Паоло забавя ход, спира и оглежда опустошената долина с ледено изражение. Отвътре бликва гняв, горещ и жлъчен като вулкан. Скоро се появяват и останалите — Тимоти, членовете на екипа Имортис, майка ми, други учени и служители. Леля Хариет и баща ми ги няма. Надявам се двамата да са се измъкнали.
Всички носят пушки и, разбира се, са изтощени. Дали са успели да спасят нещо? Може би след няколко дни мравките ще си отидат и те ще успеят да се върнат и да приберат имуществото си и екипировката.
Защо изобщо мисля за това? Литъл Кейм вече не е мой дом. Проблемите са си техни.
— Днес направи нещо ужасно, Пиа — казва Паоло с глас, подобен на клокочеща лава. — Нещо много, много ужасно.
— И ти си направил много ужасни неща. Мисля, че имам право поне на едно.
Той гневно махва с ръка към унищожената долина.
— Значи това ще бъде твоето наследство? Един-единствен безсмъртен човек да се роди — и да се отплати по този начин? Хвърляш собствената си раса в пламъците на забравата заради прищявка. Заради хормонално привличане към едно диво момче.
— Знам достатъчно за диваците — отговарям. — Отгледана съм от диваци.
— Не се опитвай да си играеш на думи с мен, момиченце. Аз те направих това, което си. И аз ще те унищожа.
— Няма да я докоснеш, караиба — казва Лури, излиза от прикритието си и застава до мен. Ай’оа изникват от джунглата и се събират около нас. Учените отстъпват назад и вдигат пушките си. Но срещу всяка пушка има насочени по пет отровни стрели.
— Караиба — заговаря Бурако и пристъпва напред, — ние, Ай’оа, чухме историята на птичката Пиа. Сега знаем какво сте сторили с братята, сестрите, майките и бащите ни, които напуснаха селото ни и приеха вашия начин на живот. Знаем, че са мъртви. Чухме всички неща…
— Няма да слушаме това! — изкрещява Сергей, пристъпва напред и размахва пушката си. — Те са невежи и повтарят казаното им от Пиа. Това е абсурдно…
Сякаш омагьосана от Капукири, стрела със зелени пера прелита и улучва Сергей в гърлото. Той пада без да продума повече, учените ахват едновременно и започват да отстъпват. Затичвам се към него с плач, като за момент забравям, че е убиец. Виждам само човек, когото цял живот познавам, някой, когото съм мислела за приятел. Но Лури ме хваща за ръката и ме издърпва назад с тържествен поглед. Никой не казва кой е изстрелял стрелата, но Бурако продължава невъзмутимо:
— … и знаем, че са истина. Ние, Ай’оа, нямаме място в сърцата си за лъжци, крадци и убийци. Отсъдено е, че вие сте точно такива. Сега. Вие ще напуснете това място. Всички вие ще напуснете това място днес и никога няма да се върнете. Ако някой чужденец пак покаже лицето си тук, ще го застреляме. Няма да повярваме отново на лъжи и номера. Никога повече. Вървете си. Вървете си веднага.
Учените реагират различно. Някой са изпълнени с готовност да се подчинят, но други се мръщят и пристъпват напред с насочени пушки.
Паоло вдига ръце, докато всички — включително и Ай’оа — не запазват тишина, за да чуят какво ще каже.
— Ние ще си тръгнем. — Ай’оа надават възгласи, но той изчаква, за да видят, че не е свършил. — Ние ще си тръгнем — повтаря той — и няма да се върнем. Ако е имало причина да сме тук, вече я няма. — Той поглежда към мен. — А сега говоря на теб, Пиа. Чуй ме много, много внимателно. Ти ще дойдеш с мен. Сега.
— Никога. Аз…
— Държим момчето.
Изтръпвам.
Това не може да е истина. Ейо каза, че ще се скрие… че джунглата ще го пази…
— Държим момчето, Пиа. И ако не дойдеш, ще го убием. Съвсем просто е.
Той разперва ръце и плясва с тях, за да покаже, че е приключил. Ай’оа тихо говорят за лъжи и номера, но чувам единствено ударите на обезумялото си сърце. Те държат Ейо. Хванали са го. Дори и да не са го направили, как бих могла да поема този риск? Не Ейо. Никога Ейо. Обичам го — и дори нямах шанса да му го кажа.
— Ще дойда.
— Не, птичке Пиа! — прошепва Лури, но Ачири й казва да замълчи.
Пресичам празното пространство и тялото ми се вцепенява все повече. Точно преди да стигна до Паоло, се обръщам и поглеждам обратно към своите Ай’оа.
Толкова съм горда с тях. Беше тяхна идея да се изправят пред чужденците и да си възвърнат честта. Поглеждам към Бурако. Ачири. Лури. Капукири. Ейми. И всички останали, чиито имена са част от джунглата. Хора на джунглата. Хора на ягуара. Ягуар, богомолка, луна. Едно и също е — Ай’оа и джунглата, Калуакоа и иреса, ягуарите, маймуните, папагалите и реката. Свят на красота и мистерия, свят, който никога не е трябвало да оскверняваме. Но сме го сторили. И сега най-малко виновните плащат цената, а наистина виновните си тръгват свободни. Поне моите Ай’оа ще са в безопасност.
Но те никога не са били мои, нали? Те са на джунглата, както и джунглата е тяхна.
Обръщам се отново към Паоло. Той ме прегръща през раменете и не се опитвам да му попреча. Уморена съм да се боря.
Думите, които прошепва в ухото ми, докато вървим, само влошават нещата:
— Не си мисли, че това е краят, глупаво момиченце. Може и да си унищожила всичко, но ние знаем тайната ти, помниш ли? — Той ме хваща за брадичката и стиска силно, докато от очите ми не потичат сълзи. — Ето. Ето ги. Стотици, хиляди, ако пожелая. Трябваш ми само ти и сълзите ти. Можеше да имаш всичко, Пиа — цяла вечност здраве, богатство, щастие, сила и каквото още си поискаш. Но вместо това ти си спечели вечност на скръб. Ще плачеш, Пиа, о, да. Ще плачеш. Вече това ти е работата. Твоето предназначение. Харесва ли ти? Дадох ти едно предназначение и ти го захвърли. Премаза го, буквално. И какво сторих аз? Аз, добрият, щедър чичо Паоло? Дадох ти ново предназначение. Плачещ живот, живот, в който сълзите са цветя. Не звучи ли поетично? Би трябвало да ти хареса, с новата ти чувствителност и морал. Жалко, наистина. Ще се справим по-добре със следващата. Може би също ще я кръстим Пиа. Или Антонио. Кой знае? Светът е пълен с възможности. Нямам търпение…
Стигаме до реката, където ни чакат останалите жители на Литъл Кейм — включително и баща ми. Той ме поглежда тъжно, но аз съм щастлива, че не е пострадал, задето ни помогна да избягаме.
— Не се връщаме в Литъл Кейм, нали? — питам.
— Какво? И да бъдем изядени от онези чудовища, които Уил създаде? Не мисля, мила моя. Не, ще разширим хоризонтите си. Може би Африка. Чух, че там има места, на които можеш да видиш повече небе, отколкото земя. Няма ли това да е приятна промяна?
Всички се качват в лодките и тръгваме надолу по реката. Ейо беше прав, тук навсякъде има скрити лодки, далеч от полезрението на самолети и хеликоптери. Литъл Кейм винаги е потаен. До самия си край. Чичо Тимоти се бори с двигателя на една от лодките и сипе проклятия, докато накрая двигателят запалва.
— Не държиш Ейо, нали? — питам.
— Разбира се, че не — разсмива се Паоло.
Ейо е в безопасност.
Отново мога да дишам. Ето за това мога да се хвана. Това ще ми даде надежда.
Но не много.
Всичко, което Паоло каза, е истина. С Литъл Кейм е свършено, да, но изследването продължава да е в главите им, а сълзите ми му дават бъдеще. Проектът Имортис не е прекратен, а е само в началото си. Което означава, че още много хора ще умрат. Вероятно не Ай’оа, но други хора.
Създадена съм, за да донеса живот на света. Живот в изобилие, преливащ живот, живот отвъд най-смелите мечти на човечеството.
Но в действителност нося смърт.
— Една липсва — случайно достигат до ушите ми нечии думи. Липсваща лодка. Леля Хариет. Трябва да е била тя. Няма кой друг да е. В безопасност е и аз се радвам за нея. Надявам се който и да й каже за Иви, да го направи внимателно и един ден тя да намери начин да си прости. Тя направи всичко по силите си за сестра си, но знам, може би по-добре от всеки друг, че вината винаги намира начин да се просмуче в сърцето ти.
Предпоследната лодка потегля с родителите ми на борда. Майка ми не ме поглежда и за миг, а баща ми ми маха с ръка и извиква, че ще се видим после, с което си спечелва свирепия поглед на Силвия. Останали сме само Тимоти, Харуто, Джейкъб, Паоло и аз. Тимоти пали двигателя и всички започват да се качват на борда. Очите ми са изпълнени със сълзи, както често се случва тези дни. Но не потичат. Може би пресъхват. Все още не съм плакала за чичо Антонио. Може би все още не вярвам, че е загинал. Но ако заплача, не искам да е пред Паоло. Не искам да му доставям това удоволствие, все още не.
