Отивам до прозореца и опирам длани в стъклото. Перфектна вечер за перфектно парти. Поглеждам през балдахина от дървета и виждам ясно звездно небе. Пълната луна свети над памуковите дървета и палмите, но листата и лианите са толкова нагъсто, че лъчите й почти не достигат земята. Все пак виждам едно място, където блед сребърен лъч прониква през балдахина и обагря по-ниските клони. Светлината танцува по листата и си проправя път през храстите — лунна пътека, невидима през деня. Ако бях пеперуда, щях да последвам тази пътека към сърцето на джунглата, може би дори до Долината на Фолк, където расте елизиумът.

За миг не желая партита, торти и рокли. Тези неща ненадейно започват да ми изглеждат кухи и глупави. Вместо това искам да извървя сребърната пътека до края й и никога да не поглеждам назад. Притискам ръцете си към студеното стъкло, взирам се в джунглата и се чудя какви ли тайни се крият в сенките й.

Внезапно забелязвам движение. От храсталака изниква коати и се приближава към оградата. Дългата му черна опашка сочи право към небето. Души оградата и за момент изпадам в ужас, че ще я докосне и ще го удари ток. Електрическите импулси са на всеки 1,2 секунди и са с напрежение, достатъчно само да възпре неканени гости, но малко животно като коати би могло да пострада сериозно. То обаче явно надушва опасността, защото разтърсва глава и се обръща назад.

Изчезва в листата и моето умопомрачение си отива с него. Засмивам се високо на собствените си налудничави мисли — сериозно, да избягам в джунглата през нощта? — и се разбързвам за своето парти.

В средата на Литъл Кейм има градина. Една голяма част е отделена за отглеждане на зеленчуци и плодове, но останалата се състои от алеи, изкуствени езерца и цветни лехи. Усещам аромата на орхидеите още преди да стигна в градината. Те ухаят най-сладко вечер, за да привличат нощните пеперуди, които разнасят прашеца им из джунглата.

Там ме чака тълпа. Щом ме виждат, започват да подвикват, а аз се разсмивам при вида им. Повечето мъже са с костюми, които са донесли преди години с идването си в Литъл Кейм и съм сигурна, че ги обличат за първи път оттогава. Всичките са измачкани или не са им съвсем по мярка. Някои, включително баща ми и чичо Паоло, са в смокинги, които сигурно чичо Тимоти им е донесъл от външния свят. Майка ми е облякла сребриста рокля, а в косата й има орхидеи. Тя изобщо не прилича на сериозната, строга жена, която обикновено обикаля наоколо по тениска и шорти. Досега не съм осъзнавала колко е красива. Няколкото бръчици на лицето й сякаш са изчезнали и тя се усмихва и държи чичо Паоло за ръка.

Щом ме вижда, тя пуска чичо Паоло и протяга ръце към мен.

— О, Пиа! — Пръстите й докосват изящните ръкави на роклята. — Я се завърти да те видя.

— Защо? Нещо лошо ли има? — питам аз и бавно се завъртам. Майка ми винаги ще намери някаква грешка.

Но когато се обръщам пак към нея, в очите й не виждам презрение, а сълзи. Оставам с отворена уста. Сълзи? Майка ми? Нечувано.

— Добре ли си? — питам несигурно аз.

Тя се усмихва.

— Толкова си пораснала, Пиа. Седемнайсетгодишна. — Изведнъж, сякаш моментът вече не е достатъчно странен, тя ме дърпа към себе си и ме прегръща. Прегръдка. Последния път, когато ме прегърна, още не можех да ходя. Замръзвам от учудване, после бавно отвръщам на прегръдката. Поглеждам през рамото й към чичо Паоло и той ми отвръща със също толкова учуден поглед.

Когато майка ми ме пуска, ме обзема топло чувство. Може би не я познавам така добре, както си мисля.

— Хайде, Пиа — казва тя. — Партито ти те чака.

Навсякъде из градината са запалени факли. Пламъците им се люшкат и извиват — десетки мънички оранжеви и бели танцьори, които създават с телата си беззвучна огнена музика. За момент съм хипнотизирана и изпитвам силно желание да затанцувам с тях. Факлите са разточителство, специален подарък, за който не съм молила. Когато в Литъл Кейм се стъмни, оставяме възможно най-малко светлина. Чичо Тимоти веднъж ми каза, че външният свят има очи в небето — сателити, изстреляни високо в небето, откъдето наблюдават всичко под себе си. През деня сме скрити под многото палми, памукови дървета и капирони, растящи между сградите. Но нощем светлината би се виждала дори през гъстия им балдахин.

— Пиа, изглеждаш прекрасно — казва чичо Паоло и ми подава чаша пунш. — Седемнайсет години — добавя той и вдига чашата си. Всички последват примера му. — Седемнайсет години на съвършенство, Пиа. Повечето от нас помнят деня, в който ти се роди, помнят какъв незабравим момент беше. След време рожденият ти ден ще се празнува не от малка компания като тази, а от целия свят. — Очите му засияват на светлината на факлите. — Денят на твоето раждане отбелязва нова ера в човешката история и някой ден цяла раса от безсмъртни ще ти отдава почит. Но нека помним, че всичко започна тук. Всичко започна от нас. — Той обръща поглед към хората на Литъл Кейм и сочи с ръка. — Всички ние сме част от това. Ние променихме хода на историята, приятели мои, но най-важното от всичко… — той отново се обръща към мен и ме хваща за ръката, — най-важното е, че ние самите бяхме променени. От теб, Пиа. От бурния неугасим огън, който гори в теб. Честит рожден ден.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.

— За Пиа! — казва той.

— За Пиа! — повтарят останалите в хор и после всички пият.

— Сега — казва чичо Паоло, — ела да видиш тортата си.

Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове — юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички — донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.

Огромна е — три реда розова и бяла глазура, водопади от тъмнолилави орхидеи и — не мога да не се ухиля — разноцветни „Скитълс“. Ахвам и плясвам с ръце, изгубила дар слово от възторг. Останалите също започват да ръкопляскат, а готвачът Жак се покланя дълбоко, преди да започне да сервира.

Получавам първото парче и се захващам с него. Вкусвам го и се мъча да ям по-бавно, за да се насладя на всяка хапка. Лайм, ванилия и сметана… Заклевам се, че никога няма да ям нищо друго — нищо не може да се сравни с това!

— Честит рожден ден, Пиа! — провиква се някой зад мен и всички повтарят тези думи след него. Родителите ми ме прегръщат, после чичо Антонио и чичо Паоло, леля Бриджид, която управлява медицинския център, леля Ненин, пазачът на менажерията чичо Джонас, старият чичо Смиди, който без да иска си слага бастуна на крака ми, а след тях и още десетки други. Всеки иска да ме прегърне, дори тези, с които говоря рядко — хората по поддръжката и лаборантите.

Чичо Антонио започва да мърмори и ме издърпва от всички точно когато водопроводчикът Мик с широка усмивка пристъпва напред за прегръдка. Той ни се разкрещява възмутено, но чичо Антонио не му обръща внимание и ме повежда към широката, покрита с плочки площадка, на която обикновено слагат маси за хранене навън. В средата расте огромен бразилски орех — стволът му се издига на трийсет метра, а короната му е като огромен чадър. Около него горят факли, а в основата му седи слаб, покрит с лунички лаборант със сиди плейър в ръце. Изглежда позаспал и чичо Антонио го ритва по крака.

— На рожден ден сме, Оуенс! Пускай музика или ще те изпратя цял месец да чистиш менажерията!

Оуенс бързо натиска едно копче и от двете големи тонколони се разнася музика. Мисля, че този вид музика се казва джаз. В Литъл Кейм не слушаме много музика. Чичо Паоло казва, че ни е чужда и ни отвлича от истинската ни работа. Музиката изпълва слуха и вените ми и дори пламъците на факлите като че ли се полюляват в такт с нея.

— Може ли един танц? — пита чичо Антонио и се покланя ниско.

Смея се.

— Не мога да танцувам!

— Нека ти покажа! — Той ме завърта в кръг и аз не мога да спра да се кикотя, толкова е глупаво. Но след малко към нас се присъединяват и други и вече не се чувствам толкова глупаво. Майка ми танцува с чичо Паоло и после с баща ми. Леля Бриджид танцува с чичо Джонас. Готвачът танцува с перачката. Скоро почти всички танцуват, но внезапно осъзнавам, че някой липсва.