— Все пак не си убил анаконда?

— Не! — възразява възмутено той. — Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… — Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. — Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.

Той протяга ръка и виждам, че държи цвете. Голямо е колкото двете му ръце и е прекрасно розово-лилаво страстниче. Втренчвам се в него и сърцето ми пропада надолу, а езикът ми се превръща в камък.

— Ще дойдеш ли пак? — пита той. — През деня? Ти не си като другите учени, които идват и се опитват да ни тормозят, като се перчат с пушките си и моторните си лодки. — Той изсумтява. — Ако не бяхме ние, твоите учени нямаше да подозират и половината от това, което знаят за джунглата. Но ти си… все още млада и не толкова грозна. Мога да те науча на още от езика си. Мога да ти покажа Ай’оа.

Преглъщам късчето лед, което е застанало в гърлото ми.

— Аз… не мога, Ейо.

— От какво се страхуваш? — поглежда ме предизвикателно той. Сините му очи се врязват право в сърцето ми.

Повтарям си наум обещанието никога повече да не напускам Литъл Кейм, но главата ми се обърква и всичко, за което мога да мисля, е нефритеният ягуар на гердана на Ейо. Думите излизат по собствена воля.

— Добре… ще дойда.

Устните му бавно се разтягат в усмивка и разкриват редица красиви бели зъби. Той кимва, обръща се към Алай, покланя се ниско и казва:

— Сбогом, пазителю.

После се смесва като дим с пъстрата нощ и изчезва.

На следващата сутрин виждам учебната програма, съставена от чичо Паоло и не мога да сдържа усмивката си. Днес, вместо обичайните часове с чичо Антонио, трябва да работя с чичо Уил в залата с буболечките. Но дори и да ме разпределят да къпя Мърморко, няма да възразя. Приключението от миналата нощ — макар да съм уплашена и малко ужасена, че изобщо се случи — ме остави зашеметена и не на себе си. Не изглежда съвсем истинско и ако не беше страстничето, което скрих в чекмеджето на нощното шкафче, щях да реша, че е било див и ярък сън. Преди да изляза от стаята си, поглеждам цветето още веднъж, просто за да се уверя, че продължава да е там. Стомахът ми се изпълва с пърхащи пеперуди от гледката и се чудя дали е защото излязох навън, или защото Ейо ми даде цветето.

Ентомологическата лаборатория се намира в Сграда А и стените й са покрити с табла с насекоми. Пеперуди, паяци, гъсеници — за каквото и да си помислите, чичо Уил го има. Колкото по-отвратително и по-голямо е насекомото, толкова по-любимо е на чичо Уил. Но никой друг не споделя тези чувства. Всеки в Литъл Кейм се старае по всякакъв начин да избягва лабораторията му. Аз нямам нищо против нея — има само едно нещо в колекцията му, което не харесвам и се надявам да не се появи в днешния урок.

Когато влизам в лабораторията, чичо Уил вдига поглед от микроскопа си и ми се усмихва леко.

— Пиа — казва той и това е всичко. Баща ми е най-тихият човек в Литъл Кейм. Той рядко прекарва време с другите или в гимнастическия салон и предпочита да е сам. Обитателите на Литъл Кейм се делят на много групи, но никога не съм чувала чичо Уил да е в някоя от тях. Изглежда компанията на буболечките му е по-приятна, отколкото тази на хората. Понякога си представям ден, в който всички напускат Литъл Кейм, за да се върнат във външния свят и сградите остават празни и тъмни. Всички, освен чичо Уил. Не мога да си го представя никъде другаде, освен точно където е сега и си мисля, че дори след като всички са си заминали, той все така ще си е тук и ще продължи да забожда бръмбари върху стиропор.

— Чичо Паоло ме прати да уча с теб. Не ти ли каза?

Чичо Уил кимва разсеяно. Той вече е залепил обратно око към микроскопа. Намествам се на металното столче — синята му тапицерия е скъсана и пропуска жълт дунапрен — и чакам.

След няколко минути чичо Уил отново вдига очи и се усмихва.

— Пиа.

— Ъм… да?

— Днес ще изучаваме моя малък любимец. — Той отваря капака на терариума и вади най-ужасяващото същество в Литъл Кейм. Това е искрящо черен бръмбар, по-голям от ръката ми и въоръжен с чифт страшни щипци. Сърцето ми се разтуптява. Значи все пак урокът ще е за Бабо̀. Обикновено не съм гнуслива, но при вида на този ненормално голям бръмбар ми се повдига. Когато бях на три, чичо Уил ми подари един титанов бръмбар, според него идеалният домашен любимец. Една нощ бръмбарът избяга от клетката си и два дни по-късно го намерих под възглавницата си. След години ми разказаха, че всички в Литъл Кейм са чули ужасения ми писък.

— Ох — поклащам глава, — може ли да изучаваме пеперуди? Или мравки? Или дори червеи? Моля ти се? Всичко, но не и това.

Чичо Уил изглежда обиден.

— Бабо̀ няма да ти направи нищо, Пиа. Послушен е, виж. Той поставя чудовището на металната маса до мен и автоматично се отдръпвам по-далече. Бръмбарът драска из документите и петриевите панички, събаря разни неща и разбърква всичко.

— Изглежда гладен — коментирам.

— Не, не, Бабо̀ не яде. Той е мъжки. Мъжките титанови бръмбари не се хранят, само летят и търсят женски за разплод.

Знам всичко това, но Бабо̀ е любимият обект на изследване на чичо Уил. Баща ми рядко изрича повече от три думи на ден, но ако го споменеш, може да стане приказлив като доктор Непохватка. Или ще говорим за Бабо̀, или ще имам един много тих урок.

— Очарователно — казвам.

— Знам, знам! — весело клати глава чичо Уил, доволен, че съм разбрала радостта, която носят титановите бръмбари.

Докато той бърбори за Бабо̀, единственото, върху което успявам да се съсредоточа, са опитите на чудовищно грамадния бръмбар да се покатери върху микроскопа. Чичо Уил го вдига, като внимава пръстите му да са по-далече от щипците.

— Виж колко е силен. — Той взема молив и го разклаща над главата на Бабо̀. Бръмбарът изглежда се интересува доста повече от това да се измъкне от хватката на чичо Уил, отколкото от молива, и аз колебливо се намръщвам.

Внезапно Бабо̀ хваща молива с щипците си и го разполовява. Изскимтявам и скачам от стола, чичо Уил се разсмива и започвам да се чувствам като идиот.

— Сряза го на две! — Притискам се към терариума, пълен с мравки, и не желая да съм и на сантиметър по-близо до този звяр.

— Искаш ли да го подържиш?

— Не! — Залитам назад и фермата за мравки се разлюлява.

Чичо Уил надава безмълвен стон, пуска Бабо̀ на пода и се втурва към мен. Изумена, аз се чудя какво става и чак тогава осъзнавам, че фермата за мравки е на път да падне от стойката си. Баща ми се хвърля напред и я задържа, докато отново застане стабилно. На челото му избиват капчици пот и виждам, че трепери.

— Чичо Уил? Извинявай, не исках да прекатуря мравките…

— Не са просто мравки, дете! — Той се взира почти трескаво в терариума. — Eciton burchellii. Или поне бяха Eciton burchellii преди експериментите.

— Експерименти?

Чичо Уил прехапва устни. Изглежда няма желание да говори за това, но аз се взирам многозначително в него и чакам отговор. Бабо̀ е изчезнал в най-далечния ъгъл на стаята, където го чувам да рови в купчина изхвърлен стиропор.

— Аз… разработвах формула, главно с Ilex paraguariensis…

— Стероид — отбелязвам. Виждам листата, разпилени по масата.

— Да. Понякога няма ефект. Понякога подтиква обектите да бягат в кръг, докато не умрат от изтощение. Но този път…

— Изражението на чичо Уил е мрачно. — Този път е различно.

Премествам поглед от него към мравките. Големи са за мравки, но не уродливо големи като Бабо̀. Терариумът не е запълнен с пясък и кал, за разлика от обичайните ферми за мравки, в които има листа и пръчки, имитиращи дъждовната гора. Осъзнавам, че има много, много повече мравки, отколкото съм забелязала в началото. Това на дъното на терариума, което взех за горен пласт на почвата, всъщност е жив килим от мравки.