Ейми ме хваща за ръка и се усмихва широко. Двата й предни зъба са леко раздалечени.

— Един ден ще отидем. Ти и аз, на самолет. Ще отидем до Китай и Америка, и Антарктида.

Зяпвам я.

— Откъде знаеш всичко това?

— Кое?

— Всички тези имена. — Мисля си за картата си и си припомням думите, отпечатани на нея. — Китай. Това е в… Азия? — Имената имат странен вкус в устата ми, като някаква чуждоземна храна.

Тя кимва.

— Папи ни научи двамата с Ейо на имената на толкова много места. Той каза, че трябва да знаем колкото може повече за света и че това… — Чертите й се опъват, замисля се за секунда и заговаря по същия начин, по който аз рецитирам периодичната таблица: — „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Това е от някакъв караиба на име Шекспир — усмихва се самодоволно Ейми. — Понякога уча по-бързо от Ейо.

— Шекспир, а? — Трябва да е бил учен, звучи ми като нещо, което и чичо Паоло би казал.

Изпитвам неочаквано пробождане от ревност. Някой от Литъл Кейм е преподавал на Ейми и Ейо за външния свят, а мен е оставил в тъмното като че ли съм идиот. Разбира се, аз мога да изредя всички части на чехълчето, но седемгодишно дете знае повече за света от мен. Ако знанието е „крилата, с които летим към рая“, то аз съм птица с подрязани крила.

Заравям ръце в меката пръст на брега и я намачквам с цялото разочарование, което не искам Ейми да види в очите ми.

Група златисти тамарини си бъбрят над нас и ни се хилят, като ни замерват с горски плодове. Ейми им отвръща с вик и една маймуна скача на рамото й. Играе си с косата й и ми изсъсква, когато се опитвам да я погаля.

— Ейми говори с маймуните — казва Ейо, който внезапно се появява зад нас и изтърсва водата от косата си, — защото самата тя е наполовина маймуна.

— Не съм! — вдига ръка към него тя и тамаринът слиза, скача на главата на Ейо и започва да му скубе косата. Той изпищява, удря я силно, с Ейми се разсмиваме и гневът ми изчезва.

Когато Ейо най-накрая се отървава от малката златиста маймунка, Ейми я взема и тръгва към водата, като подплашва двойка хоацини, които изкрякват и излитат. Перата на главите им се развяват зад тях.

— Родителите й умряха и тя беше отгледана от Ачири — казва Ейо — Като малка сестра ми е. Което означава, че аз съм нейният защитник.

— Тя е ангел — отвръщам. — Бих дала всичко, за да имам малка сестра като нея.

Ейо се просва на земята до мен и се протяга върху дебелия слой листа, които покриват земята на джунглата. Опъва ръце над главата си и излага на показ коремните си мускули. Усещам как бузите ми почервеняват и преглъщам, като се мъча да не показвам как скицирам наум всеки сантиметър от бронзовата му кожа.

— Как можеш да вярваш в ангели? — пита той. — Ти си учен.

— Не вярвам. — Или поне чичо Паоло не вярва, със сигурност. Забавям отговора. — Но според мен някои други вярват. Например леля Ненин. Само че не си признава, защото чичо Паоло ще побеснее.

— Не можеш да отнемеш от някого боговете му. Можеш да опиташ, но хората пак ще се скрият и ще се молят. Така казва Капукири.

— Ти вярваш много на всичко, което казва той. — Спомням си за реакцията на Ай’оа от думите му при първата ни среща. Ягуар, богомолка, луна.

— Той е нашият шаман, нашият чудотворец. Ако се разболеем, Капукири ни лекува. Той вижда нещата преди да се случат и понякога отива в света на духовете, без дори да използва йоппо.

— Anadenanthera peregrine — изговарям автоматично, — халюциноген.

Той кимва.

— Не би ти харесало. Никога не харесва на караиба. Кара мозъка ти да направи… — той хваща главата си с ръце — пууу! Като експлозия.

— Прав си. Няма да ми хареса. — Гадост.

Отвращението явно се изписва на лицето ми, защото той се разсмива.

— Ние Ай’оа правим нещата другояче, но много от тях са същите като при вас.

— Кои?

Той вдига рамене, взема стрък папрат, къса листата и ги свива на кълба.

— Храним се, спим, дишаме. Усмихваме се, когато сме щастливи и плачем, когато сме тъжни. Когато плуваме, трябва да дишаме над водата. Когато работим цял ден, ни болят гърбовете. Когато се порежем, ни тече кръв. Поглеждам към бледата си китка. Не на всички.

— По-силните се грижат за по-слабите и живеем така, че онези, които имат власт над нас, да бъдат доволни.

— Чичо Паоло смята, че слабите трябва да бъдат премахнати — изричам тихо. — Казва, че останалият свят не е съгласен. Затова учените дошли тук — трябвало да работят тайно, защото идеите им били прекалено напредничави, за да бъдат приети от всички. Били презирани и подлагани на съмнение, защото подсилването на човешката раса изисква да се вземат трудни решения.

Наричали ги чудовища — обясни ми чичо Паоло. — Презирали хората като доктор Фолк. Затова той дошъл тук, в джунглата, където чул легенда за цвете, което може да те направи безсмъртен…

Чичо Паоло е сърдит на външния свят заради това, че е принудил доктор Фолк и колегите му да се крият. Хората били глупави, Пиа, и продължават да бъдат. Не разбират, че понякога да отнемеш живот е по-милостиво от това да спасиш живот. Съсредоточиш ли се върху листото, вместо върху цялото дърво, губиш обективността си и преставаш да мислиш логично. Винаги гледай дървото, Пиа. Винаги бъди обективна. Разумът трябва да управлява сърцето ти, а не обратното.

— А какво мислиш ти? — пита Ейо, ляга по корем и се взира право в очите ми. — Съгласна ли си с това?

— Аз ли? — Никой никога не ме е питал какво изпитвам аз относно възгледите на чичо Паоло. В Литъл Кейм всички мислят по този начин. — Ами, не съм несъгласна. Имам предвид, чичо Паоло е учен. Той стига до заключенията си чрез внимателни наблюдения и документиране, и…

— Виж! — прекъсва ме Ейо. Той разчиства листата и чертае линия на земята. — Какво е това?

Поглеждам несигурно от линията към Ейо.

— Какво?

— Ами линия ли е или кръг?

— Какво е това, подвеждащ въпрос?

— Просто отговори.

Аз отвръщам предпазливо:

— Линия е.

— Значи не е кръг? Сигурна ли си?

Поглеждам го твърдо и сериозно.

— Да.

— Добре — казва той любезно. Протяга се над мен и взема едно кръгло листо, Tropaeolaceae tropaeolum изниква веднага в ума ми, и го държи хоризонтално на височината на очите ми, така че да изглежда като тънка линия във въздуха.

— Линия или кръг?

— Добре, умнико. Разбрах.

— Линия или кръг? — настоява той.

— И двете е. Ха-ха. — Грабвам листото, държа го отвесно, и проследявам с поглед кръглите му очертания.

— Папи ми го показа — казва Ейо. — Обясни ми, че да виждаш и да разбираш са две различни неща. С очите си виждаме едната страна на нещо, но това не означава, че то няма още пет страни, които не можем да видим. Затова защо вярваш на очите си? Защо прекарваш целия си живот, като си мислиш, че само защото не виждаш всяка страна на едно нещо, то другите му страни не съществуват?

— Ако не можеш да вярваш на очите си, тогава на какво можеш да вярваш?

Той се усмихва и хваща ръката ми.

— Вярваш на някой, който може да види и другите страни.

— Като теб? — Искам да прозвучи като недоверие, но вместо това за моя изненада думите излизат напълно искрени.

— Ами… защо не? — Той се усмихва широко и предизвикателно, сякаш ме подканва да споря с него. — Наистина ли си толкова изненадана, че ние туземците не сме така невежи, както вие учените твърдите? Мислиш, че само на вас ви е разрешено да сте умни?

Искам да кажа нещо остро и интелигентно в отговор, но замълчавам и го гледам леко объркана и с възхищение. Все така усмихнат, той се прозява и се протяга.

— Ей там има дърво с папая. Ще донеса малко, а после ще те науча на още умни неща. — Той се разсмива, когато завъртам очи, става и тръгва навътре в джунглата.

— Така ли? — виквам след него. — Смяташ, че си същински гений, а?