Още веднъж си напомням колко много е вложено в мен и в проекта Имортис и когато се замислям как снощи бях на косъм да изоставя всичко, се засрамвам от себе си.

Все пак съжалявам за нещо. За болката в очите на Ейо, когато побягнах…

Но не мога да мисля за това. Трябва да бъда силна. Вървим по тясна пътека и вместо да се нагаждам към мъчително бавната крачка на другите, тръгвам напред. В резултат достигам долината около пет минути преди тях. Изкачвам се по нисък склон, покрит с яркозелена папрат и червени хеликонии, спускам се надолу и пред мен се разкрива Долината на Фолк.

За момент стоя и гледам с широко отворени очи. Долината не е по-голяма от двора на Литъл Кейм, но цялата е залята от лилави орхидеи, като чаша, пълна с лилаво вино. Те са по-големи и по-сложни от повечето видове орхидеи и цветовете им са обрамчени със злато. Неописуемо красиви са. Гледката на долината след толкова години на гадаене повдига духа ми. Чичо Антонио със сигурност греши. Не е възможно такава красота да съществува редом до злото от представите му, независимо какво е то.

Внезапно започвам да се чудя дали и цветето катализатор расте тук, но виждам само елизиум.

Посреща ме Диксън, един от хората на чичо Тимоти. Пита ме къде са останалите и когато му казвам, че се мъчат с екипировката, той простенва, изплюва се върху папратите и отива да им помогне, като ме оставя сама в долината.

До езерото от цветя има гладка скала. Сядам на нея, навеждам се към най-близкото цвете и ето, в малката чашка, образувана от венчелистчетата му, виждам няколко унции от нектара на безсмъртието. Изумително, как животът и смъртта могат да бъдат толкова силно свързани в този цвят и само присъствието на катализатора да прави разликата между тях.

— Пиа?

Обръщам се и виждам скрито сред папратовите листа лице. Замръзвам, а после скачам на крака и свивам юмруци.

— Какво искаш?

Ейо е почти невидим. Може да е стоял там незабелязан цял ден.

— Да ти кажа, че съжалявам. Не исках да те ядосам.

— Ейо, учените ще са тук всяка минута. Трябва да си вървиш!

Той поклаща глава по своя упорит начин.

— Ще липсваш на всички, особено на Ейми. Тя пита за теб.

— Просто забравете за мен, и двамата с чичо Антонио! Сега съм на мястото си и правя това, което трябва. И съм тази, която трябва да бъда! Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам, че те ядосах и съжалявам. — Лицето му е изрисувано, а очите му са умоляващи. Трудно ми е да остана непоколебима, когато ме гледа по този начин. — Накажи ме, ако искаш, но моля те, недей наказва Ейми. Нито баща ми.

Хвърлям поглед към пътеката, за да се уверя, че сме сами, но не знам колко време ще продължи това. Намръщвам се към Ейо и соча към джунглата.

— Върви си, Ейо! Остави ме сама! Наистина! Не искам да виждам Ай’оа повече — теб, Ейми или някой друг! Хайде върви си!

Той ме поглежда сякаш съм го пронизала с отровна стрела.

— Дойдох тук, за да ти предам съобщение от Папи. Той каза, че ако искаш да знаеш истината, ще я научиш.

— Така ли? — Поглеждам го скептично. — И ще ми каже всичко? Защо Алекс и Мариан са избягали? Защо иска да напусна?

— Да. Не. Ами, да, ще научиш всичко това, но не Папи ще ти го каже.

Вдигам ръце.

— Кой тогава?

— Капукири.

Отпускам ръце.

— Капукири? Какво пък знае Капукири?

— Ще дойдеш ли? Довечера?

— Аз… — Спомням си гнева си и как чичо Антонио ме нарича чудовище и решавам, че няма да се предам лесно. — Не знам. Вероятно не.

Внезапно чувам гласове. Другите изкачват хълма. Вече виждам главите им.

— Ейо! Ейо, тръгвай!

Той се кани да каже още нещо, но вместо това стисва зъби и отново изчезва в джунглата. Обръщам се точно когато чичо Паоло се спуска в долината и се надявам, че няма да забележи зачервените ми бузи, нито раздвижването на листата на мястото, където беше Ейо. Но чичо Паоло гледа елизиума, а не мен. Издишам бавно и заповядвам на сърцето си да се успокои.

Значи чичо Антонио иска да ми каже истината… цялата истина. Ще отида ли? Не знам. Наистина не знам. Може би е трик и може би чичо Антонио се кани да ме накара насила да замина, щом не решавам сама да го сторя. Или може би това е моят шанс най-после да разбера за какво са били всичките шушукания. Но защо от Капукири?

Чичо Паоло и останалите пристигат. Моментално наизваждат фотоапарати и бележници, пристъпват предпазливо през цветята и започват да ги документират до последното петънце на всяко цветче.

— Е, Пиа — казва чичо Паоло, — как ти се струва?

— Красиво е. Прекалено красиво, за да се опише.

Той кимва одобрително.

— И като си помислиш, че това са единствените цветя от този вид в целия свят.

— Може ли да го направя? — питам колебливо. — Да събера нектара?

Чичо Паоло се вглежда замислено в мен.

— Да… мисля, че е добра идея.

Като полагам всички усилия да бъда сдържан, делови учен като чичо Паоло, вземам малката стъкленица, която ми подава, и следвам внимателно инструкциите му. Майка ми, която държи апарат в ръце, заснема всяка секунда от действията ми.

— Сега — казва чичо Паоло, — избери едно цвете. Всяко ще свърши работа. Сложи стъкленицата под най-ниското венчелистче и наклони цвета. Отлично, Пиа. Браво.

Подавам наполовина пълната с искряща чиста течност стъкленица на чичо Паоло. Той й слага запушалка и я прибира внимателно в джоба на жилетката си.

— Само една стъкленица?

— За днес това е достатъчно.

На екипа му трябват цели трийсет минути да преопакова оборудването си, половината от което изобщо не са изваждали от чантите.

Когато Долината на Фолк изчезва зад нас, изпитвам съжаление. Тя е място, което не може да се сравни с никое друго. Място, което не можеш да оцениш напълно — място, толкова уникално и красиво, че усещаш като свещено.

По обратния път усещам, че изплувам от тъмния облак, в който ме потопи чичо Антонио. Може би нещата не са толкова лоши. Оглеждам екипа си и виждам усмивки, приятелство и надежда. Това не са чудовища. Това са моите колеги и учители. Моите приятели. Дори майка ми… тя стои до чичо Паоло, смее се на нещо, което той й казва и ръката е на коляното му. Тя уби Снизи, да. Но го направи, за да спаси по-важен човек в живота си. Може би ще успея да приема това.

Чувствам се все по-уверена, че завръщането ми в Литъл Кейм е било правилното решение. Това е моето място и каквито и тайни да крие, не са толкова страшни, колкото си мисли чичо Антонио.

Обмислям поканата на Ейо да изляза от Литъл Кейм довечера и да науча истината. Изкушаващо е, но не мисля, че ще отида. В края на краищата сега съм част от екипа и чичо Паоло скоро сам ще ми разкрие тайните на Имортис, включително и естеството на мистериозния катализатор. Въпреки съмненията на чичо Антонио, сега съм една от тях и затова трябва да започна да се държа като такава. Нека чичо Паоло ми каже истината.

Влизаме през портите в Литъл Кейм, и се чувствам почти щастлива. Когато се върнах миналата нощ, взех своето решение и сега ще се придържам към него.

Днес е първият ден от вечността.

На вечеря сядам до чичо Сергей и чичо Джейкъб, които са направили от спагетите шахматна дъска и използват пеперони и маслини за игрални фигури. Много е забавно, но осъзнавам, че ми е трудно да се засмея. Виждам чичо Антонио през рамото на чичо Сергей. Всеки път, когато се обърна към него, той ме гледа право в очите. Знам, че се чуди дали Ейо ми е предал съобщението.

По-късно вечерта решавам да отида да плувам, но там ме чака Антонио. Седнал е на ръба на басейна и е потопил крака във водата. Наоколо няма никой друг. Знам, че не мога да го отбягвам повече.

— Той говори ли с теб? — пита ме, когато скачам във водата.

Потапям се на дъното на басейна и оставам там почти минута. Излизам на повърхността, избърсвам очи и кимвам.

— Няма да отида. — Започвам да плувам по гръб и ми се иска чичо Антонио да се откаже и да си отиде.