— Какъв?

Той се усмихва.

— Просто трябва да живееш.

Втренчвам се в него и затаявам дъх за момент.

— Това ми харесва.

Мога да умра. Може би дори да остарея.

Би трябвало да съм ужасена. Бъдещето, което за мен винаги е било безкрайно и неизменно като реката пред нас, внезапно става несигурно. Мога да свърша. Във всеки момент мога просто да… прекратя съществуването си. Да изчезна.

Освен ако Лури не е права и след това няма още нещо някъде, място, където всеки пие елизиум и живее вечно. Бяхме прекалено алчни и искахме да сграбчим безсмъртието много рано. Може би ако просто сме търпеливи и чакаме, накрая ще имаме вечността.

— Никой не бива да живее вечно — прошепвам. — Не е ли така правилно? Трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък.

— И тъй нататък — прошепва той.

— Ейо? — Очите му все още гледат към мен, чисто сини и вечни, и аз пия от тях, сякаш умирам от жажда.

— Да, Пиа?

Плъзвам ръка по лицето му и проследявам линията на челюстта му.

— Мисля, че вече мога да те целуна.

И го целувам.

Четири дни се носех по онази река. Четири дни на криене в сенките и чакане в страх, че някой може да ме открие и да ме застреля с пушка, стрела или и с двете. Ядях каквото успеех да си набера от дърветата и пиех дъждовна вода, която събирах на дъното на лодката. На втория ден открих тялото на Паоло полупотопено и оплетено в коренища в един малък залив. Беше ужасно.

Най-сетне уверена, че другите са си отишли, потеглих нагоре по реката. Ако бях изчакала още един ден, щяхме да се разминем. Прибираха си нещата и се подготвяха да изчезнат завинаги в своята джунгла заедно с Пиа.

Когато тя ми каза какво се е случило — как е пила от елизиума и как той й е отнел безсмъртието, — бях удивена и натъжена, макар че се опитах да не го покажа. Онова чудо, онова безсмъртно момиче, което срещнах в джунглата… Тя изглеждаше горда със своята тленност и почти омагьосана от мисълта за смъртта, макар и като далечна и несигурна възможност. От това, което знам, би могла да продължи да е в образа на седемнайсетгодишна богиня, бродеща из дълбините на Амазония. Но по някаква причина ми се струва, че няма да стане така. Мисля, че е права и че безсмъртната Пиа е умряла в онзи ден заедно с Паоло Алвес. Създателят и творението му си отидоха заедно. Това е почти поетично. Когато попитах Пиа какво е останало от нея, тя само се разсмя и каза, че е останала дивата Пиа. Поживях с тях три месеца. Не бях готова все още да се изправя пред света. Времето ми с Ай’оа ме излекува по много начини, научи ме много за живота и смъртта и за борбата между тях. Но джунглата не е за мен.

Опитах се да взема Пиа със себе си. Дори й казах, че може да вземе и онова момче, стига то да измие боята от лицето си и да си сложи тениска. Но тя не пожела да дойде. Обясних й, че не е наистина една от тях, но и това не й повлия. Тя каза единствено, че е повече Ай’оа, отколкото някога е смятала, че е възможно — каза ми нещо за джунглата в кръвта й.

Обеща ми, че един ден ще ми дойдат на гости. Каза, че мечтае да види местата от картата, която й подарих за рождения й ден. Но още докато го изричаше, знаех, че никога няма да се случи. Виждах в очите й страха от външния свят, който Паоло й е внушил. Светът не е готов за Пиа и въпреки че тя вече не е безсмъртна, част от нея винаги ще бъде свързана с елизиума. Подозирам, че джунглата вече е достатъчен свят за нея.

Успях да спася няколко празни тетрадки от останките от Литъл Кейм, преди Ай’оа да изгорят и погребат всичко, което можаха, и да оставят другото на глада на джунглата. В тези тетрадки записах всичко, което видях и нещата, които Пиа ми разказа край огъня през късните вечери. Отидох в джунглата в търсене на богатство, а се завърнах с история. Дори някой да прочете този разказ и да реши да направи разследване, няма да открие нищо повече от останките на Литъл Кейм и със сигурност никакви следи от елизиум. Но дори и така, мисля накрая да изгоря тези тетрадки. Може би в деня, в който успея да си простя. Този ден като че ли е близо, но все още не е настъпил.

Постоянно си мисля за тях. Иви. Антонио. Ай’оа. Дори и за Пиа по някакъв начин. Те бродят в мислите ми, чакат ме в сенките на сънищата. Напомнят ми колко крехък е този живот и колко лесно може да бъде изгубен. Заставят ме да живея и то да живея добре, докато все още имам тази възможност.

Защото рано или късно всички трябва да се изправим пред вечността.

Благодаря на първите си читатели, чиито прозрения са втъкани в думите на Произход — на Джийн Луис за неизменните насърчения, на Аманда Хилбърн, която ме научи за оръжията. На Мария МакНийл, която ме накара да се поровя по-дълбоко и да стигна до сърцето на разказа. На страхотната ми малка сестра Кортни Уеб, за това, че беше моят авариен среднощен читател.

Благодаря на д-р Дон Уилямс, който ни научи, че понякога окръжността и линията са едно и също нещо. На Кейла МакКарти, задето не ми се кара за това, че Ейо ходи гол до кръста, за всички посещения в книжарници и задълбочени дискусии за достойнствата на юношеската литература и за приятелството. На Ана Банкс, която ми помогна да взема едно от най-добрите решения в литературната си кариера и за това, че беше толкова добър треньор през тези месеци. На Бет Ревис, която ме взе за свой падауан и, общо взето, беше блестяща във всичко.

Благодаря на Мариса Ръсъл и на всички от отдела за маркетинг и реклама на „Пенгуин“; вие сте фантастично талантливи хора и ме накарахте да се почувствам като рок звезда. На Грег Стадник, който ни разби с корицата си и направи Произход толкова приятна за гледане. На Бен Шранк и всички от „Рейзърбил“, които повярваха в Произход от самото начало и предоставиха на Пиа дом в ръцете на читателите от цял свят. На Лора Арнълд, моя удивителен и неподражаем редактор, за чистото, неподправено великодушие. Ти не само превърна Произход в истинска книга; ти ми помогна да стана истински писател. И на Луси Карсън, агент/супергероиня, която рискува с мен, накара ме да сменя края и беше най-добрият и най-упорит защитник на книгата. Ти взе първата редакция на ръкописа и ми помогна да намеря истинската история зад него. Благодаря ти.

И благодаря завинаги на моето семейство: на баща ми, за неумиращия ентусиазъм и твърда подкрепа, независимо дали това означаваше да кара десет часа, за да гледа моя футболен мач, или да описва на съвсем непознати всяка подробност от книгата. На баба ми, която караше три часа кола, за да мога да пиша на задната седалка. На майка, която преди много години ми нареди да спра да мисля за писане — а вместо това да седна и да пиша; всичко започна от теб. На Катрин и А. Дж. и на ЛеслиАн и Мадлийн, за тяхната жизнерадостност и любов. И на моя Бенджамин за вярата, съветите, готвенето, за това, че ме остави да бъда самата себе си и ме обича въпреки всичко. Обичам те завинаги. И преди всичко, на моя Бог, който ме вдъхнови и благослови много повече, отколкото заслужавам.