— Значи — казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, — това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? — Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния с проби от слюнка хладилник.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора…

— Свръх какво?

— Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.

— Не съм мършава — казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.

— Да, да. — Тя махва с ръка пренебрежително. — Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?

Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.

— Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. — След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.

По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.

— Извинявай, Пиа. Аз просто… — Едва не започва отново, но се овладява. — Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова…

— В това, което казах, няма нищо лошо.

— Не, не.

Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.

— Бих искала да престанеш.

— С кое?

— Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.

Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.

— О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб. Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.

По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.

— Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.

— Така ли? — Тя накланя глава. — Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.

Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:

— Какво е Сан Франциско?

— Какво каза? — пита друг глас.

И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:

— Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!

Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.

— Разбира се, че не правех това, млада госпожице! — И отново се обръща към чичо Паоло. — Не й разказвах!

— Доктор Фийлдс — казва той студено, като все още ме наблюдава, — може ли да поговорим в кабинета ми?

Тя изпъшква и вдига ръце.

— Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми малко въздух!

— Доктор Фийлдс, ако обичате. — Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.

— Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.

— Тя неприятности ли си има? — питам.

Погледът му става още по-студен.

— Моля те, отиди си в стаята.

Е, сега вече съм просто бясна.

— Не!

— Пиа. В стаята си. Моля. — Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.

Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.

— Добре — тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.

В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен.

Била съм извън оградата само веднъж. Бях на седем и беше ден за доставка. Портата се отвори, камионите влязоха, а аз се изстрелях навън. Тринайсет крачки. Толкова успях да направя, преди чичо Тимоти да ме сграбчи като торба с банани и да ме хвърли обратно зад оградата. Поне петима души ми се караха, а всички поучителни лекции съдържаха страховити истории за хора, изгубили се в джунглата и погълнати от анаконди. Не ми отне много време, за да осъзная, че момиче, което не може да кърви, все пак може да бъде погълнато цяло. Излишно е да казвам, че не повторих.

Но докато се взирам през прозореца в тъмносиньо-зелените сенки на дъждовната гора, си мисля за онзи ден и онези тринайсет крачки. Разстоянието от стъклената стена на спалнята ми до оградата също е около тринайсет крачки.

— Пиа, време е за вечеря! — вика майка ми от всекидневната.

Разтърсвам се, за да се върна в настоящето и тръгвам с нея към трапезарията. Все още е малко рано, затова помещението е почти празно. Благодарение на доставката имаме пържоли и скариди. И двете са рядка гощавка и аз обикновено първа се хвърлям към такива ястия. Но сега не мога да спра да мисля за онзи ден, в който почти стигнах до джунглата. Мисля си за вълнението и еуфорията, които ме обзеха през тези тринайсет крачки свобода, и споменът, сякаш от вчерашния ден, ме оставя с чувството за натрапчива празнота, която храната не може да запълни.

Един от учените седи на масата в ъгъла и с майка ми отиваме при него. Наричам го чичо Уил, но бих могла да го наричам и татко — защото това е баща ми. Не го виждам често. Живее в общежитията с останалите и прекарва почти цялото си време скрит в лабораторията си. Там изучава насекомите, които чичо Антонио събира в джунглата. Чичо Уил е луд по буболечките.

И двамата с майка ми са родени в Литъл Кейм, както и техните родители и родителите на родителите им. Всяко поколение от семейството ми е по-силно от предишното в резултат на усвояването на елизиума в генетичния му код. Родителите ми имат необичайно висок коефициент на интелигентност и притежават почти перфектна имунна система, но клетките им вече са започнали да стареят — докато с моите това никога няма да се случи. Според изчисленията на чичо Паоло, основани върху наблюденията на различните безсмъртни животни в Литъл Кейм, щом навърша двайсет години, клетките ми ще продължат да се регенерират, вместо да започнат да стареят както тези на обикновените хора. Ще остана млада завинаги.

За разлика от чичо Паоло, чичо Тимоти, чичо Джейкъб и останалите, които са дошли в Литъл Кейм от външния свят, моите родители — както и чичо Антонио, — са родени в комплекса и са прекарали тук целия си живот. Те са получили образованието си от учените, както ме обучават сега и мен, и имат свои роли в Литъл Кейм, които някога са били изпълнявани от учени, доведени от външния свят.

Чичо Паоло веднъж ми разказа, че учените се надяват да открият начин да създават безсмъртни, без да се налага да прибягват до органично възпроизвеждане. Преди четирийсет години започнали да използват ин витро оплождане. Което, както изглежда, направило целия процес по-плавен. Но докато не открият начин да отглеждат ембриони извънутробно, в Литъл Кейм ще продължава да има майки.

Радвам се, че поне засега не са намерили начин да възпроизвеждат бременност. Харесва ми да знам, че съм родена от истински, дишащи човешки същества, а не в някоя епруветка в лабораторията. Макар и никога да не съм познавала бабите и дядовците си, имената им са в родословието, което показах на доктор Непохватка. Моят произход. Моето родословно дърво.