Устните на чичо Паоло потрепват и очите му се изпълват със силна болка. За момент ми се струва, че ще ме удари. Но той преглъща и изрича тихо:

— Това е онази жена Фийлдс, нали?

— Не…

— Тя ти пъха разни идеи в главата. Знам, че го прави. Има този навик. Ако зависеше от мен, тя никога нямаше да… Пиа. Чуй ме. — Той ме хваща за раменете и навежда глава към мен. Брадата му е пораснала — толкова дълго и упорито е работил по подготовката за гостуването на Корпуса, че е спрял да се бръсне. — Ти си перфектна. Перфектна. Не просто перфектна заради това коя си, а заради това каква си. Заради това какво означаваш за цялата си раса. Ти си върхът на човешката перфектност, мечтата на хората от хилядолетия. Няма по-велико нещо от теб, Пиа. Ти си краят на всички спорове за религията и морала. Няма правилно и грешно. Има само разум и хаос. Прогрес и регрес. Живот и смърт. Ние те създадохме по определена причина, Пиа, за прогрес и за живот. За живот. Той е най-ценното нещо от всичко и ти имаш повече от него, отколкото е имал всеки друг в човешката история.

Очите му са подивели като тези на Ейо, когато се би със змията.

Чичо Паоло започва да крещи.

— Ние ти дадохме живот, Пиа, и ние те направихме перфектна! И направихме жертви, за да го постигнем. Жертвахме живота си и световната си репутация на видни учени. Жертвахме удобството да живеем със семейства и приятели, за да работим и умрем в тази забравена от Бога джунгла. Жертвахме неща, от които повечето хора не биха си и помислили да се откажат. Извършихме — и вършим — неща, които повечето хора там навън ще обявят за грешни и лоши, само че тези хора са изключително невежи. Невежи и слаби. Но ти ще сложиш край на това. Ще донесеш разум, прогрес и живот в тъмния, умиращ свят. И ако другите могат да сочат и да крещят: „Зло!“, ние знаем — ние знаем, Пиа, — че това, което правим, е наистина най-великата и най-благородната форма на милосърдие. Ние…

Той спира задъхан и сяда обратно на стола си. Разтривам раменете си там, където ги беше стиснал. Болят ме и са студени.

— Съжалявам — прошепвам.

Той затваря очи и се потупва с пръст по носа, докато се успокои. После поглежда към мен и част от свирепостта е напуснала очите му.

— Но разбираш ли, Пиа? Разбираш ли какво ти казвам? Ти си перфектна и няма нищо по-важно от това. Някои неща трябва да бъдат жертвани по пътя, да, включително и котета. Необходимо е. Все още не разбираш, но ще го проумееш. Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова. Че разбираш важността на своето собствено съществуване и какво означаваш за човечеството. Че можеш да се посветиш на себе си и на тези, които ще дойдат след теб. Те ще гледат към теб, Пиа, защото ти си първородната безсмъртна. Един ден ще бъдеш най-възрастното същество на света. Ще управляваш всички мъже и жени като кралица, като безсмъртна богиня. И всичко това започва днес. Започва от момента, в който направиш своя избор и си кажеш: „Това е. Ще вървя напред и никога няма да поглеждам назад“. Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. — Той се изправя отново и лицето му е на сантиметри от моето. — Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли? Тогава, само тогава ще бъдеш готова.

Усещам се толкова притисната, колкото когато анакондата се беше увила около гърлото ми. Думите на чичо Паоло са като змия — красиви и страшни едновременно.

— Съжалявам, Пиа — казва той, очевидно долавяйки страха в очите ми. — Не исках да викам. Надявах се, че сама ще осъзнаеш тези неща. Но може би съм бил прекалено мек, може би съм надценил силата ти. Покажи ми колко силна можеш да бъдеш. Завърши теста.

Кимвам и след като той маха с ръка, че мога да си вървя, избягвам от стаята.

Намирам тихо място под разстлалото ниски клони хининово дърво зад стъклената къща. Коленича там и давам воля на сълзите си. Те се стичат по ръцете ми, капят по земята и оставят тъмни следи по почвата.

Какво искаш от мен? Какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че съм безсмъртна, бърза и умна? Защо трябва да съм…

Каква? Каква искат да бъда?

Отвъд морала — проехтява гласът на леля Хариет. Не каза ли тя точно това само преди няколко часа? — Точно това казах, знаеш, че е това — подиграва ми се гласът й. — В края на краищата, твоята памет е…

— Перфектна — прошепвам и изтръгвам стръкче трева. Cynodon dactylon, мисля си, докато разглеждам стройните стъбълца.

Просто трябва да го направя. Да го превъзмогна. Пентобарбиталът все още е в чекмеджето с чорапите ми и мога да го извадя за секунди. И тогава всичко ще приключи. Тревогите ми, страхът…

— Катеричке?

Извръщам лице и се опитвам да изтрия сълзите си, преди да ги види.

— Чичо Антонио!

— Добре ли си?

Обръщам се към него и не успявам да повярвам на очите си.

— Брадата ти!

Той прокарва ръка по гладко избръснатата си брада.

— Какво? Не ти ли харесва? — Той се изчервява. — Хариет каза, че предпочита да я махна.

Но не липсващата брада привлича вниманието ми, а това, което е било под нея през цялото време. Очите ми изненадано проследяват линията на челюстта му, която никога преди не съм виждала, а също и формата на устните му… и трапчинката под левия им ъгъл. Виждала съм това лице и преди. Поглеждам към кръста му за финалното доказателство… и ето го. Колан от кожа — на анаконда. Цяла минута го зяпам с блокирал ум и широко отворени очи.

— Ти си Папи! — ахвам.

Той надзърта зад рамото си, а после коленичи срещу мен с поглед, който ме изгаря също като чичо Паоло преди малко. Започвам да се уморявам от всички тези пробиващи черепа ми диви и свирепи погледи.

— Къде чу това име? — просъсква той.

Все още съм в шок. От всички учени в Литъл Кейм никога не бях предполагала… но не. Има логика. Чичо Антонио. Тихият чичо Антонио, който е трябвало да бъде баща на безсмъртен. От инцидента насам неговата задача в Литъл Кейм винаги е била неясна. Присвива устни винаги, когато някой ме нарече перфектна и очите му се натъжават всеки път, когато издържа поредния „тест“.

Усещам, че съм спечелила малка победа, защото казах на Ейо, че вероятно сама ще открия баща му. А победата дава сила. Може би именно тя ми вдъхва куража да изрека истината.

— И аз ги правя.

— Какво правиш? — Всеки момент ще избухне. Никога не съм го виждала толкова напрегнат.

— Посещенията. — Знам, че ще разбере какво имам предвид и той наистина въздъхва.

— Хариет — е единственото, което изрича.

Кимвам.

— Хариет.

— Дупката в оградата…?

— Дупката в оградата — потвърждавам. Невероятно лесно е най-после да изрека всичко, след като съм лъгала толкова дълго. Не се страхувам, че чичо Антонио ще ме издаде. Все пак двамата имаме една и съща тайна.

— Ейо?

Отново кимвам и прошепвам:

— Той ме спаси от анаконда. Беше дълга седем метра.

Този факт не го впечатлява особено. Продължава да е прекалено развълнуван.

— Пиа, не можеш… трябва да спреш. Спри да се промъкваш при Ай’оа.

— Защо? Ти го правиш.

— Аз съм… по-възрастен. Имам по-малко за губене.

— По-малко ли? — изсумтявам. — Аз съм безсмъртна. Какво могат да ми вземат? Вечерята?

— Доста по-сериозно е! — сопва се той и аз се замислям.

— Като празното крило в Лаборатории Б? — питам. — Знам, че не е изгоряло в пожар. С леля Хариет го разгледахме.

Чичо Антонио зяпва за момент.

— Ти… Пиа, моля те, обещай ми, че няма да излизаш повече.

— Ще излизам. Не можеш да ме спреш. Освен ако не ме издадеш, но тогава и аз ще те издам.

Той изръмжава.

— Колко пъти си излизала?

Вдигам рамене.

— Досега само четири. Лош си, чичо Антонио. Наистина лош. Измъквал си се навън с години. Дори си имал бебе с…

— Това не е твоя работа — казва бързо. — И за твое сведение, аз обичах Ларула.