— О-о! — ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

— Прекрасно — казва тя. — Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

— Мамо! — ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. — Ти го обиждаш!

— Заслугата не е моя — заявява чичо Тимоти. — Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

— Отиди да я пробваш! — настоява мама.

— Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

— Ето — казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. — Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

— Чичо Ти — казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, — що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

— Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

— Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?

Намръщвам се и козината на Алай, който е до мен, леко настръхва.

— Няма да издам на никого, че си ми казал. Хайде, чичо Ти! Знам всичко за протозоите и митохондриите и мога да ти кажа към кой род и вид спадат всички животни в менажерията, но всичко, което наистина искам да знам, е за джунглата!

— Не, Пиа. — Той се отдръпва, преструва се на много зает и продължава да разтоварва камиона.

Наблюдавам го известно време, но дори и перспективата за още „Скитълс“ вече не ме привлича. Денят на доставката е съсипан. Излизам от склада с Алай и се сърдя на чичо Ти, на мама, на чичо Антонио и на доктор Непохватка, задето въобще спомена Манаус.

Правилата. Глупавите правила ги има от трийсет години. Във фоайето е закачен дълъг списък с тях, за да не може никой да ги забрави. Никакви книги, списания или книги от външния свят, освен ако не са научни книги, но дори те минават под редакцията на чичо Паоло. Имам книги по биология, пълни със зачеркнати параграфи и изличени снимки. Всяка музика тук трябва да бъде само инструментална, без текст. Никой не говори за външния свят — или поне докато аз съм наблизо. Никакви карти. Никакво радио. Никакви снимки. Всичко, което чичо Паоло като директор на Литъл Кейм е определил като оказващо „вредно влияние“, е иззето и заключено някъде, вероятно в стаята на чичо Тимоти, докато собственикът му не се пенсионира. Ако дотогава не бъде напълно унищожено.

Знам защо съществуват правилата.

Една дума: инцидентът.

Чичо Антонио се мъчи едновременно да бяга на пътеката и да чете от списъка с въпросите. Това не е добра идея, но си замълчавам. В гимнастическия салон сме и имаме урок по микробиология. Освен нас двамата, тук няма никой друг, което е странно за ранния следобед, но се досещам къде са другите — помагат на Хариет Фийлдс да се нанесе. Вчера на вечеря всички говореха за нея, а масата й беше пренаселена от учени, надпреварващи се да я впечатлят с интелекта си. Двете с майка ми седяхме в ъгъла и мрачно наблюдавахме ставащото иззад салатите си с риба тон. Струва ми се, че мама харесва доктор Непохватна точно толкова, колкото и аз.

Чичо Антонио се е задъхал от бягането:

— Петнистият тиф се пренася от…

— Rickettsia prowazekii — довършвам аз.

Чичо Антонио натиска стоп-бутона на своята пътека и продължава да тича, докато тя спре напълно. Доста е задъхан и по синята му тениска има повече петна от пот, отколкото сухи места. Накрая успява да си поеме дъх и казва:

— Не това беше въпросът, Катеричке. Щях да те попитам не коя бактерия, а кое животно пренася…

— Въшки. Pediculus humanus. — Увеличавам скоростта на моята бягаща пътека с една степен и влизам в новото темпо.

— Хей, кой е преподавателят тук — ти или аз? — Чичо Антонио застава пред пътеката ми и се обляга на парапета. С другата си ръка хваща бутилката вода така, сякаш животът му зависи от нея. Поглежда към дисплея на машината и поклаща глава: — Ти си друга категория, дете.

— Защо всички са толкова развълнувани от новата жена? — питам с малко рязък тон. — Какво й е специалното?

Той повдига въпросително вежди.

— Защо, Катеричке, да не би да ревнуваш?

— Не!

Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.

— Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.

— Не е вярно — отговарям. — Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.

— Нима? — Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. — Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.

Гледам гневно, но той само се смее.

— Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти — безсмъртна и специална. Така че не се тревожи. Никой няма да заеме мястото ти.

— Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?

Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?

— Не знам.

Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.

— Грешиш — казвам. — Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?

Чичо Антонио се взира в мен.

— Не — отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.

— Е, откъде мислиш, че е тя? — питам аз като се опитвам да разведря разговора.

— Доктор Фийлдс? — свива рамене той. — Няма значение.

— О, хайде, чичо Антонио! — Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. — Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.

— Не се въртях.

— Въртеше се.

По лицето му заиграва усмивка.

— Добре, може би малко.

— Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?

Той ме поглежда предпазливо.

— Защо? Ти замисляла ли си се?

— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?