— Пиа, ела тук.

— Не.

— Ела тук.

Неохотно и раздразнено, поемам бавно към него. Когато се приближавам достатъчно, той ме хваща за китката и ме издърпва близо до себе си, за да не изчезна отново във водата.

— Чичо Антонио! — Мъча се да се освободя, но той стиска още по-силно.

— Някой казвал ти е какво се случи с бабите и дядовците ти, Пиа? И с моите родители?

— Напуснали са Литъл Кейм — отговарям гневно. — За да заживеят във външния свят.

Той поклаща глава.

— Лъжи. Не са напуснали Литъл Кейм. Никога не са имали шанса да го направят, защото след „инцидента“ на Алекс и Мариан бяха заключени в Лаборатории Б, където… — той вдишва и издишва няколко пъти, — където умряха.

— Умряха? — прошепвам. — Как?

— По онова време Сато беше шеф. Той беше по-нетърпелив от Паоло и искаше да открие начин да заобиколи петте поколения чакане за раждането на безсмъртен. Искаше безсмъртие за себе си и… — Чичо Антонио затваря очи и поема въздух. Щом отново ги отваря, гневът е изчезнал и е заменен от тъга. — Той ги използва, за да тества върху тях различни варианти на Имортис. Всички умряха за няколко дни, а телата им…

— Спри — прошепвам, защото изглежда толкова нещастен.

И защото не искам да чуя това.

Но той е безмилостен.

— След като Сато приключи, телата им бяха захвърлени в джунглата, за да се разложат там.

— Но майка ми…

— Майка ти знае истината, Пиа, но много отдавна се превърна в една от тях. Бог знае защо. Може би от страх, че същото може да сполети и нея. А и заради Паоло, разбира се — поклати глава чичо Антонио. — Тя се влюби в него в мига, в който той пристигна, преди години. Беше само на петнайсет, когато той дойде, но в момента, в който го зърна, стана негова. Напълно. И оттогава нататък намрази горкия ти баща. Паоло беше всичко, което Уил не е, а тя негодуваше, че е предназначена за Уил. Все пак стори добре, че избра него. Той е по-добър от Паоло, макар и да не го показва.

Водата сякаш е изстинала с трийсет градуса, но не температурата е виновна за изтръпването на ръката ми. Не. Моля те, не. Той беше прав. По-ужасно е, отколкото някога съм предполагала. Мисля си за помещенията в Лаборатории Б, за петната по подовете и стените… петната от кръв. Вдлъбнатините, направени от ноктите на собствените ми баби и дядовци, подлудени може би от болка и клаустрофобия. Колко дълго са оцелели в онези тъмни клетки преди експериментите на Сато да им отнемат живота? Дали когато са умрели, е било с облекчение?

Как майка ми живее със знанието какво се е случило? А баща ми? Той е прекалено тих и плах… може би това е причината. Винаги съм си мислила, че се крие от нещо, но никога не съм знаела от какво.

Но дори и тази ужасна истина — макар и да искам, не се съмнявам, че е истина, защото никоя лъжа не може да предизвика такава болка на лицето на чичо Антонио — не е най-лошото нещо. Той все още не ми е дал най-търсения от мен отговор. Макар че след това, което ми каза, не съм сигурна дали искам да го получа.

— Защо избягаха Алекс и Мариан, чичо Антонио?

— Ела с мен при Ай’оа, Пиа, и ще разбереш. Заклевам се, че няма да искам от теб нищо повече. Ела с мен веднъж и ако не промениш решението си, ще знам, че наистина си една от тях. Дори сам ще ти подам лабораторната ти престилка.

Думите му са твърди и режещи, но в погледа му виждам отчаяние и молба.

— Ако не заради мен — продължава той, — иди заради Ейо. За един последен път. Доколкото разбрах, той е рискувал живота си, за да спаси твоя. Дължиш му поне толкова.

След тези думи той се изправя, обува си сандалите и ме оставя да се гмурна под водата още веднъж. Но не го правя. Гледам го как си тръгва и срещам очите му, когато се спира на вратата и поглежда назад.

— Ще те чакам в тунела в полунощ. — Тъгата в очите му е толкова дълбока, че може да се удавиш в нея. — Твърде късно е за Алекс и Мариан, Пиа. Твърде късно е за мен, за майка ти и за прародителите ти. Не е твърде късно за теб, но времето ти изтича.

Той си тръгва, а мокрите му сандали шляпат по плочките. Плувам по гръб до средата на басейна и си мисля за снимката, която майка ми ми показа на рождения ми ден и за размазания силует на дядо ми.

Миналото сякаш плава около мен, оцветява водата в черно и се мъчи да ме издърпа надолу и да ме удави. Басейнът вече не ми носи утеха. Когато се взирам в стъкления таван, вместо него виждам размазаните лица на хора, които никога не съм познавала. Хора, чиято кръв тече във вените ми и които са имали ужасяваща смърт. Те вече са запечатани в паметта ми и нищо не може никога да ги изличи оттам.

— Ти дойде.

— Да.

Ейо поглежда зад мен.

— Папи.

— Здравей, Ейо — казва тихо чичо Антонио. Откакто се срещнахме в електрическата станция, той изрече само няколко думи. Изглежда изцеден, сякаш връщането в миналото е изсмукало цялата му енергия и воля.

— Какво има да ми казва Капукири? — питам неспокойно.

— Тук е и те чака — отвръща Ейо. — Той каза, че ще дойдеш. — Очите му оглеждат врата ми. — Носиш огърлицата.

Пръстите му докосват каменната птичка и аз кимвам.

Ейо ни води към центъра на селото, което е осветено от шест приглушени огньове. Ейми изфучава отнякъде, хвърля се напред и увива около мен ръце и крака като лиани.

— Пиа! Ти си тук! Ти си тук! Ейо каза, че няма да се върнеш, но аз не му повярвах!

Прегръщам я, а Ейо пита:

— А защо се върна?

— За да видя Ейми, разбира се.

На нея това й харесва. Тя се разсмива и се изплезва на Ейо.

— Къде е Капукири, Ейми?

— Ето там, Пиа! Хайде, хайде! — Тя ме дърпа покрай колибите, докато стигаме до последната, най-голямата, където живее Капукири. Той седи с кръстосани крака в средата пред чаша маниока. При него са Бурако и Ачири, а останалите Ай’оа се събират пред колибата. Усмихвам се на Лури и тя също ми се усмихва.

Ейо ми дава знак да вляза и тръгва след мен. Сядаме срещу шамана, а чичо Антонио застава зад нас. Вземам малко маниока от учтивост и чакам. Капукири действа със свое темпо и няма никакъв смисъл да се опитвам да го забързам.

Ейо се протяга и хваща ръката ми. Поглеждам я и бавно сплитам пръсти с неговите. Кожата му е топла и малко влажна и както винаги докосването му е придружено с тръпка, която преминава по ръката ми и достига сърцето ми.

— Съжалявам — прошепвам.

Той стисва ръката ми.

— Знам. И аз.

Вглеждам се в сериозните му сини очи и усещам как сърцето ми се свива. Мислех си, че мога просто да го забравя, че ако се постарая достатъчно, чувствата ми към него ще изчезнат. Но да се опитвам да прогоня Ейо от сърцето си е все едно да скрия някоя сянка, като угася лампата. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече се влюбвам в него.

За щастие Капукири не ни кара да чакаме дълго. Нямам представа какво ще последва, но все пак се изненадвам, когато започва да говори с дълбок, бавен и церемониален глас.

— Легендата за Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма — започва тържествено на езика на Ай’оа. — Калуакоа били благородни хора като Ай’оа и техният знак бил ягуар, богомолка и луна. Те живеели заедно в гората и дори великата анаконда сама се предлагала да бъде готвена на огньовете им. Но отвъд планината живеели жестоките Матуро, Ядящите лица. Те вярвали, че колкото повече хора убиват, толкова по-могъщи стават. Затова вземали лицата на жертвите си, правели си от тях дрехи и повивали в тях бебетата си. Те убили много Калуакоа.

Капукири спира, за да вземе шепа маниока и да я сдъвче. Понеже има само няколко зъба, това отнема време. Взирам се в огъня и си представям далечното минало, когато в джунглата е нямало караиба и само предците на Ай’оа са бродели сред дърветата.

Капукири примлясва и подновява разказа си.

— Калуакоа се молели на боговете да им изпратят защитник. И боговете изпратили Миуа, дете-бог. Миуа видяла мъртвите безлики Калуакоа и жестокостта на Матуро и изплакала много сълзи за убитите. От сълзите поникнали иреса и цветовете събрали капките.