Чичо Уил изтичва при алармата и я задейства, но не успява да стигне до спрейовете срещу насекоми. Мравките пълзят навсякъде. Чудя се дали останалите знаят какво съм освободила.

Знаят. Възрастните мъже закрещяват като обградени маймуни, захвърлят в бързината пушките си и напускат помещението. Тимоти се опитва да поддържа ред, но е понесен от вълната. Уплашената леля Хариет също не чака. Следвам я по петите.

В Литъл Кейм настава масова истерия. Има хора, които надават писъци, без да е възможно вече да знаят какво се е случило. Може би ги плашат оглушителните сирени. Поглеждам назад само веднъж и виждам някой — невъзможно е да определя кой — да изчезва под приливната вълна от мравки.

Впускам се към чичо Антонио и Ейо. Мъжете, които стреляха по тях, са напуснали поста си и бягат панически заедно с всички останали.

— Мравките на чичо Уил — казвам и чичо Антонио пребледнява.

— Мравки? Всички са толкова изплашени от някакви мравки? — пита Ейо.

— Това не са обикновени мравки… Няма време! Да вървим! — Грабвам ръката на Ейо и го дърпам. Вълната от месоядни насекоми е стигнала до центъра на Литъл Кейм и виждам как Харуто сваля покритата си с мравки риза. Всички са прекалено заети да се спасяват от малките чудовища и ни оставят да бягаме необезпокоявани към портата.

Точно преди да стигнем джиповете, ни пресрещат Тимоти, Паоло и Сергей, и тримата — въоръжени. Замръзваме.

И те замръзват. Никой не отклонява оръжието си.

— Спри тази лудост, Антонио — казва Паоло с най-спокойния си и убедителен глас. — Няма нужда да става така. Ще пусна момчето да си иде, кълна се. Не знаех, че ти е син. Трябваше да ни кажеш. Можехме да го подслоним тук. И може би все още можем. — Той бавно се навежда, оставя пушката си на земята и вдига ръце. — Виждаш ли? Не искам насилие.

Не мога да се сдържа. Избухвам в недоверчив смях.

— Не искаш насилие? Не искаш насилие? И колко души си убил?

— Пиа! — Той ме поглежда с укор. — Може би трябва да погледнеш зад себе си.

С Ейо се обръщаме. Чичо Антонио също понечва да го направи, но го спира опряната до врата му игла. Той замръзва, същото прави и сърцето ми.

— Майко — прошепвам, — недей.

Лицето й представлява ледена маска, а пръстите й, деликатно държащи спринцовката с елизиум, не трепват.

— Не мърдай, Антонио. Не ме принуждавай да го направя.

— Рано или късно някой ще бъде инжектиран днес — казва Паоло. — Тимоти?

Тимоти идва и взема пушките на чичо Антонио и Ейо, като никой от тях не възразява.

— Силвия — прошепва чичо Антонио, — отраснахме заедно. Помниш ли? Ти, аз и Уил. Промъквахме се в лабораториите, смесвахме разни химикали и правехме експлозии. Крадяхме всички ножове от кухнята и ги криехме в шкафа на бавачката. Веднъж пуснахме всички животни от менажерията. Помниш ли този ден? Как старият Сато тичаше наоколо и се опитваше да хване онзи тапир…

— Млъкни, Тони — казва тя и се обръща към мен. — Трябваше да бъда аз — прошепва. — Делеше ме само едно поколение… Само като си помисля колко малко. И ето ме мен, затворена в това смъртно, умиращо тяло, и теб, неблагодарно, глезено момиченце, което дори не знае какво има. Трябваше да бъда аз. Аз нямаше да го разочаровам.

Може да има предвид единствено Паоло. Зяпвам я, зашеметена от отровата, която никога не съм подозирала, че таи в себе си.

— Ти си ми майка…

— Никога не съм искала да ти бъда — е нейният отговор и думите й сякаш разцепват земята между нас и създават пропаст, която никой мост не би могъл да преодолее.

— Е, изглежда всички стигнахме до съгласие. — Паоло прави знак на Тимоти и Сергей и те свалят оръжията си. — Ето. Така е по-добре. Все пак сме цивилизовани хора.

През рамото му, през стъблата на дърветата, засадени в центъра на алеята, виждам, че вратата се отваря. Не мога да разбера от кого. Поглеждам настрани и виждам, че чичо Антонио и Ейо също са забелязали това.

Но майка ми продължава да държи иглата, допряна до врата на чичо Антонио.

— Ако остана — питам внезапно — и се закълна да правя каквото ми кажете, ще пуснете ли на свобода чичо Антонио и Ейо?

Паоло ме поглежда замислено.

— Ами, да видим. Ако…

Прекъсва го оглушителен крясък. Поглеждаме нагоре и виждаме Мърморко, който прелита с великолепен скок над главите ни от покрива на Лаборатории А до дърветата и крещи по целия си път. Клоните шумолят, когато преминава по тях и той внезапно скача през пролуката между металните пръти и веригите — същата пролука, през която Ейми се измъкна тази сутрин. Мърморко изчезва в джунглата с див крясък.

Някой — вероятно чичо Джонас — е освободил всички животни, като сигурно е мислел, че мравките може да решат да ги изядат за десерт. Папагали крещят и летят над нас, Джинкс се изплъзва като сянка, група маймуни правят всичко по силите си да настигнат Мърморко. Последен, Алай бяга с големи скокове и хвърля един златен поглед към мен, преди да изчезне в джунглата.

Изглежда всички сме изпуснали нишката на разговора и чичо Антонио се обажда първи. Той завърта глава достатъчно, за да ме погледне. Ужасена съм от това, което виждам в очите му.

— Помни, Пиа — прошепва той. — Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Той пристъпва назад и иглата се забива във врата му. Шокирана, майка ми изпуска спринцовката и тя пада на земята, но не и преди половината от съдържанието да се влее право в кръвта на чичо Антонио. Той пада в краката на майка ми като смачкан лист хартия.

Светът пропада под краката ми и се хвърлям към чичо Антонио заедно с Паоло, Тимоти и Сергей. Но Ейо ме хваща за ръка, издърпва ме назад и преди да ни стигнат, побягваме.

След нас ехтят викове. Ние не спираме. Минаваме покрай дърветата, по алеята, покрай оградата… само за момент се обръщам да видя кой е отворил портата за нас.

Баща ми. Моят кротък, послушен, благ баща, който не би противоречил на никого дори и да му кажат, че небето е зелено, а слънцето — най-обикновен лимон. Той ми помахва тъжно, докато минаваме покрай него и дори не остава време да го повикам. Поглеждам назад и виждам, че Паоло и Тимоти връхлитат върху него.

Моля ви, нему правете нищо лошо — проплаквам вътрешно. — Той никога не е навредил на никого. Малкият жест на помощ, сравнен с отвратителното предателство на майка ми, е като нежен мехлем върху раната, която тя нанесе на душата ми. Няма да я излекува, но помага. Когато се наложи, поне единият от тях не ми изневери.

В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.

— По-бързо! — провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат — мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.

Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.

— Ранен си! — Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.

— Не можем… да спрем! — вика той и виждам, че в очите му има сълзи. — Обещах му, че ще те махна оттук — и предпочитам да умра пред това да се проваля!

Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.

— Добре ли си? — крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. — Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!

— Добре съм — настоява той. — Давай. След теб съм.

За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.