— Стой близо до мен, Ейо — прошепва той. — Не си устойчив на куршуми като Пиа.

Заставаме плътно един до друг — Паоло е пред нас, все така неподвижен.

— Махнете се от пътя ни — заповядва чичо Антонио.

— Антонио, приятелю — казва внимателно Тимоти. — Вярвам, че всичко това е някакво недоразумение. Спри всичко това. Защо се тревожиш за едно диво момче? Чуй какво ще ти кажа. Оставете оръжията и ще го пуснем да се върне в джунглата си. И после ще оправим всичко.

— Махнете. Се. От. Пътя. Ми! — Чичо Антонио насочва автомата към него.

Тимоти вдига ръце.

— Кротко, приятелю. Помниш ли колко услуги съм ти правил? Списанията, картите, радиоприемниците… От дълго време въртим бизнес, нали? Днес е същото. Остави оръжието, ще направим сделка.

— Ето ти една сделка — обаждам се за изненада и на двамата. Пристъпвам пред малката си група, защото все пак наистина съм устойчива на куршуми. — Какво ще кажеш вие да се махнете и ние да не ви убием?

— Какво правиш, Пиа, дете? — поклаща глава Тимоти. — Присъединяваш се към този луд човек? Никой ли не ти е казвал досега? Той не е с всичкия си от години.

— Ако той е луд, значи и аз съм луда. Пуснете ни да минем.

— Прави каквото ти казва Пиа, Тимоти. — Чичо Антонио стреля в земята пред ботушите на Тимоти и той отскача назад с изненадан вик. — Моля те — добавя чичо Антонио.

Те се раздвижват и в този момент Ейо без да иска натиска спусъка. Куршуми обсипват земята между нас и тълпата. Не знам кой е по-шокиран — чичо Тимоти или Ейо.

В тълпата избухва паника. Всички започват да крещят и да стрелят и съм пометена от паническия бяг на учените, които се опитват да се спасят от стрелбата. Чичо Антонио и Ейо бягат в обратна посока и по пътя изпускат чичо Паоло. Изглежда никой не забелязва, че съм повалена и лежа под един голям храст до вратата на Лаборатории А. Изпълзявам зад него и наблюдавам как всички невъоръжени хора напускат сцената, а чичо Антонио и Ейо се оттеглят зад електрическата станция. Чичо Тимоти нарежда на хората си да продължат да стрелят по тях и крещи:

— А къде отиде Пиа?

Някой посочва нанякъде и Тимоти и хората му бързо тръгват. Изправям се и се насочвам към чичо Антонио и Ейо, но после виждам, че Паоло идва към мен и в последната минута влизам в Лаборатории А и бягам по коридора. Вмъквам се в първата лаборатория, когато Паоло влиза в сградата. Уплашена, че ще ме види, затварям вратата, свивам се до стената и затаявам дъх.

Помещението е тъмно, но си спомням, че е лабораторията на чичо Уил. Чувам в мрака дращене, което сигурно идва от Бабо̀. Стъпките на Паоло отминават моето скривалище и продължават нататък, а аз си отдъхвам. Но после вратата се отваря и се подава глава… която ме вижда.

Леля Хариет.

Взираме се една в друга за един дълъг момент, първо изненадано, а после предпазливо. Под очите й има тъмни сенки. Изглежда е плакала, след като си тръгна от лабораторията.

— Пиа — казва тя предпазливо.

— Хариет. Ще ме издадеш? Отново?

Тя въздъхва и заключва вратата.

Заключва вратата. Идеално, Пиа. Не мога да повярвам, че ти самата изобщо не се сети за това!

— Защо го направи? — питам я. Нямам време за това, но изглежда сега моментът е подходящ. Може би ще ми каже истината.

Тя започва бавно, несигурно.

— Веднъж ме попита, Пиа, какъв тест е трябвало да издържа, за да получа тази работа.

Кимвам и чакам.

Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи.

— Беше кобила. Черна арабска кобила, най-великолепното създание, което съм виждала. Не знам откъде я бяха взели, нито откъде знаеха, че от всички създания на земята тези са ми любимите. Виктория Щраус ме заведе при нея, даде ми пистолет и ми каза, че щом натисна спусъка, получавам работата. — Тя оглежда ръцете си. — При други обстоятелства не бих го направила. Но… — Тя въздъхва и вади нещо от джоба си — снимката, над която я видях да плаче снощи.

— Излъгах те, Пиа. Иви не е бивш колега. Тя е малката ми сестра.

Момичето на снимката не е много по-голямо от мен. Седи на инвалидна количка и се усмихва, а Хариет стои до нея и я е обгърнала с ръце.

— Сестра ти — прошепвам.

Сестра й. Мъртва е — каза Щраус на Паоло. — Фийлдс не знае.

Дъхът ми секва. Не смея да погледна към леля Хариет.

— Иви има церебрална парализа — прошепва тя. — Щраус ме намери след диагнозата. Каза, че Корпуса разработва обещаващо ново лекарство, което може да помогне на Иви, ако й го дадат… при условие, че дойда тук за трийсет години. Болестта беше много напреднала и Иви се мъчеше ужасно, Пиа. Бях готова да опитам и да направя всичко! Дори… дори да издържа онзи ужасяващ тест. Но и при това положение не минава и ден, през който да не ми се иска да имаше друг начин, да имах избор… Толкова много ми напомняш на нея. Преди да се влоши, беше любопитна като теб. Затова исках да ти помогна. Беше почти като… почти като да видя каква би била Иви, ако не беше болестта й.

Сякаш са напъхали памук в гърлото ми. Не мога да й кажа, че сестра й е мъртва. Може би щях, ако не беше надеждата в очите й… тя е като нож в сърцето ми и просто не мога да обърна острието му към леля Хариет.

За първи път разбирам защо чичо Антонио се опита да скрие от мен истината за Имортис. Истината може да прониже и унищожи дори и най-неразрушимите от нас.

Внезапно чуваме стъпки по коридора, притискаме се към стената и затаяваме дъх. Който и да е, отминава бързо лабораторията и не отваря вратата — този път.

— Продължавай — казвам на леля Хариет. Знам, че нямаме много време, но трябва да чуя цялата история. Иначе може би никога няма да успея да й простя.

— Когато ти казаха, че си преминала своя финален тест — продължава леля Хариет, — видях себе си, изправена пред същото решение, жертваща душата си по същия начин и си помислих, че само ако можех да те спра, да те спася по някакъв начин от това да направиш същата грешка, бих изкупила греха си. И за момент си помислих, че съм успяла. Но после Паоло сглоби пъзела. Досети се, че аз съм била тази, която ти е помагала да се измъкваш навън и заяви… заплаши, че ще каже на Щраус. И тогава Иви нямаше да бъде лекувана и… все още имах този коз, Пиа и знаех, че с него мога да им докажа, че продължавам да съм отборен играч. Че продължавам да съм аморалният им учен. И го направих. Дадох им каквото искаха. Върнах си доверието им и спечелих живота на сестра си. И унищожих малкото човечност, която бях успяла да си възвърна късче по късче. А ти, мила Пиа, ти попадна под кръстосания огън. Съжалявам. Наистина, ужасно съжалявам. Но ако имах шанса да се върна назад…

Съсипана, гледам как започва да плаче.

— Щеше да постъпиш по същия начин. Знам. Сега разбирам, лельо Хариет. — Връщам й снимката с надеждата Щраус да бъде изядена от анаконда. — Чичо Антонио и Ейо са притиснати от хората на Тимоти. Трябва да стигна до тях и да излезем от Литъл Кейм. Ще ми помогнеш ли?

Тя се вторачва в мен, подсмърчайки, а червената й коса й придава вид сякаш главата й е експлодирала. Кимва.

— Ще видя дали хоризонтът е чист и ще ти дам сигнал.

Не ме поглежда в очите, а мига и ги бърше. После излиза.

След по-малко от секунда вратата се отваря и тя влиза обратно с насочена към главата пушка.

Тимоти. С подкрепление от десетина въоръжени мъже. Сред тях са Джейкъб, Сергей и дори баща ми. Чичо Уил държи пушката си така, сякаш е змия, която се кани да го ухапе и ме гледа с големи уплашени очи.

— Достатъчно, Пиа — казва Тимоти и включва осветлението. — Хайде ела с нас. Нека разрешим този спор.

Поглеждам към него, поглеждам и към другите, към намръщения Джейкъб и гневния Сергей, и си мисля само за едно нещо.

Мравки.

Терариумът е точно зад гърба ми, а до мен има стол. Плъзвам поглед от стола през терариума до чичо Уил. Той явно разбира какво си мисля, защото става много, много блед.

— Пиа, не!

Но аз вдигам стола, завъртам го и чупя стъклото. Мравките се изливат като черна вода. Поглеждам право към Тимоти и се усмихвам.