Ейо.

Въпросите внезапно започват да ми изглеждат не толкова важни в сравнение с него — студът отстъпва на неочаквана топлина.

Ейо не е като никой, когото познавам в Литъл Кейм. Първо, той е на моята възраст, но не това го прави различен. Той не е точно Ай’оа и определено не е от Литъл Кейм… изглежда повече като част от джунглата. Но може би съм повлияна от първото впечатление, защото се запознахме в дъждовната гора.

Хвърлям се във водата, плувам по гръб, гледам как дъждът пада върху стъкления таван и си представям как се стича по стените в басейна. Плувам под същия дъжд, който вали и над Ай’оа. И над Ейо. Момчето с орехово кафява кожа и очи с цвят на дъжд. Момчето, което ми показа другата страна на света. Дори сега усещам докосването му върху кожата си, когато танцувахме, и топлината на ръката му под главата ми, когато спях.

Искам да го видя отново. Имам нужда да го видя отново. Искам да видя Ай’оа и Лури, и Тримата, и танците около огньовете, но най-много искам да видя Ейо. Да го разпитам, да, но също така да го слушам как говори с красивия си акцент. Да ми разкаже как ходи на лов за анаконди и как дебне ягуари из джунглата. Животът му е съвсем различен от моя и се съмнявам, че някога бих могла да го разбера напълно. Но това само засилва интереса ми.

Кое е това момче от джунглата? Какво е то за мен?

Нищо — изсъсква в мен остър, критичен глас и ме изненадва със злобата си. — И трябва да си остане нищо. Той е опасност. Непредсказуем. Неконтролируема променлива. Не е за теб. Не е за теб.

Това е моят глас на учен, гласът, който използвам, когато правя тестовете на чичо Антонио или описвам какво виждам през микроскопа в лабораторията. Гласът ме ядосва и изпитвам желание да тропам с крак като дете, но вместо това покорно се потапям във водата с главата напред като видра, а после слизам надолу и кръстосвам крака на дъното.

Може ли безсмъртна да се удави?

Не научавам, защото щом оставам без дъх, се отблъсквам от дъното и изскачам на повърхността, като поемам дълбоко влажния въздух.

Връщам се в стаята си, обличам тениска и анцуг, излягам се на леглото и се приготвям да мързелувам през цялата вечер. Плуването не е изтощително — нищо не е изтощително, — но в момента съм отегчена от гимнастическия салон, социалния център и всичко останало в Литъл Кейм. Това е проблем, с който съм се сблъсквала преди. В Литъл Кейм винаги има какво да се прави. Едно от нещата, които чичо Паоло особено много внимава да избегне, е да ме остави да се отегча. Не е добър признак да се отегчиш от живота на седемнайсет години, ако ще живееш вечно.

След като проверявам, че майка ми не е вкъщи, вадя картата изпод килима в ъгъла и я разгръщам на леглото.

Проследявам с показалец земната площ на име Азия и запаметявам границите й, когато чувам рязко „чат“.

Моментално смачквам картата, без да се мъча да я сгъна по линиите и я натъпквам под възглавниците си. Оглеждам се наоколо ужасена, че тайната ми е разкрита. На вратата няма никой. Нито в антрето. Викам, но никой не ми отговаря от тихата къща.

Връщам се в стаята си и почти съм решила, че е било само паднал на покрива орех, когато чувам ново „чат“. После „чат-чат-чат“. На второто вече съм разбрала откъде идва звукът. Идва от най-широката от стъклените стени.

Когато заставам до прозореца и слагам ръка на стъклото, следващото камъче удря точно там, където е дланта ми. Дръпвам се назад и инстинктивно оглеждам ръката си, но, разбира се, камъчето е отскочило от стъклото.

— Ейо? — казвам невярващо, макар че няма начин да ме чуе.

Той стои от другата страна на оградата и когато вижда, че е привлякъл вниманието ми, пуска останалите камъчета на земята. Устните му се движат, но не мога да прочета какво казва. Притискам се до прозореца, поклащам глава към него и си мисля колко хубаво е, че свалих банския си и се преоблякох в дрешника, а не в спалнята, както правя понякога.

— Какво правиш тук? — изговарям бавно с устни, но виждам, че той не разбира. Сърцето ми бие ускорено от ужас да не го забележат, както и от вълнение, че го виждам. Вдигам пръст, а после и двете си ръце, обърнати с длани към него, докато той не кимва и не остава неподвижен. Изчакай.

След по-малко от минута изтичвам навън, оглеждам района и щом виждам, че е чист, заобикалям къщата и отивам на мястото, където Ейо стои на сантиметри от оградата.

— Не я докосвай! — извиквам тихо, когато го виждам да тръгвам напред. Той се отдръпва в последната секунда и въздъхвам с облекчение. Не искам да го видя изпържен, преди да ми каже защо е дошъл.

— Къде беше, птичке Пиа?

— Какво правиш тук? — казвам в същия момент.

И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.

— Не мога да дойда пак, Ейо.

— Все още ли си ми сърдита? — Изглежда искрено загрижен.

— Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… — Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. — Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.

— Трябва да се върнеш! — настоява той. — Има толкова много неща, които искам да ти покажа! Водопади и пещери, и…

— Ейо… — Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. — Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.

Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.

— Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.

— Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.

— И маймунката казва така.

— Ейо! — Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително — но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. — За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.

— Не ме интересува — отговаря той. — Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.

Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.

— Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.

— Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.

— Не можеш. Наелектризирана е.

Той свива мрачно рамене.

Казвам с въздишка:

— Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.

— Ако откриеш такъв, би ли дошла?

— Ако открия — обещавам аз и се чудя защо всеки път, когато ме помоли за нещо, отстъпвам и давам обещания, които разкъсват разума и сърцето ми в две различни посоки. Какъв е интересът ти към мен, момче, че не ме оставяш на мира?

Вероятно същият интерес, който и аз изпитвам към него, но запазвам тази мисъл за себе си.

— Върви си, Ейо. Моля те.

Той дълго се взира в очите ми и се чудя какво ли си мисли, че ще види в тях. После се обръща и изчезва в джунглата. На пътя ни винаги има ограда. Искам да я сграбча и да я разтърся, без да мисля за електричеството, но тогава алармата ще се включи и чичо Тимоти ще почне да задава въпроси…