появило. Но защо иначе духовете биха изпратили неумираща?

Стресната, аз се отдръпвам с широко отворени очи.

— Неумираща…

Той отвръща спокойно на погледа ми, сините му очи са приковани в моите. Нещо вътре в мен, нещо, което е оживяло от светлината на огньовете на Ай’оа, започва да се разпада.

— Но… как разбра каква съм?

— Не разбрах. Капукири го каза. Аз само последвах зова на ягуара, но Капукири видя знака на ягуара, богомолката и луната. Това е знакът на Калуакоа и на Тапумири. На неумиращите, които не познават смъртта.

Чувствам се странно тъжна и печеният банан, който държа, вече не ми изглежда толкова вкусен. Значи Ейо знае каква съм — и аз отново съм безсмъртната перфектна Пиа. Напълно уникална. Напълно различна. Напълно сама. Думата въздейства на тялото ми като бучка лед, подскача по ребрата ми и се настанява в стомаха ми.

Но… аз винаги съм била сама. Винаги съм знаела, че съм различна. Затова мечтая да създам още безсмъртни, защото така няма да бъда сама. Защо думата ме пронизва тъй дълбоко в този момент и на това място? Никога не ме е… боляло, както ме боли сега.

Сама.

И тогава разбирам.

Дойдох при Ай’оа като учен и чужденка и това беше разликата между нас. Но тези диви, жизнерадостни хора на джунглата ме понесоха в танца си и забравих всичко. Станах нещо различно, някой друг. Някой, който може да се смеси, вместо да се открои. Макар и едва да ги познавам и те едва да познават мен, тези Ай’оа и аз… ние сме свързани. И за кратко време… аз бях част от тях.

Но после истината се спуска като нож и прерязва тънката връзка. Аз съм безсмъртна сред смъртни и никога няма да бъда част от тях. Нито тук, нито в Литъл Кейм. От никой вид, освен от моя собствен.

Внезапно Ейо решава, че иска пак да танцува и се каня да откажа, но той ме изправя на крака. Опитвам се да се потопя в танца на Ай’оа. Въртим се и бием барабаните, а нечия маймунка подскача от рамо на рамо, кряска и замеря Алай с горски плодове.

Но колкото и бързо и яростно танцувам, не мога да излича думата от ума си.

* * *

След още няколко завъртания Ейо ме извежда от кръга и от селото. Алай ни следва, спасявайки се от маймунския си мъчител. В полезрението на танцьорите сме, но тук преобладават звуците на джунглата и Ай’оа се превръщат в частица от нея. От огньовете идва светлина, достатъчна само колкото да освети носа, челото и бузите на Ейо. Очите му улавят късчета от нея — като светулки, попаднали в стъклен буркан.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Само тихо! Ако чуят, ще тръгнат след нас. — Хваща ме за ръка и се насочва към джунглата.

— Но къде…

Внезапно той спира, извръща се към мен и нежно поставя пръст на устните ми.

— Шшшт! — прошепва. — Говориш прекалено много, Пиа.

Лицето му е на сантиметри от моето и по него играе лека, дяволита усмивка. Объркана от близостта му, почти забравям да дишам.

Кимам и той маха пръста си, пак ме хваща за ръка и ме повежда.

Въпросите се стрелкат като искри в главата ми Далече ли е? Какво ли е? Защо продължава да държи ръката ми? — но не ги задавам. Вместо това му позволявам да ме преведе бързо през дъждовната гора, а сърцето ми бие.

Земята се спуска надолу и се отдалечаваме от Ай’оа в противоположната на Литъл Кейм посока. Полу вървим, полу се пързаляме през гъстата папрат, стигаща до кръста ми. Високо над нас зловещо подобният на човешко подсвиркване зов на козодоя като че ли ни следва. Започва високо и спокойно и продължава надолу в гама от осем тона. Ушите ми налучкват всеки от тях. От всички нощни птици само козодоите пеят тази вечер. Дърветата сякаш вибрират от песента им.

Ейо забавя ход след по-малко от пет минути, откакто напуснахме Ай’оа. Все още ме държи за ръка и дланите ни са хлъзгави от влагата. Но никой от нас не пуска другия.

Когато излизаме от гъстите палми и спираме, ахвам удивена. Ейо ме е довел до река. Реката. Това трябва да е Литъл Мисисипи.

Никога преди не съм виждала река. Тиха и спокойна е и ако не са леките вълни, нежно докосващи брега, никога нямаше да разбера, че тече. Когато поглеждам нагоре, виждам повече небе, отколкото през целия си живот — реката е толкова широка, че балдахинът не може да се простре над нея. Откритата част от нощното небе е изпъстрена със звезди. Реката също е пълна с тях, десет хиляди отражения искрят по тъмното й синьосиво протежение.

Няма друг, освен нас. Ние, звездите и реката. Вървим по брега, докато водата почти не докосва краката ни. Алай се навежда и пие.

— Никога не съм… — Спирам, думите се превръщат в памук и засядат в гърлото ми, разтърсват ме. Това е твърде много. Не мога да опиша с думи видяното. Не смея и да пробвам, за да не разваля магията.