Опитвам се да се съсредоточа върху тази мисъл, върху образа на своята безсмъртна раса и себе си като неин водач. Безсмъртно момче, което да обичам. Безсмъртни приятели на моята възраст. Но умът ми продължава да се връща към лицето на чичо Паоло и дивото отчаяние в очите му, докато се бореше да върне Рузвелт от прага на смъртта.

Чичо Паоло трябваше да направи нещата по-ясни, а не да ги обърква още повече. Досегашната ми убеденост се разколебава в светлината на този нов страх, страх, който никога не съм изпитвала. Страх от човека, който ме създаде, даде ми име, отгледа ме…

Решавам, че ще се върна в джунглата.

И ще се връщам отново. И отново. И отново.

Ще ходя в дъждовната гора, докато споменът за очите на чичо Паоло в момента на смъртта на Рузвелт си отиде, отмит от пречистващия дъжд на джунглата.

Един час след настъпването на нощта аз съм от другата страна на оградата.

Ейо излиза иззад едно дърво и ме стряска. Никога не съм срещала човек, който умее да се промъква по този начин.

— Ти дойде — казва той, оглежда ме от горе до долу и се втренчва в Алай, на което ягуарът отвръща с хладен поглед. — И този път не си с рокля.

Облякла съм черна тениска и камуфлажни карго панталони. За всеки случай си нося тъмен дъждобран. По небето има само няколко облака, но времето може да се промени за минути.

— Разбира се, че дойдох. Обещах. — Не споменавам, че само преди няколко часа се канех да наруша обещанието си.

— Мислех, че се страхуваш.

— Не се страхувам.

Той ме оглежда подозрително и отвръщам по същия начин. Носи дрехите от предишната вечер. Може би няма други. Единствената разлика е, че днес е боядисал лицето си — три червени черти на челото, две бели точки на всяка буза и синя черта надолу по брадичката.

— Какво означава боята на лицето ти?

Той докосва с пръст трите червени черти.

— Белегът на ягуаровите нокти. — Пръстът му се премества към белите точки. — Петната на ягуара. — Накрая посочва брадичката си. — Срещата.

— Срещата?

Пръстите му поглаждат линиите по лицето му и той кима към Алай.

— Да видиш ягуар носи късмет.

Втренчвам се в Алай и се чудя какво биха казали всички в Литъл Кейм, ако и аз си боядисам лицето. На туземка ли се правиш, Пиа?

— Ще ти покажа Ай’оа — съобщава Ейо. — Освен ако не те е страх, малък учен.

— Все още не съм учен — отговарям спокойно. — И не ме е страх. Те спят ли?

— Не. Чакат те.

Чакат ме? Усещам нервни тръпки в стомаха си.

— Казал си им за мен?

— В Ай’оа няма тайни.

Оставям го да ме води, тъй като снощи на връщане обикалях в луди зигзази из джунглата. Той ме повежда направо към селото — или толкова направо, колкото е възможно да вървиш през дъждовната гора. Налага се да заобикаляме гигантски дървета и да се плъзгаме почти по гръб по стръмни тревисти склонове. Дори и така, стигаме до Ай’оа само за половин час.

Тази вечер селото изглежда доста различно. Огньовете са по-големи, а то самото ми се вижда по-голямо от снощи. Сламените колиби без стени са в две дълги редици. Те са съвсем малко по-високи от мен. В една колиба има от пет до двайсет хамака и всички те сега са празни. От прътовете, поддържащи покривите, се развяват разноцветни ленти, а на лианите, вързани между хамаците, са окачени ярко оцветени гърнета.

Огньовете са разположени в идеален ред по пътеката между колибите и съм поразена от това колко перфектно успоредно е всичко. Колкото повече гледам, толкова повече го виждам. Структурата и подредбата на колибите, начинът, по който са закачени хамаците, дори лентите, развяващи се на прътите — всичко е подредено изключително прецизно с цел да се постигне възможно най-добър естетически баланс.

Давам си сметка за всичко това за секунди, защото вниманието ми е насочено главно към Ай’оа. Те излизат от колибите и иззад дърветата, събират се около огньовете и сигурно чакат нас двамата с Ейо.

Изумена съм колко дребни са Ай’оа. Никой от тях не е висок, колкото мен. Носят странна смесица от традиционни и модерни дрехи. Някои Ай’оа са със същите шорти и тениски като жителите на Литъл Кейм, други нямат на себе си почти нищо, а повечето смесват двата стила. Една жена носи тениска с надпис „I LOVE NYC“ (чудя се какво е NYC) и пола от дълга трева.

Ейо ме повежда по пътеката между колибите и скоро съм обградена от Ай’оа. Зяпам ги и те ме зяпат. Отвсякъде се разнася шепот и мърморене, но щом се обърна да видя кой говори, виждам само безмълвни лица, а зад мен отново плъзват гласове. Изглежда Алай им е по-интересен от мен.

Трябват ми няколко минути, за да различа мъжете от жените. Най-после забелязвам, че жените носят косите си дълги до кръста и изпъстрени с папагалски пера, а косите на мъжете покриват вратовете им. Всички имат еднакви хоризонтални бретони до веждите. Освен Ейо.

Моят водач е аномалия. Поглеждам го и ми се струва, че с боядисаното си лице и голи гърди се смесва добре с тълпата. Но когато поглеждам втори път, той изглежда толкова не на място, колкото и аз. Косата му, за разлика от косите на останалите от племето, е прекалено къдрава, за да се задържи в подобната на паница подстрижка, с която са всички. Ай’оа имат плоски носове, а външните ъгълчета на очите им са скосени, но чертите на Ейо не са такива. Поради несъмнено смесения си произход той има лице, което лесно може да се срещне и в Литъл Кейм. С една глава и рамене е по-висок от другите и дори когато Ай’оа ме обграждат и ни разделят, мога във всеки момент да го видя, като погледна над главите им. Той ме наблюдава внимателно с весела усмивка и аз го питам кое е толкова смешно.

— Те смятат, че си грозна — казва той. — Като другите караиба.

— Не съм грозна! Какво е караиба?

— Означава чужденец и не е нещо лошо. Те смятат, че и аз съм грозен, заради кръвта на Папи.

Не мога да не се засмея на това.

— Ами, ти си грозен — казвам, само за да го подразня.

Внезапно Ай’оа започват да ми се смеят. Не разбирам защо, докато Ейо не си пробива път до мен и не казва:

— Повечето говорят английски, да знаеш. Папи научи и тях.

— Ох! — ококорвам се към лицата около себе си. — Ами тогава… ъм… Здравейте.

Чувам как измърморват поздравите си и има още повече смях. Нервите ми се успокояват и започвам да се чувствам по-добре. Малко момиче, облечено в сини шорти и огърлица от свежи цветя, се появява до лакътя ми и ме зяпва. След миг бързо избъбря нещо на своя език и отново изчезва. Когато поглеждам към Ейо, за да ми преведе, той само поклаща глава и се изчервява.

— Аз ще преведа — предлага бременна светлоока жена в традиционна Ай’оа рокля. Вглеждам се с възхищение в подутия й корем. Виждала съм бременни животни, но никога жена. Осъзнавам, че опипвам стомаха си с любопитство. Ще ми се случи ли? Хипнотизирана съм и замалко да пропусна превода на жената. — Тя каза грозна булка за грозния ловец.

— Какво! — завъртам се, докато открия Ейо и го приковавам с вбесен поглед.

Той размахва ръце.

— Не, не! Не е… не съм…

— В Ай’оа, малка караиба — продължава жената, — е обичай ловецът да доведе съпруга от друго село, но само ако тя го приеме. Но Ейо е толкова грозен, че може би никое момиче от племето Авари или от Хатпато няма да го иска, затова трябва да си намери за съпруга грозно момиче учен.

— Аз няма да ставам ничия съпруга! — отговарям разгорещено. И си мисля, че Ейо изобщо не е грозен, но няма да го кажа. И без това усещам горещина по бузите си.

— Не — съгласява се Ейо, — не съм довел Пиа тук, за да ми бъде съпруга, Лури.

— Тогава защо я доведе? — пита Лури. — Тя няма въпроси как използваме анато и сума. Не носи хартия и химикалки. Нито нещо, с което да търгува като другите учени.

— Доведох я — отговаря Ейо и се издува, подчертавайки височината си, — защото миналата нощ чух ягуар и когато тръгнах да го търся, намерих нея, момиче, което командва ягуар. Не виждате ли? Това е знак. Духовете са предизвикали ягуарския зов, за да ме изпратят да търся и да я намеря и доведа.