— Къде е онази доктор Фийлдс? Не прилича на човек, който би пропуснал парти.

— Тук съм — казва някой, обръщам се и виждам, че е застанала зад мен. Облякла е много тясна червена рокля, която започва ниско и завършва високо. Краката й са дълги и носи червени обувки на страшно високи токове, с които аз бих паднала по лице, но тя се придвижва около мен с лекота.

— Може ли един танц? — пита тя.

Взирам се в нея, докато чичо Антонио накрая казва:

— Хм. Да, с удоволствие.

Той слага ръка на кръста й и я придърпва към себе си. Тя се засмива и нагласява ръцете му така, че да води танца. Трябва да призная, че когато танцува, не е никак непохватна. Отивам до масата, наливам си чаша пунш, облягам се на бразилския орех и гледам как двамата се въртят в кръг. Луничавият лаборант Оуенс стои на няколко метра от мен и запелтечва нещо, което звучи като покана за танц, но аз сбърчвам нос към него и поклащам глава. Танц с Оуенс? Виждала съм го да си чопли носа, когато мисли, че никой не гледа и няма начин да позволя да ме докосне.

Той се изчервява и започва съсредоточено да си играе с радиото.

Чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват като пламъци близнаци. Не съм сигурна дали ми е приятно да танцува с нея, но все едно те са изумителна гледка. Забелязвам, че и други им се възхищават. Има нещо между двамата, което не мога да назова, светлина в очите им, когато се погледнат. Не е светлината, която виждам в очите на майка ми, когато погледне баща ми. Мисля си за Алекс и Мариан и се чудя дали не е любов.

Любовта не е нещо, което чичо Паоло и другите учени поощряват, макар че дори те не могат да спрат флиртовете, които се случват между някои от по-младите членове на Литъл Кейм. Спомням си какво ми каза веднъж чичо Паоло за любовта:

— Тя е феномен, Пиа, но е опасна. Виж например Алекс и Мариан. Любовта те прави слаб. Разсейва те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

— Коя цел? — попитах.

— Новата раса. Всичко е заради нея, Пиа. За мен и теб тя е всичко. Другите… те могат да си играят на любов и романтика. Но ние двамата имаме работа за вършене и не можем да си позволим да бъдем разсейвани.

Тогава се почудих дали това не е причината да няма момчета на моята възраст в Литъл Кейм. Оуенс е може би най-младият човек освен мен, а сигурно е на почти трийсет. Пристигнал е в Литъл Кейм като едва прохождащо дете, заедно с баща си Джейкъб Оуенс, един от биолозите ни, и за мен винаги е бил слабо, луничаво момче, което си чопли носа и през повечето време играе покер с пазачите. Няма опасност да ме разсее.

Докато наблюдавам как чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват и се смеят, се чудя дали не са влюбени. При тази мисъл, кой знае защо, се натъжавам… и малко завиждам. Странно. Любовта не е нищо друго, освен повишени нива на допамин, норепинефрин и други химически вещества. Но начинът, по който светва лицето на чичо Антонио, докато танцуват… Чудя се какво ли би било да се чувствам така. Да позволя на химическите вещества на романса да надделеят поне замалко.

После си спомням, че съм безсмъртна и че тялото ми не функционира като телата на всички останали. Кой знае дали изобщо мога да изпитвам любов?

Докато гледам втренчено танцуващите хора, си пожелавам тази нощ да продължи завинаги. Всички са изпълнени с необичайна за Литъл Кейм жизненост и по лицата им има повече усмивки, отколкото съм виждала някога. И все пак, докато ги наблюдавам, съзнавам по-силно от всякога, че не съм като тях. За тези смъртни хора рождените дни са един вид обратно броене към края, тиктакащ часовник на намаляващия живот. За мен рождените дни са резки в безкрайната линия на времето. Ще се уморя ли някой ден от партитата? Ще изгуби ли рожденият ми ден смисъл? Представям си как след векове, може би на 300-ия си рожден ден, ще си спомням седемнайсетия. Как би било възможно да бъда щастлива, като си спомням светлината в очите на майка си? Бързината на стъпките на чичо Антонио, когато танцува? И как баща ми стои отстрани и се усмихва загадъчно и разсеяно?

Сцената се променя и размива във въображението ми. Тези хора, които познавам през целия си живот, изчезват като изметени с невидима метла. Дворът е празен и гол, покрит с гниещи листа. Представям си Литъл Кейм изоставен — всички са мъртви и вече ги няма, а в сенките съм останала само аз.

Завинаги.

Не. Няма да се случи така. Никога няма да бъда сама, защото с мен ще има и други безсмъртни. Ще имам някой, който ще ме гледа така, както чичо Антонио гледа Хариет Фийлдс, само че ще ме гледа така през вечността. Стомахът ми се свива от копнеж. Искам да изтичам при чичо Паоло и да поискам да ми каже тайната на Имортис, да го помоля да започне процеса по създаването на „господин Перфектен“. Мисля си за петте поколения, които ще са нужни преди той да се роди и изпитвам желание да крещя. Искам го сега. Искам някой, който да ме гледа в очите и да разбира всичко в тях.

За да се разсея, тръгвам да търся още пунш. Няма никой при масата с храната, всички са на дансинга. Намирам празна чаша, наливам си и се оглеждам. Чудя се дали да не се включа пак в танците, но вълнението ме е напуснало и ме обзема меланхолия, от която не мога да се отърся.

Изглежда никой не забелязва, че не танцувам. Оставям рязко чашата и се измъквам незабелязано. През градините се насочвам към менажерията. Дългата ми рокля докосва цветята, докато вървя, затова вдигам полите й до колената си.

Менажерията е тъмна, а не искам да събуждам Мърморко и той да започне да крещи, затова търся слепешком и накрая намирам електрическото фенерче, което чичо Джонас държи върху варела с храна за папагалите.

Минавам тихо покрай клетките, следвайки лъча на фенерчето. Няколко птици изчуруликват към мен, а бременната оцелотка Джинкс надниква от високия клон, на който обича да спи. Очите й приличат на жълти фенери.

Алай е буден, сякаш ме е очаквал. Отварям вратата на клетката му и влизам. Закачам фенерчето на стената, сядам до ягуара и обвивам ръка около врата му. Той отърква глава в мен — изглежда допирът с гладката коприна му е приятен.

— Намерих те — чувам глас в тъмното.

Доктор Непохватка е. Влиза без колебание в клетката и сяда срещу мен. Събува обувките с високи токчета с пъшкане и кръстосва крака.

— Не знам кой идиот е решил, че трябва да избираме между красотата и удобството, но изпитвам желание да забия този ток право в окото му.

Не казвам нищо, а само я наблюдавам предпазливо, както мишката следи оцелот.

— От друга страна, сигурно не всички трябва да правим този избор. Представям си, че ти би изглеждала страхотно и в палмови листа, захванати с тиксо. — Тя прави нацупена физиономия. — Изобщо не е честно. На повечето от нас се налага да работим върху външния си вид.

— Какво правиш тук?

Тя вдига вежди.

— Хей, спокойно. Исках само да ти дам подаръка.

Забелязвам пакетчето, което държи.

— О, да. Подаръци.

— Ако има нещо, което никога, никога не бива да забравяш, то това са подаръците. — Тя ми го подхвърля. Никой друг не би успял да го хване, но вдигам автоматично ръце и го улавям във въздуха.

— Не съм забравила — казвам й и въртя пакетчето в ръце. — Какво е?

— Не е пепелянка, нито отровна жаба, ако това питаш. Боже мой, дете, хайде отвори го. Преди някой да ни е намерил.

— Защо? Тайна ли е?

Тя прехапва устни, преди да ми отговори.

— Да… нещо такова. Вероятно не би искала твоя чичо Паоло да те завари с него.

Това събужда интереса ми. Пакетчето е увито с обикновена бяла хартия, завързано е с връвчица и го разопаковам за секунди. Вътре има голям лист хартия, прегънат много пъти.

— Какво е това? — питам отново.

— По-добре не го разгъвай тук — сгъвала съм го с часове, за да го докарам до тази големина. И каквото и да правиш, не го отваряй пред всички! Ще си изгубя договора, кариерата и хубавата заплата, ако разберат, че съм ти го дала аз. Така че животът ми в известна степен е в твоите ръце, госпожичке. Ще съм ти благодарна да не го изхвърляш в най-близката кофа за боклук.