На отсрещната страна има два метални стелажа, на които са подредени пластмасови съдове, надписани със сложни шифри от букви и цифри и дори цветни етикети. Имах причина да избера точно този хладилник и причината стои на втория рафт на около метър от лявата ми ръка. Това е контейнер с проби от Anopholese darlingi — комари — които използвам в изследванията си на маларията с чичо Харуто и баща ми. Едно от занятията ни беше планирано за днес — просто ще кажа, че съм искала да започна по-рано и случайно съм затворила вратата зад себе си.

Докато седя на пода и треперя, мога да мисля единствено за топлината на огньовете на Ай’оа — толкова по-силни, диви и опасни от електрическите печки, които използваме в Литъл Кейм. Бих запалила огън тук, но няма нищо за горене, освен пробите от животински тъкани, а те биха стигнали едва за десетина минути.

Иска ми се да имахме повече открити огньове в Литъл Кейм, точно както ми се иска да имахме деца. Никой тук не говори за деца. Ако някой от служителите или учените има, никога не ги споменава. Предполагам, че или никога не са имали, или децата са пораснали и са си заминали. Защо иначе родителите им биха ги оставили? Вече имам чувството, че светът е малко по-мрачен без смеха и безгрижните им игри. Завиждам на Ейо за живота му с децата и се чудя колко по-различен би бил моят собствен живот, ако имаше деца на моята възраст, с които да си играя и с които да порасна.

Но Литъл Кейм не е място за деца. Няма къде да тичат и играят, а и така или иначе според чичо Паоло всяко нещо, което не допринася за изследванията тук, е странично и ненужно. Той би казал, че децата само се пречкат, чупят разни неща и те отвличат от истинската ти работа. Когато бях малка, чичо Антонио ме следваше навсякъде и ме държеше настрана, за да е сигурен, че няма да прекъсна някой важен експеримент. Прекарвахме цялото си време главно в социалния център. Той ме научи да плувам, да чета, да събирам и изваждам. Представих си всичките деца на Ай’оа да седят на едно място толкова дълго, колкото аз с чичо Антонио и да учат корен квадратен и деление. Би било кошмар. Имат повече дива енергия от мен тогава — може би и аз съм я имала, но никога не съм се научила да я показвам поради липса на други деца. Всичко, което знаех, беше как да бъда възрастна — не просто възрастна, а учен. Започнаха да ме обучават от четиригодишна, за да заема мястото си в екипа Имортис.

Казвам си, че чичо Паоло трябва да е прав. Очарованието ми от най-малките Ай’оа само изважда емоциите ми извън контрол. А няма нищо по-опасно от загубата на контрол, ехти гласът на чичо Паоло в мислите ми, повтаряйки едно от любимите му изречения.

Дълбоко в себе си осъзнавам, че мисля за всичко това, само за да блокирам една друга мисъл. Мисълта за онзи мрачен коридор и малките стаи, странните вериги и драскотините по дървените пейки и стените. Ами пожарът? Защо ще ме лъжат?

Един въпрос ме смразява повече дори от хладилника, в който съм хваната в капан — какво крият?

За да спра да мисля толкова много, започвам да удрям по вратата, сякаш съм го правила цял ден. Удрям толкова дълго и силно по неумолимия метал, че почти започвам да вярвам на собствената си лъжа. Толкова ми е студено, че оглупявам.

Когато вратата се отваря, съм полузамръзнала и толкова отчаяно искам да изляза, че продължавам да стискам юмруци няколко секунди след като са ме увили в одеяла. Щом разбирам, че вече съм навън и че чичо Антонио, майка ми, чичо Паоло и леля Хариет са наоколо и се грижат за мен, се успокоявам достатъчно, за да изпелтеча обяснението си защо съм се озовала там. Лъжливото обяснение, разбира се.

Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.

На леля Хариет не й мига окото.

Минават два дена, които прекарвам в ужас, че някой ще се сети как всичко е било нагласено и двете с леля Хариет ще бъдем повикани в офиса на чичо Паоло. Но нищо необичайно не се случва — освен кражбата на кутийка кибрит от кухнята, която извършвам, докато Жак не гледа.

Затварям се в стаята си, заставам пред огледалото, вадя клечка от кутията и я драсвам. Не съм сигурна какво ще видя и ще видя ли изобщо нещо, но от посещението си при Ай’оа насам не мога да махна думите на Ейо от главата си: Знакът се вижда само на огън.

Задържам клечката на няколко сантиметра от носа си и наблюдавам дали нещо ще се случи.

Нищо не се случва.

Навеждам се по-близо, докато почти не залепвам нос до отражението си. Вдигам клечката по-високо.

И го виждам, точно когато клечката почва да пари пръстите ми. Не усещам пламъка по кожата си, докато той накрая не угасва. Връхчетата на пръстите ми са топли, но незасегнати. Драсвам нова клечка един, два, три пъти, докато пламне и едва не я забождам в окото си, толкова съм потресена от това, което виждам.

Изглежда почти като отражение. Почти. Но пламъчето на клечката е неподвижно и равномерно за разлика от буйните отблясъци в златно и виолетово в ирисите ми. Преди не съм ги виждала. Никога не съм подозирала, че ги има. Сигурна съм, че и никой друг в Литъл Кейм не ги е забелязал. Чичо Паоло със сигурност не е споменавал за тях. Но ето ги — светлинки, които се въртят и разцъфват в синьозелените ми ириси. Изчезват, когато отдалеча клечката и се връщат в мига, в който я приближа пак. Цветовете на елизиума, уловени в очите ми, блестят, вият се и гаснат като огън, като вода, като дим.

Значи това е знакът на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Тапумири на Ай’оа. С трепереща ръка гася поредната клечка и я хвърлям в кошчето. За момент стоя, втренчена в себе си, сега — с нормалния си поглед. Какви други тайни се крият в мен? Бавно прокарвам ръце по лицето си, но не знам какво още очаквам да видя. Антени, излизащи от косата ми? Люспи по бузите ми?

Изпитвам отчаяна нужда да се поразсея и решавам да ида да плувам, макар че излизането от къщата ми и отиването до Общежитие Б, където се намира басейнът, само по себе си може да бъде наречено плуване. Дъждът идва на вълни и след минути съм мокра. Събличам тениската и слагам банския костюм.

Басейнът е празен, точно както обичам.

Захвърлям мократа тениска и шортите на стола и пристъпвам бавно, за да не се подхлъзна на плочките. Водата е синя, неподвижна и подканваща. Пазя равновесие на ръба и предвкусвам как ще наруша тази спокойна повърхност. Собственото ми отражение, полюшващо се долу във водата, ме вика.

Протягам ръце, събирам ги над главата си и скачам, без почти да изплискам вода. Тя е хладна, приятна и ме обгръща отвсякъде. Правя няколко бавни дължини, като редувам лек бруст и плуване по гръб. Както и в спалнята ми, таванът е стъклен и виждам как дъждът бие по него.

Толкова се мъчех да не мисля за туземците — да не би някой да види истината в очите ми, че не успях наистина да обмисля случилото се. Сега разравям паметта си и споменът се връща като сън — мъглив, чуждоземен и невъзможен.

Наистина ли го направих? Бях ли там? Истинско ли беше? Когато си мисля за дивите, жизнерадостни хора, в сърцето ми има болка. Осъзнавам, че вече ми липсват. Сега, когато оградата е поправена, се съмнявам, че ще ги видя отново. Има толкова много въпроси, които искам да им задам. Откога са тук, толкова близо до Литъл Кейм? Какво мислят за нас, учените? Спомням си как Ейо каза: Защо иначе духовете биха изпратили неумираща?

Хващам се за ръба на басейна, избърсвам очите си и ми става студено, но не от водата. Имало ли е други като мен?

И дали все още съществуват?

Въпросът е нов и неочакван, и никой в Литъл Кейм не си го е задавал досега, поне доколкото знам. Възможно ли е племето Ай’оа да знае повече, отколкото някой тук предполага? Някой някога изобщо помислял ли е да ги попита? В края на краищата, това е тяхната земя. Ако някой би могъл да знае тайните на елизиума, това ще са те. Имам ужасно много въпроси, които искам да задам на Ейо, ако го видя отново.