— Аз ще помогна с багажа — казва тя. — Не, не, ще го взема! По-яка съм, отколкото изглеждам!

Изведнъж някой вдига чантата от лицето ми. Ето я и нея! Изражението й почти не се променя, когато ме вижда под куфарите.

— Аз ще ги отвлека — прошепва тя. — Хайде бързо!

Леля Хариет изважда чантата от джипа, като бърбори за влагата, комарите и другите изпитания в джунглата и после чувам тупване. Тя изругава и се разнася звук от тичащи към нея крака. Поемам си дълбоко въздух, сякаш за да поема заедно с него кураж и надзъртам над багажа, за да огледам обстановката.

Чантата лежи отворена пред краката на леля Хариет и по земята са разпилени женски дрехи. Брюнетката от Корпуса, облякла абсолютно неподходящ за джунглата панталон, гледа свирепо леля Хариет, а колегата й се прави, че не забелязва разпиляното дантелено бельо. Възползвайки се от удобния момент и колкото мога по-бързо, се прехвърлям от другата страна на джипа, скачам и приклякам. Всички са прекалено заети с леля Хариет и другата жена, за да забележат момичето, което притичва и се скрива зад гаража.

Щом излизам извън полезрението им, се притискам към стената и дишам с надеждата кислородът да успокои нервите ми. Дрехите ми са съсипани, косата ми е сплъстена и по ръцете, краката и врата ми има речна кал. Няма начин да се изправя пред Корпуса в този вид. Общежитие Б е на около осемдесет метра оттук и от двете страни на алеята до сградата има високи храсти. Ако се приведа и тичам бързо, мога да взема разстоянието за секунди. Заобикалям гаража, привеждам се, поемам си въздух и хуквам.

Продължавам да чувам шума на тълпата, включително и виковете на чичо Паоло, който се опитва да успокои всички. Вмъквам се във входа на Лаборатории Б и тичам през коридора към басейна. За по-малко от минута се събличам и се гмурвам. Плувам до другата страна и оставям след себе си кална следа. Но когато излизам, мръсотията се спуска към дъното. Трябва ми само секунда, за да стигна до огледалото в съблекалнята и да проверя дали по мен има още кал. Слагам хавлия и се насочвам към вратата.

Когато излизам сред тълпата, са изминали само две минути и половина. Все едно никога не съм била в джипа. Нямам избор — трябва да се изправя пред всички мокра, боса и полугола.

— Ето те! — изръмжава глас и чичо Антонио грабва ръката ми. — Плуваш, Пиа? Наистина ли? Търся те от половин час! Паоло каза, че си с Хариет, а тя каза, че така и не си се появила. Почти си помислих, че си прескочила оградата и си избягала в джунглата!

— Ха! — възкликвам аз. — Това… това е лудост, чичо Антонио! Аз… плувах. Виждаш ли? — Размахвам кичур мокра коса и решавам, че сега е идеалният момент да сменя темата. — Какво става?

Той изръмжава.

— Изпратиха ни радиосъобщение преди четирийсет минути, че се намират на брега на Литъл Мисисипи и чакат да ги докараме. — Той поклаща глава. — Предизвикаха пълен хаос. Паоло крещеше нон стоп, сигурен съм, че Харуто получи микроинфаркт, а сега Хариет изпусна бельото им в калта. — Чичо Антонио ме повежда през тълпата, без да спира да мърмори: — Проклетият Корпус добре ни изигра.

Заставаме до чичо Паоло и чичо Сергей, които се извиняват многословно на намръщената жена за непохватността на леля Хариет. Но когато чичо Антонио прочиства гърлото си, всички се обръщат, зяпват ни и затихват.

Чувствам се ужасно смутена и съм се вкопчила в тънката си хавлия, сякаш тя по някакъв начин би могла да върне деня към невинното му начало. Усмихвам се възможно най-сияйно.

— Уважаеми гости — казва чичо Паоло, а една вена на клепача му пулсира толкова силно, че цялото му слепоочие потръпва в спазъм, — ето я и нея. Нашата Пиа.

Знам, че смяташе да ми посвети цяла реч и да я произнесе точно в този момент, за да спечели Корпуса от самото начало, но изненадващото им пристигане осуети всичките му планове. Затова сега се налага сама да измисля нещо, но въображението ми е в доста лошо състояние след сутрешната среща с анакондата.

Нима беше тази сутрин? Потискам желанието да се прозея и да се запътя право към леглото си и вместо това кимвам на посетителите.

— Здравейте. Добре дошли в Литъл Кейм.

Опитвам се да не мигам, докато двамата ме оглеждат. Никой от тях не отвръща на поздрава ми, нито ми казва името си. Въпреки че очите им са приковани в мен, имам чувството, че не ме виждат. Гледат ме така, както чичо Паоло гледа лабораторните мишки — лесно долавям изчисленията в главите им. Събират, изваждат, претеглят и сравняват. Не виждат пред себе си седемнайсетгодишно момиче. Виждат резултата от особено дълъг и скъп експеримент. И не мога да определя по напрежението в погледите им дали това, което виждат, им харесва.

— Сигурен съм, че сте гладни и уморени — казва накрая чичо Паоло. Те кимват и тръгват след него към Общежития Б, където ще бъдат настанени по време на престоя си тук. Той, доколкото знам, е с неопределена продължителност. По пътя продължават да ме оглеждат.

Щом влизаме вътре, чичо Антонио им помага с багажа, а аз прошепвам на чичо Паоло, че ще се преоблека за вечеря. Той кимва разсеяно, а тикът на окото му продължава с пълна сила. Измъквам се доволна, че са ме забравили.

Прекосявам Литъл Кейм с плътно пристегната около мен хавлия и продължавам да усещам тежестта на тези два погледа, като окачени около врата ми вериги.

По време на вечерята научавам, че се казват Виктория Щраус и Гюнтер Ласло и заедно управляват огромната компания, която наричаме Корпуса. Научавам всичко това от леля Хариет, която седи до мен. Двамата от Корпуса са на отделна маса с чичо Паоло и останалите от екипа Имортис. Обмислям дали да не се изплезя или да си бръкна в носа, но си спомням как чичо Сергей каза, че те могат да ни закрият, и вместо това само си представям как го правя.

— Имат операции в над двайсет държави — прошепва леля Хариет, докато атакува спагетите си. — Повечето от тях са секретни. Никое правителство в света не може да ги докосне. Имат пръст във всичко — разработване на оръжия, банки, космически изследвания. Но са се насочили основно върху биотехнологиите и по-специално генното инженерство. С други думи — тя нарязва спагетите, за да ги забоде на вилицата си, — върху теб.

— Откъде знаеш толкова много за тях?

— Те ме вербуваха. Щраус беше тази, която първа се свърза с мен. Жената е психопат. — При тези думи леля Хариет забожда свирепо вилицата в спагетите.

— Защо? — питам. — Има личностно разстройство? Шизофрения? Не мога да си представя как на човек, страдащ от циклофрения или халюцинации, ще му бъде възложена толкова важна работа…

— Тя не е буквално психопат, Пиа. Боже мой, изразих се образно. Просто е откачена. Не си помисляй и за миг, че разпилях случайно точно нейния куфар. О, не! — Едно кюфте загива от мъчителна смърт под ножа на леля Хариет. — Тази жена заслужава повече от кално бельо.

— Защо?

— Чух, че планират да останат няколко дни. Сигурна съм, че ще имаш време да разбереш.

След вечерята чичо Паоло предлага на гостите да се оттеглят, но Щраус и Ласло поклащат глави и ме посочват. Вътре в мен нещо се свива. След описанието на леля Хариет нямам представа какво да очаквам от тези хора.

Събираме се в моята лаборатория, която отеснява при натъпканите в нея осем души. Това сме аз, екипът Имортис и представителите на Корпуса. Сядам на масата за прегледи и се надявам с всяка своя клетка, че няма да поискат да се съблека. За щастие не го правят, но претърсват всяка страница от архивите за мен, а те са огромни. Щраус и Ласло разпитват часове наред чичо Паоло и останалите от екипа. Какви левкоцити произвежда тялото ми срещу заразите? Каква е разликата между моите хромозоми и тези на обикновените хора?

А какво е обичайното ми ниво на теломераза? Бих могла да отговоря на всички тези въпроси насън. Но те не питат мен. Щраус и Ласло са тук от часове, но никой от двамата не ме е заговорил. Имам чувството, че ако кажа нещо, ще подскочат и ще ме зяпнат като амеба, която внезапно ги е попитала дали им е харесала закуската.