— Перфектен е този — прошепва чичо Антонио, — който постъпва перфектно.

Почти се засмивам, защото това звучи като клише, но той ме гледа толкова тържествено, че се сдържам.

— Както и да е — казва той, — ако си толкова перфектна, Катеричке, той защо продължава да те подлага на тестове?

— Това не е честно и ти го знаеш.

— Хрумвало ли ти е някога… — Той спира и поклаща глава.

— Какво? Какво да ми е хрумвало?

Той се оглежда през рамо, преди да ми отговори.

— Сещаш се. Да не издържиш някой тест.

— Да се проваля нарочно? Защо? Просто за да не правя повече тестове?

Той размахва ръце, сякаш за да ми каже „точно така“.

— Не, чичо Антонио, защото тогава никога няма да бъда допусната в екипа Имортис. Никога няма да разбера как са ме направили такава, каквато съм. — И никога няма да участвам в създаването на други като мен. — И ти знаеш, че няма да науча тайната на безсмъртието, преди да стана част от екипа. Освен… — дарявам го с окуражаваща усмивка — … ако ти не искаш да ми я кажеш?

— Пиа, недей — въздъхва чичо Антонио.

— Хайде. Кажи ми. Знам всичко за елизиума… но не и за катализатора. Как се прави Имортис?

— Знаеш, че няма да ти кажа нищо, затова престани да питаш.

Поглеждам го внимателно, но когато реши, той може да бъде точно толкова непроницаем, колкото и чичо Паоло. След миг сме пред менажерията, но вместо да влезем вътре, аз спирам и се втренчвам във вратата.

— Какво има? — пита чичо Антонио.

Поглеждам надолу към врабчето. То е прибрало крила в дланите ми и главата му е необичайно неподвижна. Мъничкото му сърце тупти, но толкова слабо, че едва го усещам.

В този момент изведнъж откривам, че не ме интересува дали ще стана перфектен, послушен учен. Поддавам се на неразумен импулс и сигурно след малко ще съжалявам, но разтварям ръце, вдигам нагоре врабчето и нежно го изтласквам във въздуха. Изненадано и объркано, то спуска крачета, преди да разпери криле. След това полита в небето, издига се високо над покрива на менажерията и изчезва в притъмняващото небе.

На следващата сутрин се събуждам от гръмотевица.

Над мен клоните на дърветата се превиват от силния вятър и светкавици лумват през секунди, като горещи бели клони на някое по-голямо небесно дърво. Тътенът е толкова дълбок, че го усещам с цялото си тяло.

За момент лежа в леглото си и гледам. Обичам гръмотевичните бури. Обичам суровата непредвидима сила, която разрязва въздуха и разтърсва джунглата, като изгаря границата между земята и небето. Светкавицата изпълва стаята с взрив от светлина и бледата ми кожа изглежда още по-бяла. Навън лианите по дърветата се движат като змии.

След няколко минути се измъквам от леглото и се отправям с прозявка към банята. Докато си мия зъбите, светлините над огледалото ми примигват. Бурята сигурно е повредила захранването, но не обръщам внимание. Изглежда всяка гръмотевична буря го изважда от строя за петнайсет минути, докато Кларънс включи аварийните генератори. В чекмеджето си за всеки случай държа фенерче на батерии, но навън е достатъчно светло, така че то не ми трябва.

След като се изкъпвам и обличам, бягам до трапезарията и си взимам геврече и банан от кухнята. Вече не вали, но облаците са толкова много, че едва ли ще е за дълго. Захапвам гевречето, докато си беля банана и тръгвам към гимнастическия салон. Имам време за няколко километра на бягащата пътека преди урока с чичо Антонио.

Основната задача на чичо Антонио е моето обучение. Всеки ден редуваме предмети по съставената от чичо Паоло учебна програма. Вчера след теста на Уикам дойде ред на математиката (учихме комбинаторика — лесно!). Днес е микробиологията. Утре може да е ботаника, биомедицина, зоология, генетика или някоя друга от различните научни области на жителите на Литъл Кейм. Всъщност чичо Антонио ме обучава само през половината време. Останалите ми учебни занимания са със самите учени, а той следи напредъка ми и го докладва на чичо Паоло в края на всяка седмица.

Когато влизам, салонът е празен. Започвам да бягам, звукът от маратонките ми и бръмченето на пътеката отекват в празното помещение, а аз се мъча да не мисля за вчерашния експеримент. Майка ми ми е казвала, че е най-добре след всеки тест на Уикам да продължавам напред. Да гледам напред, а не назад.

За да не се връщам към миналото, мислено пробягвам по днешния си график. Два часа с чичо Антонио. Обяд. Още пет часа учене. Вечеря. Рисуване с чичо Смиди. Още няколко километра тичане. Плуване. Четене. Сън.

Чудо е, че успявам да свърша всичко, но дори и да ми оставаше свободно време, чичо Паоло щеше да намери с какво да го запълни. Той казва, че умът е мускул като всеки друг и ако спреш да го използваш, от това само ще стане слаб и бавен. В Литъл Кейм има какво да се прави. Има гимнастически салон, басейн, библиотека, пълна с книги по математика и естествени науки, игри като шах и табла. Винаги в някоя лаборатория се провежда интересен експеримент и учените никога не ме спират да гледам и дори ми позволяват да помагам. Има менажерия с животни, които постоянно се нуждаят от хранене, почистване, упражнения и внимание.

Светлините отново примигват и лентата на пътеката потръпва. Предвиждайки забавянето, и аз забавям ход, а когато електричеството се възстановява, забързвам отново и лентата продължава да се движи равномерно.

Хвърлям поглед към екрана на пътеката. Деветнайсет километра. Не е зле за половин час, макар че обикновено съм по-бърза. Натискам бутона за спиране и вместо да изчакам пътеката да забави, прескачам перилата и се приземявам на покрития с плочки под. Избърсвам няколко капки пот от челото си. Завалява, но успявам да стигна до стаята си, преди дрехите ми да се намокрят.

Докато чакам чичо Антонио, подкастрям орхидеите на прозореца си. Имам десет различни вида, всеки от които е специално култивиран за мен от чичо Паоло. Той обича да се занимава с ботаника през свободното си време. Една от орхидеите, която той кръсти Epidendrum aureus, е генетично обработена да бъде единствена по вида си.

„Напълно уникална, точно като теб — каза ми той, когато ми я даде преди три години. — И виждаш ли? Специално проектирах тези златни петънца. Така изглежда почти като елизиум“.

Това е чичо Паоло, какъвто го познавам най-добре. Безстрастният учен, който пъха птички в електрически клетки, е по-рядка негова страна, на която се възхищавам заради хладния разсъдък и обективност, но се радвам, че невинаги е такъв.

Навън облаците се разнасят и вече няма гръмотевици, отекващи в стъклените стени. Бурята е отминала. Слаби слънчеви лъчи пропълзяват през дърветата и сякаш изпитват неудобство, че толкова дълго ги е нямало.

Става време за урока с чичо Антонио. Бързо напръсквам орхидеите с разреден разтвор от калий, калций и азот, после грабвам чантата с учебниците и тръгвам по коридора, като в движение прибирам косата си на опашка. Гладка е като вода в ръцете ми. Имам правата тъмна коса на майка си, макар че тя подстригва своята късо. Спирам пред кухнята, хващам се за рамката на вратата, залюлявам се и влизам вътре със скок. Майка ми седи на кухненската маса и прави изчисления.

— Имам урок при чичо Антонио.

Тя вдига очи. За един кратък момент виждам как по лицето й преминава гняв, а после чертите й се изглаждат и възвръща обичайното си самообладание. Не й обръщам внимание — тя винаги се ядосва, когато я прекъсвам.

— Не забравяй, че имаш месечен ЯМР с Паоло този следобед.

Накланям глава на една страна и се мръщя.

— Да забравя? Аз?

Тя или чичо Антонио могат да забравят, но не и аз. Аз никога не забравям нищо.

— Да — казва тя и ме оглежда от глава до пети. — Точно така. Ти си перфектна.

Махвам й с ръка, излизам и усещам внезапна студенина над носа си, точно между очите. От всички в Литъл Кейм майка ми е единствената, която никога не се усмихва, когато казва това.