Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.

Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?

Никога няма да се стигне дотам — казвам си, — със сигурност няма да се стигне дотам.

Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.

— Какво означава това? — питам и соча надписа.

— Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.

За да не ги видя — мисля си, защото знам, че това е причината.

— Твоят Папи снощи е бил тук?

— Идва веднъж седмично.

— Ти така и не ми каза кой е. — Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? — Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!

— Разбира се, че не — отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. — Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. — Той вдига извинително рамене. — Така е честно.

— Сигурно — въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. — Но аз ще разбера рано или късно.

— Може би — съгласява се той.

Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.

Ейо спира на върха.

— Сигурна ли си за този план?

— Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? — Спирам до него. — Предполагам… че ще се видим пак?

Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.

— Не е нужно да се връщаш там — прошепва той.

— Ейо…

— Пиа… — Ръката му се плъзва по моята до лакътя ми и аз настръхвам. — Не е нужно да се промъкваш вън и вътре така, да се криеш под коли. — Той поклаща глава и присвива гневно очи. — Ти живееш в страх от тези хора. Защо не го признаеш? Това е клетка, Пиа. Трябва да го разбереш. Сигурно го усещаш всеки път, когато поглеждаш през рамо. Виж, и сега го правиш!

Наистина гледам през рамо, но не заради думите му. А защото се взирам към мястото, къде трябва да се намира превозното ми средство към дома… и там няма нищо.

Звукът на буботещи двигатели идва откъм реката, двамата с Ейо приклякваме в папратите и гледаме как джипът преминава покрай нас. Кара го пазачът, който трябваше да ме върне в края на своята смяна, но вместо това вози двама пътници. Непознати, брюнетка и белокос мъж.

— О, не! — Няма съмнение кои са.

Корпусът.

— Подранили са — прошепвам аз.

— Кои са те? — Ейо е приклекнал до мен и продължава да държи ръката ми.

— Те са външни. Идват да видят мен! — И когато пристигнат в Литъл Кейм и ме потърсят, истината ще бъде разкрита. Всичко — и всички — ще бъде застрашено. Аз, леля Хариет, Ейо.

Не. Не Ейо. Не мога да му позволя да се забърка в това. Спомням си какво му казах онази сутрин, когато едва успях да се промъкна в Литъл Кейм. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да… — Все още не съм съвсем сигурна какво биха направили, но знам, че не искам да науча.

Още един джип се приближава с ръмжене. Кара го друг пазач и в него е багажът на представителите на Корпуса.

— Трябва да се кача на един от тези джипове — прошепвам.

— Ейо, непременно трябва да се върна в Литъл Кейм, без никой да забележи.

Той като че ли иска да поспори с мен за това, но въздъхва и кимва.

— Ще ти помогна.

— Как…

Но той вече е изчезнал и тича през джунглата след джиповете. След секунда единият профучава край мен. След това чувам писък и приглушени крясъци. Следвайки стъпките на Ейо, отминавам суматохата и се скривам зад един бразилски орех извън полезрението на джиповете. Надничам зад дървото и виждам всичко.

Ейо е застанал в средата на пътя, кръстосал е ръце пред гърдите си и пречи на колата да мине. Шофьорът се е изправил, крещи и му маха да се отдръпне. Този джип е открит и няма пътници, само купчина багаж. Другият е продължил — виждам светлините на стоповете му сред дърветата. Вероятно дори не са разбрали какво става.

Ейо ме стрелва с очи. Той започва да крещи на шофьора на езика на Ай’оа. Шофьорът не разбира нито дума, но аз схващам достатъчно.

— Качвай се, птичке Пиа, преди да ме е сгазил! — крещи той. — Искаш ли да се върнеш на онова място? Това е твоят шанс. Отивай, преди този идиот да направи нещо глупаво и да ме принуди да го пронижа със стрелите си!

Надявам се, че ще задържи вниманието на шофьора, хуквам към джипа, скачам вътре и се приземявам върху купчина куфари. Свивам се на кълбо върху мръсната постелка на пода и издърпвам върху себе си една чанта на точки. Виковете продължават още минута и се състоят предимно в ругатните на шофьора по адрес на глупостта на туземците. После джипът потегля и с тътен се понася по пътя. Подавам главата си само колкото да погледна назад. Ейо стои на пътя и ме наблюдава.

Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.

— Надявам се — прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.

Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове — всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло — първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.

Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми — замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.

Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.

Двигателите на колите загасват.

В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това — ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?

Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.

Точно когато се примирявам със съдбата си, чувам силен смях, който може да принадлежи само на леля Хариет. Идва отблизо и става все по-висок — тя се приближава към джипа.