— Тогава защо не я доведе в Литъл Кейм? А също и Ейо? — Колко различен щеше да е животът ми, ако бях израснала с приятел. А майката на Ейо можеше да е още жива.

Внезапно осъзнавам иронията. Ако инцидентът не се беше случил, чичо Антонио щеше да е баща на моя безсмъртен господин Перфектен. Вместо това е станал баща на Ейо. Но Ейо не може да ми е… или може? Обмислям нашата почти целувка и сърцето ми прескача.

— Не можех да ги доведа тук — отговаря ми чичо Антонио. — Беше твърде… Имах си своите причини. Пиа, трябва да ми обещаеш да не се връщаш там. Повярвай ми. Ако те бяха хванали… щяха да те лишат от много повече от една вечеря. Това не са хора, с които можеш да си играеш, Пиа. Те са настървени да получат каквото искат и съдбата на всеки, който застане на пътя им, е просто пренебрежима загуба.

Сещам се за разговора си с чичо Паоло преди малко, за Лаборатории Б и за заплахите на Виктория Щраус да смени екипа Имортис и усещам, че чичо Антонио може би е прав. Това сериозно ме безпокои.

— Обещавам… — … да отида пак там. Стотици пъти. Толкова, колкото трябва… Може да стана всичко, което чичо Паоло иска от мен, но ще се връщам при Ай’оа само за да си напомням, че продължавам да бъда човек.

— Как излизаше, без да те видят? — питам с любопитство.

— Не е нужно да знаеш.

— Хубаво. Аз споделих с теб тайната си. Честно е и ти да споделиш с мен своята.

Цупя се, но не ми пука.

— Пиа.

— Извинявай.

Рано или късно чичо Антонио ще отиде при Ай’оа, най-малкото за да предупреди Ейо да не идва да ме търси. Когато тръгне да излиза, ще го проследя. А след днешния ми разговор с чичо Паоло, усещам, че той ще прекрати „заниманията“ ми с леля Хариет и така ще сложи край на прикритието на отсъствията ми. Обещах на Ейо, че ще се върна, което означава, че ми трябва нов път навън.

Ето как ще си открия такъв.

Той излиза късно през нощта.

Наистина ли вярва, че ще спазя обещанието си да не се връщам при Ай’оа? Ако е така, значи учените са се провалили с гръм и трясък в създаването на интелигентност над средната в обектите с елизиумски гени.

Наблюдавам го от разстояние цял ден. Тръгвам след него още когато става от масата, като казвам на леля Бриджид и леля Ненин, които седят до мен, че трябва да си легна рано. Надявам се, че това е достатъчно, за да обясни отсъствието ми на басейна тази вечер и се измъквам след чичо Антонио.

Отбива се в общежитието, където е стаята му и го изчаквам на стълбището да се върне. Сложила съм огърлицата, която Ейо ми подари, но съм я скрила под тениската. Сега я изваждам отгоре и държа каменната птичка в ръка, докато чакам. Гладките й очертания вече са ми добре познати.

След няколко минути чичо Антонио излиза, облечен в тъмни дрехи. Оттук нататък лесно го държа под око. Многото дървета в комплекса ми предоставят отлично прикритие, докато го следвам като сянка.

Той няколко пъти поглежда назад, но рефлексите ми ме предупреждават навреме. Усещам всеки път, когато се кани да обърне глава и се скривам зад дърво или храст, преди да ме види. Чичо Антонио влиза в сградата, в която се намират електрическите генератори. Изчаквам няколко секунди и се вмъквам тихо след него.

Помещението е осветено от червени светлини, защитени с жълти решетки по стените. Генераторите са огромни цилиндри, които работят денонощно и осигуряват електричество за целия комплекс. Дори и да се разкрещя, чичо Антонио няма да ме чуе от бученето на турбините. Трябва ми само минута, за да го открия — намира се зад ъгъла, в тъмното, пред метален шкаф.

Чувам трясък и продължително стържене — той мести шкафа настрани. Зад него има не стена, а врата, която едва се вижда в сенките. Ниска е, стига ми едва до кръста. Чичо Антонио я отваря и изчезва вътре, после пак се показва и издърпва шкафа на мястото му.

Страхотно. Шкафът изглежда тежък. Но трябва да опитам, защото иначе рискувам да не видя никога повече Ай’оа. Изчаквам няколко минути, за да дам преднина на чичо Антонио. Изръмжавам, напрягам се, ругая и избутвам шкафа, докато се разкрива достатъчно място, за да се мушна и аз. Трябва ми още малко време да намеря дръжката на вратата, а после да преместя обратно шкафа.

Свършвам и, колкото и да съм издръжлива, усещам умора и се налага да спра и да успокоя дишането си. Сериозно, толкова трудно ли щеше да бъде да ме направят свръхсилна, както са ме направили свръхиздръжлива? Решавам, че щом стана част от екипа Имортис, ще превърна в приоритет изнамирането на начин за генетично увеличаване на физическата сила.

Тунелът е влажен и мръсен и само интуицията ми ме води в мрака. Побиват ме тръпки при мисълта за змии, но продължавам бързо напред. Дали чичо Антонио е изкопал този тунел? Или е тук от години, още от строежа на Литъл Кейм? Може би параноичният страх на доктор Фолк, че комплексът ще бъде затворен насила, е причина за съществуването на тунела. Ако е така, как го е открил чичо Антонио?

Скоро тунелът ме извежда в джунглата. Изходът е прикрит с храсти и шума, които след като излизам навън внимателно връщам на място.

Чичо Антонио не се вижда никъде, но вече не ми е нужен. Намерила съм пътя навън и оттук нататък знам накъде да вървя точно толкова добре, колкото как да стигна от стъклената къща до всяка сграда в Литъл Кейм.

Селото е тихо като през онази нощ, когато го видях за първи път сред дърветата, доведена от Ейо. Не посрещат чичо Антонио с пир. Но не би и трябвало — той е много повече част от племето, отколкото аз.

В, момента би трябвало да говори с Ейо, но къде? Ослушвам се и не чувам нищо.

Примирявам се, че ме очаква дълго и трудно търсене и започвам да бродя из джунглата около Ай’оа. Когато се озовавам на юг от селото, между къщите и реката, виждам светлина. Минавам предпазливо покрай дърветата и използвам цялата си ловкост, за да не издам нито звук. Намирам скрита сред дърветата колиба, чието съществуване никога досега не съм забелязвала. Не се вижда от селото и е напълно изолирана, което е нетипично за Ай’оа. Те се чувстват най-добре близо един до друг.

Има един малък прозорец. Сядам под него, опирам гръб до стената и се заслушвам.

— Не ме интересува — говори Ейо и се усмихвам на гнева в гласа му. И на теб ти изнасят същата лекция, а? — Искам да я видя отново. И отново, и отново.

— Не разбираш опасността, на която я излагаш, Ейо! — крещи чичо Антонио. — Невъзможно ти е да разбереш!

— Разбирам. Знам историята какво се е случило с теб, когато си се опитал да избягаш и са те хванали.

Какво?

— Това, което биха причинили на Пиа, ще е по-лошо и много по-дълго! Те не могат да рискуват да я изгубят. Мен просто искаха да накажат. Но Пиа е прекалено ценна, за да бъде рискувана. Ще я затворят, както направиха с мен, но вместо за месец, ще е за години. За години, Ейо!

Не биха го сторили. Не биха ми го причинили! — Преглъщам, но устата ми е пресъхнала — Или пък биха?

— Тя и без това живее в клетка. Каква ще е разликата?

— Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?

— Ще прескоча оградата и ще я спася.

— Не можеш, оградата е…

— Знам какво е електричество! — Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. — Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!

— Виж, синко — казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. — Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. — Гласът му става хриплив. — Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.