Отварям очи на разсъмване.

Замръзнала съм и все още сънена се мъча да възприема гледката. Очаквам да видя балдахина от дървета през стъкления таван на стаята си. Балдахинът е тук, но липсва стъкло. Няколкото петънца небе, които успявам да зърна, са бледо-сини.

Бавно осъзнавам какво става. Лежа по гръб, обвита от гирлянди цветя. Чувам около себе си тихи стъпки на боси крака по земята и приглушени гласове. Под главата ми има нещо тясно и твърдо.

Сядам и виждам, че съм лежала върху изпънатата ръка на Ейо. Той спи дълбоко, закрил очи с другата си ръка. Лежим край топли останки от огън и около нас има и други хора. Повечето Ай’оа все още спят, изтощени от вчерашната дълга нощ на пир и танци, но няколко жени се движат наоколо. Няма и следа от Алай. Момиченцето, което снощи ми даде банана, седи на няколко метра от мен, вплита палмови листа и ме наблюдава.

О, не, не, не… — изправям се на крака и свалям гирляндите, а ужасът превръща сутрешната ми сънливост в прилив на леден адреналин.

Зазорява се. Не, вече се е зазорило, тъй като гъстата дъждовна гора не пропуска слънчевите лъчи, преди слънцето да се издигне високо в небето. Всички в Литъл Кейм вече са закусили и са забелязали, че някой липсва.

Аз.

Ейо се събужда и шумно се прозява, а после се засмива.

— Птичке Пиа, в косата ти има богомолка.

— Ейо, защо ме остави да заспя? — изкрещявам, докато гневно прокарвам пръсти през косата си. В ръката ми пада богомолка и поклаща възмутено дългите си зелени антени. Не поглеждам Ейо. Треперя от гняв и страх.

Ейо се намръщва.

— Оставил съм те? Попитах те дали наистина искаш да спиш при Ай’оа и ти ми каза да те оставя намира. После пак заспа. Оставил съм те! — Той изглежда не по-малко възмутен от богомолката.

— Трябва да тръгвам. Веднага. — Пускам последната орхидея да падне на земята и се насочвам към края на селото. Няколко Ай’оа ме зяпват, докато минавам покрай тях. — Алай! — викам, но ягуарът не се появява.

Ейо хуква след мен, мята на рамо лъка си и извиква на едно момче да му донесе стрелите.

— Ще дойда с теб.

— Не си ми нужен. — Знам, че вината не е негова, но въпреки това не мога да престана да му се сърдя. В края на краищата, ако не беше той, може би никога нямаше да се измъкна отново навън.

Все едно, той тръгва след мен и когато се озоваваме в джунглата, тича и ме води, въпреки че помня всяка крачка. Не споря с него, но не му обръщам внимание. По този начин профучаваме през дъждовната гора, като вдигаме повече шум от двойка маймуни ревачи. Ейо продължава да е обиден заради обвинението, че ме е оставил да спя, но отказвам да се извиня. Прекалено притеснена съм, за да се тревожа, че съм засегнала самолюбието на някакво туземно момче.

— Алай, ела! — отново изкрещявам панически. — Къде е той? Алай!

Въображението ми рисува картина след картина на случващото се в Литъл Кейм. Претърсват стаята ми. Намират картата. Проследяват я до доктор Непохватка и я арестуват, задават й въпроси…

Учудвам се, че изобщо ми хрумват такива неща. Всъщност никога не съм виждала чичо Паоло да наказва някого с нещо повече от порицание или в краен случай с намаляване на заплатата, ако служителят постоянно нарушава правилата. Орязването на парите много ядосва служителите. Никой не обича да пропуска шанса да си купи бира или нови дрехи, когато отиде заедно с чичо Тимоти за доставки, което всеки прави при удобен случай. Но не е като да имаме затвор, в който да затваряме нарушителите.

Разбира се, никой никога не е извършвал по-лошо престъпление от това, да кажем, да открадне шоколад от склада или да счупи нещо в гимнастическия салон и да не си признае. Освен инцидента, разбира се. Но Алекс и Мариан никога не са били заловени. Ако бяха… Не искам… не мога… да мисля за това. За първи път си мисля, че донякъде разбирам какво са изпитали. Защо са избягали. Все още не мога да го опиша с думи, но усещам дълбоко в себе си съчувствие, докато преди изпитвах само жал, примесена с отвращение.

Най-после Алай отговаря на виковете ми и изскача от хеликониите. Едва го разпознавам заради подивелия поглед в очите и оголените му зъби. Но когато ме забелязва, видът му се смекчава и аз отново виждам своя ягуар. Прегръщам го през врата с облекчение, че не е избягал завинаги, за да се присъедини към дивите си роднини.

— Не мога да те загубя, Алай. Никога повече не прави така.

Близо до Литъл Кейм сме, когато Ейо спира рязко и се обръща към мен.

— Ще се върнеш ли?

— Не знам — признавам аз. — Предполагам, че зависи от това какво ще се случи, когато се прибера. Те знаят, че ме няма. Трябва да са разбрали. Ще открият дупката в оградата и ще я затворят. Няма да имам път навън.

— Аз ще изкатеря оградата — заявява той — и ще те изведа.

— Не, Ейо! Наелектризирана е. Което означава, че щом я докоснеш…

— Знам какво е наелектризиран. Баща ми, както ти е известно, е учен. Но не ме е грижа. Птичке Пиа… — Той хваща ръката ми. — Ще изкатеря тази ограда, ако поискаш, и ще те изведа.

Потръпвам и осъзнавам, че това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. Толкова пъти съм наричана „перфектна“, но неговите думи означават много повече.

— Ейо, аз… Благодаря ти. Но не го искам от теб. Харесвам дома си и хората там. В Литъл Кейм няма зло, независимо какво казва Капукири. Един ден ще те вкарам вътре и ще можеш да видиш сам. Може би баща ти ще ми помогне. Иска ми се да можеше да ми кажеш повече за него. Сигурна съм, че ще го разпозная само по описание.

Клепачите на Ейо се затварят — тъмна завеса, която ме скрива от погледа му.

— Вече ти казах. Той е грозен като всички чужденци.

— Освен мен?

Той вдига рамене.

— Върви, птичке Пиа, преди да бъдеш простреляна от стрела.

— Много си драматичен. — Но думите му сами по себе си са като стрела, направена от лед. — Довиждане, Ейо.

— За последен път?

Не знам как да отговоря на това.

— По-добре върви. Не искам да те открият, ако разузнават около комплекса за мен.

— Защо? Мислех си, че няма зло в Литъл Кейм — предизвиква ме той.

— Няма! Но ти не бива да си тук! Литъл Кейм е тайно място и аз съм най-тайната част от него. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да…

— Да?

— Не знам, Ейо, и не искам да знам! — Той ме вбесява. Защо не тръгва? Защо се мъчи да ме накара да се усъмня в хората, които са ме отгледали… и създали? И защо успява? — Тръгвай, Ейо! Тръгвай веднага!

Той се обръща безмълвно и изчезва в джунглата. След като вече го няма, изпитвам за миг желание да тръгна след него.

Пробивам си път през гъстите листа, докато накрая виждам блясъка на оградата и сградите зад нея. Вече съм почти до дупката и след като не чувам никакви изстрели и не виждам никой да разузнава из периметъра, решавам, че въпреки всичко може би ще успея да се промъкна незабелязано.

Но когато стигам до дупката си за бягство, спирам изтръпнала от ужас и сграбчвам Алай, преди да се е затичал напред.

Районът е изпълнен с мъже и жени, учени, служители и униформени пазачи. Открили са дупката, това е очевидно. Дали подозират, че аз съм я открила първа?

Скривам се сред дърветата с надеждата, че съм прихванала част от умението на Ейо да се слива с околната среда. Едва се осмелявам да дишам и пропълзявам по-наблизо, за да проуча. Продължавам да държа здраво нашийника на ягуара.

И чичо Паоло, и чичо Антонио са там. Никой от тях не изглежда доволен. Лицата им са зачервени и двамата са настръхнали като Мърморко и Алай, когато се изправят един срещу друг в менажерията. Няма на кой друг да са ядосани, освен на мен. Вероятно е точно така.

Падналото дърво е нарязано и махнато и няколко души запълват дупката и оправят оградата. Явно са изключили електричеството в този сектор, защото държат веригата с голи ръце.