Ейо ме наблюдава любопитно и разбирам, че е изненадан от реакцията ми.

— Ти наистина никога не си била отвъд оградата, нали?

Поклащам глава. Пръстите му докосват лицето ми — бърше сълзите. Не съм усетила, че плача.

— Красиво е — прошепвам. — Прекалено красиво. Чудя се какво има там надолу?

— Морето — отговаря той. — И градът. Аз съм бил в града.

— Бил си? — Очите ми се разширяват. — И какво има там?

Той вдига рамене.

— Стигнах до него, но не влязох вътре. Папи ми каза да намеря града, аз отидох, видях го и се върнах.

— Защо е искал от теб това?

— Каза, че е част от някакъв план, но не каза какъв. Направих го с удоволствие. Никой Ай’оа не е стигал толкова далеч, затова след моето пътешествие ме нарекоха Ейо Далекоходеца.

— Това е… хубаво име — казвам, тъй като изглежда много се гордее с него.

— Тримата не искаха да отида, но когато се наложи да избираш, бащата е този, на когото първо трябва да се подчиниш. Вождът Бурако се страхуваше, че това е хитрост, с която да бъда превърнат в чужденец като моя Папи. През целия ми живот Тримата се страхуват от това, понеже приличам повече на чужденец, отколкото на Ай’оа, а в миналото е имало Ай’оа, които са напускали селото в търсене на външния свят и никога не са се връщали. Учените им обещали да ги заведат до градовете, да се возят в самолети и влакове и те ги послушали, обърнали гръб на Ай’оа и изчезнали във външния свят. Не познавам никой Ай’оа, който го е направил — това се е случило много отдавна, преди да се родя. Но Бурако се страхуваше, че ако тръгна, други ще ме последват и селото ще загуби още много хора. Не ми е разрешено да говоря пред Ай’оа за пътуването или за града. Бурако иска от мен да бъда изцяло Ай’оа. — Ейо мята камъче в реката. То се плъзга по повърхността и стига почти до другия бряг. — Но каквито и правила да налага, аз си оставам наполовина караиба.

— Разбирам. — Ейо е външен човек в собственото си село, както аз съм външна в своето. — Къде е майка ти?

— Умря, когато бях малък. Не я помня добре. Ачири стана моя майка, както на всички сираци в Ай’оа. Това е нейната работа като Трета от Тримата.

— Това е невероятно — прошепвам. — Твоят свят. Толкова е близо до моя и все пак е толкова различен.

Той се взира в звездите.

— Това е лошо, Пиа. Те не бива да те държат затворена като птичка в кафез. Отдавна трябваше да си видяла всичко това.

— Той поглежда към реката. — Наричаме я имбиха — звездната вода.

— Имбиха — повтарям внимателно. Думата е регистрирана в паметта ми и никога няма да я забравя.

— Виж — казва Ейо. Хваща ръката ми и я вдига към небето.

— Виждаш ли там? Онази група звезди?

Аз кимам.

— Наричаме ги Ловеца. И там… — Той премества ръката ми, така че соча към друго съзвездие. — Това е Броненосеца.

— Сваля ръката ми, но не я пуска. — В Ай’оа имаме история за това как Ловеца преследвал Броненосеца през небето, докато Броненосеца не се скрил в една дупка. Ловеца влязъл в дупката да го търси и копал толкова дълбоко, че пробил дъното на небето и паднал на земята, където открил реката и дърветата. Повел племето си надолу към земята и те станали Първите хора.

Това едва ли е научно обяснение за произхода на човечеството, но навън в нощната джунгла и под звездното небе историята е омагьосваща, вместо смешна. Чичо Паоло би й се присмял, но тя изпълва сърцето ми с внезапен загадъчен копнеж, сякаш част от мен иска да повярва, че е истинска.

— Значи това са Ай’оа? Вярваш ли, че произхождаш от това първо племе?

— Разбира се, че не — засмива се той. — Било е много, много отдавна. И кой знае дори дали е истина? Но сме тръгнали отнякъде, нали? Трябва да е имало Първи хора в някой момент от времето. Което означава, че всеки на Земята произхожда от тях и че по някакъв начин всички сме един народ. Едно племе. — Той ме поглежда и се усмихва. — Затова, както виждаш, в края на краищата не сме толкова различни.

— Сигурно, ако разглеждаш нещата по този начин — признавам аз.

— Живеем различен живот — казва той, — но всички сме хора. Корените ни растат от една и съща земя.

Взирам се в него за един дълъг миг. Ами ако не си точно човек?

Седим дълго на брега и гледаме реката и небето, небето и реката. Струва ми се, че Ейо се опитва да я види по начина, по който я виждам аз, но едва ли може. Чувала съм за състоянието сетивно претоварване. Мисля, че в момента го изживявам.

Но вместо да се чувствам замаяна от всички тези нови гледки, усещам прилив на топлина и спокойствие в тялото си, сякаш съм идвала тук през целия си живот. Сякаш тази река и тези звезди са спомен, който винаги е бил вътре в мен и сега само си го възвръщам.

Сякаш да седя на гъстия ароматен мъх до момче, топло и красиво като слънцето, е нещо, което правя всяка нощ. Учудвам се колко озадачаващо ново и в същото време познато ми се струва това.

След малко усещам, че Ейо се взира не в реката, а в мен. Бузите ми пламват и се опитвам да не му обръщам внимание. Но след малко също поглеждам към него. Звездите се отразяват в реката и реката се отразява в очите на Ейо.

— Идвало ли ти е наум да избягаш? — пита Ейо тихо. — Да не се върнеш в Литъл Кейм?

Дъхът ми секва.

— Разбира се, че не.

— Но защо? Защо би се върнала в място, където ти забраняват това! — Той посочва реката. — Защо избираш клетката?

— Не е клетка. Не… не, наистина.

Той се вглежда в очите ми.

— Какво искат от теб? Защо им е нужна на учените една Тапумири? Или там са затворени и други като теб?

— Не знаеш ли? Баща ти не ти ли е казал?

— Той не разказва какво има от вътрешната страна на оградата — отговаря Ейо сковано.

— Ами, аз съм единствената… Тапумири, която съществува. Няма други. Засега.

Той вдига вежди.

— Засега?

— Литъл Кейм… — Поемам си дълбоко дъх. Това е най-строго пазената ни тайна, но благодарение на Капукири Ейо вече знае по-голямата част от нея. Всички Ай’оа знаят. И познай какво, чичо Паоло? Те не ме заключиха. Не нахлуват в Литъл Кейм и не се опитват да откраднат изследванията ни. Какво ще кажеш за това? Потръпвам при следващата мисъл. И какво би направил, ако знаеше, че те знаят?

— Пиа?

— Да? — Внезапно осъзнавам, че съм спряла по средата на изречението и гледам с празни очи в нищото, докато мислите се блъскат в главата ми. — О, извинявай. Казвах, че само аз съм такава. Но виж, това ще се промени. В Литъл Кейм ще създадем още безсмъртни. Още Тапумири, нали така ни наричате. Затова не е лошо, че ме държат от вътрешната страна на оградата, Ейо. Те имат нужда от мен и аз имам нужда от тях. Имам нужда да помогна за създаването на още безсмъртни, защото докато не го направя… ще бъда сама. Единствена от своя вид в целия свят. Единственият начин някога да бъда част от нещо е да остана в Литъл Кейм и да помогна за създаването на още Тапумири. Разбираш ли?

Той се мръщи и гледа във водата.

— Ейо? Какво не е наред?

— Ще създаваш безсмъртни?

— Ами, да. Точно това казах.

— Как?

— Ами… не съм съвсем сигурна. Все още не са ми казали — признавам си аз. — Това е тайна. Не искат някой да открадне изследванията им, затова много грижливо пазят информацията.

Той ме гледа със странно изражение, като че ли се чуди дали говоря истината или не. Накрая стига до някакво заключение, защото лицето му внезапно се прояснява.

— Ти не знаеш, нали? — казва той. — За произхода на иреса.

— Какво? — Иреса. Припомням си думата. Така наричат елизиума. — Какво имаш предвид, Ейо?

Той изглежда потресен, но само ме хваща за ръка и се изправя, като вдига и мен на крака.

— Нищо. Не се тревожи. Слушай. Барабаните все още бият. — Той се усмихва и очите му пак засияват като звезди. — Искаш ли да танцуваш с мен?

Как бих могла да откажа?