Към края на двайсети век, християнската епоха, този малък свят имал примитивна инфосфера. Основните планетарни телекомуникации еволюирали в децентрализирана система от стари, основани на силикон компютри, не изискващи организация или йерархия, не изискващи нищо друго, освен общи принципи на комуникация. Създаването на кошерен ум с разпределена памет било неизбежно.
Първите линейни предшественици на днешните личности от Техноцентъра не били резултат от проекти за създаване на изкуствен интелект, а на случайни усилия за симулиране на изкуствен живот. През четирийсетте години на двайсети век прапрадядото на Техноцентъра — математик на име Джон фон Нойман — провел изпитанията за изкуствено самовъзпроизводство. Веднага щом първите основани на силикон компютри станали достатъчно малки за да си играят с тях отделни хора, любопитни аматьори започнали да се занимават със синтетична биология в самките на микропроцесорните цикли на тези машини. В началото на шейсетте години възникнал свръхживот — самовъзпроизвеждащ се, съхраняващ информацията, интерактивен, метаболизиращ и еволюиращ. През последното десетилетие на века той избягал от границите на отделните машини в зараждащата се планетарна инфосфера, която наричали „Интернет“ или „Мрежата“.
Първите ИИ били абсолютни идиоти. Някои от първите свръхсъздания, носещи се в топлата среда на инфосферата — която също еволюирала, — били осемдесетбайтови организми, вкарани в блок от оперативна памет на виртуален компютър — компютър, симулиран от компютър. Един от първите хора, пуснал такива същества в инфосферния океан, се наричал Том Рей и не бил специалист по ИИ, компютърен програмист или киберманиак — тогава ги наричали „хакери“, — а биолог, колекционер на насекоми, ботаник и човек, прекарал години в събиране на мравки в джунглата за дохеджирски учен на име Е. О. Уилсън. Докато наблюдавал живота на мравките, Том Рей започнал да се интересува от еволюцията и се запитал дали не би могъл не просто да симулира еволюция в някой от първите компютри, а да създаде там истинска еволюция. Тази идея не заинтригувала нито един от киберманиаците, с които разговарял, затова трябвало да се научи на компютърно програмиране. Киберманиаците му казали, че в компютрите постоянно еволюират и мутират кодови серии — наричали ги „буболечки“ и „прецакани програми“. Казали му също, че подобно на повечето мутации, ако еволюират в нещо друго, кодовите му серии почти сигурно няма да са функциониращи и жизнени и че просто ще объркат действието на компютърния софтуер. Затова Том Рей създал за кодово-серийните си творения виртуален компютър — симулиран компютър в истинския си компютър. И после създал действително осемдесетбайтово кодово-серийно създание, което можело да се възпроизвежда, умира и еволюира в неговия компютър в компютъра.
Осемдесетбайтовото създание се копирало в други. Тези осемдесетбайтови прото ИИ клетъчни същества бързо изпълнили виртуалната си вселена, но Том Рей обозначил всяко от тях с дата на поява, с други думи им дал възраст, и програмирал палач, който нарекъл Косача. Косача обикалял тази виртуална вселена и жънел остарелите осемдесетбайтови създания, а също и нежизнеспособните мутации.
Но тъкмо както се очаква от нея, еволюцията се опитала да надхитри Косача. Един от мутантите, седемдесет и деветбайтово създание, не само се оказал жизнеспособен но скоро се размножил и изместил осемдесетбайтовите! Свръхживотите, предци на нашите ИИ от Техноцентъра, току-що били родени, но вече били оптимизирали генома си. Скоро еволюирал четирийсет и петбайтов организъм, който унищожил всички по-ранни форми на изкуствен живот. Като техен създател, Том Рей решил, че това е странно. Четирийсет и петбайтовите нямали достатъчен код, който да им позволява да се възпроизвеждат. Нещо повече, когато осемдесетбайтовите започнали да изчезват, те също ги последвали. Той направил аутопсия на едно от четирийсет и петбайтовите създания.
Оказало се, че всички те са паразити, извличащи необходимия им код за възпроизводство от осемдесетбайтовите, за да се копират. Седемдесет и деветбайтовите имали имунитет към паразитите. Но докато осемдесет и четирийсет и петбайтовите постепенно измирали в съвместната си еволюционна спирала, се появил мутант на четирийсет и петбайтовите. Той бил петдесет и единбайтов паразит и можел да поразява жизнените седемдесет и деветбайтови. И така нататък.
Споменавам всичко това, защото е важно да разберете, че още от първата поява на създаден от човека изкуствен живот и интелект, той бил паразитен. Нещо повече от паразитен — той бил свръхпаразитен. Всяка нова мутация водела до възникване на паразити, способни да унищожават по-ранните си събратя. След няколко милиарда поколения — с други думи, микропроцесорни цикли — този изкуствен живот станал свръхсвръхпаразитен. Няколко стандартни месеца след като създал свръхживот. Том Рей открил, че в неговата виртуална среда процъфтяват двайсет и двабайтови създания… създания, толкова алгоритмично ефикасни, че помолените от него програмисти не успели да постигнат нищо повече от трийсет и еднабайтова тяхна версия. Само месеци след появата си свръхсъзданията придобили ефикасност, за каквато собствените им създатели не можели дори да мечтаят!
В началото на двайсет и първи век на Старата Земя процъфтявала биосфера от изкуствен живот и в бързо еволюиращата инфосфера, и в метасферата на човешкия живот.
Макар че ДНК-калкулирането, мехурената памет, успоредното обработване на постоянен вълнов фронт и свръхмрежите все още били в началото си, хората създали основани на силикон същности със забележителна изобретателност. При това ги създавали с милиарди. Микрочиповете били във всичко: от столове до консервни кутии в магазините, от наземни коли до изкуствени части за човешкото тяло. Машините ставали все по-малки, докато средният човешки дом или офис се изпълвал с десетки хиляди от тях. Столът на работника го познавал веднага, щом седнел, извиквал файла, по който човекът работел с грубия си силиконов компютър, свързвал се с друг чип в кафемашината и му съобщавал да му направи кафе, позволявал на телекомуникационната мрежа да се справя с обаждания, факсове и примитивна електронна поща така, че човекът да не бъде смущаван, осъществявал контакт с главния домашен или офисен компютър, за да приведе температурата в оптимални стойности и така нататък. В магазините микрочиповете в консервните кутии по лавиците сами отбелязвали цените си и промените, настъпили в тях, поръчвали още количества от вида си, когато започвали да се изчерпват, и следели потребителските навици на купувачите. Тази интерактивна мрежа ставала все по-сложна и натоварена, напомняйки за органичния кипеж в първите океани на Старата Земя.
Четирийсет години след осемдесетбайтовата а-клетка на Том Рей хората свикнали да разговарят и взаимодействат по други начини с безбройните изкуствени форми на живот в автомобилите, офисите, асансьорите им… дори в телата им, докато медицинските монитори и протошунтове се приближавали към истинската нанотехнология.
Някъде през този период започнало самостоятелното съществуване на Техноцентъра. Човечеството било проумяло — както се оказало, съвсем правилно, — че за да е ефикасен, изкуственият живот и интелект трябва да е самостоятелен. Че трябва да еволюира и варира също като органичния живот на планетата. Така и станало. По същия начин, по който биосферата обграждала планетата, свръхживотът обгърнал света в жива инфосфера. Техноцентърът еволюирал не само като абстрактна същност в информационния поток на мрежовата инфосфера, но и сред бръзките между милиарди малки, самостоятелни, управлявани от чипове микромашини, изпълняващи тривиалните си задачи в човешкия макросвят.
Човечеството и многоликата еволюираща същност на Техноцентъра скоро заживели в симбиоза, също като акациите и мравките-мародери, които пазят, почистват и разпространяват това дърво, представляващо техен единствен източник на храна. Този процес е известен като „коеволюция“ и хората възприемат концепцията на клетъчно равнище, тъй като огромна част от органичния живот на Старата Земя се появил и оптимизирал в резултат на взаимна коеволюционна игра. Но там, където човешките същества виждали удобна за тях симбиоза, първите ИИ същности виждали — били в състояние да виждат — само нови възможности за паразитиране.
